Прибираме се късно вечерта, когато облаците плават по небето като панделки с цвят на праскова и лимон, виещи се над хоризонта.

— Утре ще бъде поредният прекрасен ден — предрича херцогът.

— А денят след това? — пита го тя.

— Защо не? Защо да нямате само прекрасни дни през целия си живот?

Тя се засмива:

— Искате да ме разглезите.

— Искам — казва той нежно. — Иска ми се всеки ваш ден да бъде прекрасен.

Тя го хваща под ръка, за да ѝ помогне да се качи по каменните стъпала до голямата входна врата на ловната хижа.

— Къде е кралят? — пита херцогът един от камериерите, които отговарят за спалнята.

— В параклиса, ваша светлост — отвръща мъжът. — С изповедника си.

— Тогава ще дойда в покоите ви — казва Едмънд Боуфорт на кралицата. — Да поседя ли с вас преди вечеря?

— Да, елате — казва тя.

Дамите се настаняват на столчета и на пейките в прозоречните ниши, кралицата и херцогът сядат в един кът до прозореца, като разговарят тихо, доближили глави, а после се разнася почукване, вратите се разтварят широко и пропускат пратеник от Франция, който влиза забързано, изпоцапан от път, и с мрачно лице. Никой не би могъл да се усъмни и за миг, че той носи лоши новини.

Херцогът скача бързо на крака.

— Не сега — казва той остро. — Къде е кралят?

— Наредил е да не го безпокоят — казва човекът. — Но моите заповеди са да дойда възможно най-бързо и да предам съобщението си незабавно. Затова дойдох при вас. Става дума за лорд Талбот, Бог да има милост към душата му, и за Бордо.

Херцогът сграбчва мъжа за ръката и припряно го извежда от стаята, без да каже и дума на кралицата. Тя вече е на крака; приближавам се до нея.

— Успокойте се, ваша светлост — казвам бързо. — Трябва да бъдете спокойна заради бебето.

— Какви са новините? — пита тя. — Какви са новините от Франция? Едмънд!

— Един момент — подхвърля той през рамо, като ѝ обръща гръб, сякаш тя е обикновена жена. — Почакайте един миг.

Дамите ѝ леко ахват, потресени от държанието му, но аз обгръщам талията ѝ с ръка и казвам:

— Елате и си легнете, ваша светлост. Херцогът ще ви съобщи новината, когато я научи. Сега елате.

— Не — казва тя, като се отдръпва от мен. — Трябва да знам. Едмънд! Кажи ми!

За миг той продължава да разговаря бързо с пратеника; но когато се обръща, има вид, сякаш някой го е улучил в сърцето.

— Става дума за Джон Талбот — казва той тихо.

Усещам как кралицата залита, коленете ѝ омекват, и тя припада.

— Помогнете ми — казвам бързо на една от придворните дами, но херцогът е този, който се провира с усилие покрай всички ни, вдига кралицата на ръце, пренася я през личните ѝ покои чак до спалнята ѝ, и я полага върху леглото.

— Доведете лекарите — казвам рязко на една от дамите, и изтичвам вътре след херцога и кралицата. Той я е положил наполовина на леглото, коленичил е върху кралското ложе, ръцете му са обвити около нея, навел се е над нея, прегръща я като любовник, шепне ѝ на ухото.

— Маргарет — изрича настойчиво. — Маргарет!

— Не! — казвам. — Ваша светлост, лорд Едмънд, пуснете я. Аз ще се погрижа за нея, оставете я.

Тя го държи за дрехата, двете ѝ ръце са се вкопчили здраво в него.

— Кажете ми всичко — прошепва му отчаяно. — Кажете ми най-лошото, бързо.

Затръшвам вратата на спалнята и подпирам гръб на нея, преди някой да може да види, че той е положил длани от двете страни на лицето ѝ, че тя държи китките му, че двамата се гледат в очите.

— Любов моя, почти непоносимо ми е да ти го кажа. Лорд Талбот е мъртъв, а също и синът му. Изгубихме Кастийон, който той защитаваше, изгубихме отново Бордо, изгубихме всичко.

Тя потръпва.

— Мили Боже, англичаните никога няма да ми простят. Цяла Гаскония ли изгубихме?

— Цяла — казва той. — И самия Джон Талбот, Бог да прибере душата му.

Сълзите преливат от очите ѝ и рукват като порой по бузите ѝ, а Едмънд Боуфорт свежда глава и ги изтрива с целувка, целува я като любовник, който се опитва да утеши възлюбената си.

— Не! — извиквам отново, напълно ужасена. Приближавам се до леглото и слагам длан върху ръката му, дърпайки го от нея; но те са слепи и глухи за мен, вкопчени един в друг, ръцете ѝ са обвити около врата му, той почти лежи върху нея, докато покрива лицето ѝ с целувки и нашепва обещания, които не може да спази, и в този миг, в този ужасен, ужасен миг, вратата зад нас се отваря, и Хенри, кралят на Англия, влиза в стаята и вижда двамата, прегърнати на леглото: бременната му съпруга и най-скъпият му приятел.

Само за миг той обхваща с поглед сцената. Херцогът бавно повдига глава и, стисвайки зъби, внимателно пуска Маргарет, полагайки я обратно на леглото, притиска раменете ѝ, за да я накара да остане върху възглавниците, като повдига краката ѝ и оправя роклята ѝ около глезените. Бавно се обръща с лице към съпруга ѝ. Прави малък жест с ръце към Хенри, но не казва нищо. Не може да каже нищо. Кралят премества поглед от съпругата си, надигнала се на лакът, бяла като призрак върху леглото си, към херцога, застанал до нея, а после поглежда мен. Изглежда озадачен, като обидено дете.

Протягам ръка към него, сякаш е едно от собствените ми деца, понесло жесток удар.

— Не гледайте — изричам глупаво. — Не виждайте.

Той навежда глава настрани, като бито куче, сякаш полага усилие да ме чуе.

— Не гледайте — повтарям. — Не виждайте.

Странно, но той пристъпва към мен и свежда към мен бледото си лице. Без да разбирам какво правя, повдигам ръце към него, той хваща едната, после — другата, и захлупва дланите ми върху очите си, сякаш за да си попречи да вижда. За миг всички стоим така, напълно застинали: аз, положила ръце върху очите на краля, херцогът, който очаква той да каже нещо, Маргарет — облегната назад на възглавниците си, с ръка върху заобления си корем. После кралят силно притиска ръцете ми към затворените си клепачи и повтаря думите ми:

— Не гледай. Не виждай.

После се извръща. Без дума повече, обръща гръб на трима ни и излиза от стаята, като затваря тихо вратата след себе си.

* * *

Тази вечер той не идва на вечеря. Сервират вечерята на кралицата в личните ѝ покои; дузина дами и аз сядаме да се храним заедно с нея и връщаме половината блюда недокоснати. Едмънд, херцог Съмърсет, сяда начело на масата в голямата зала, и съобщава на притихналите сътрапезници, че има лоши вести за тях: изгубили сме и последните си земи във Франция, с изключение на Па дьо Кале, града и крепостта Кале, и че Джон Талбот, граф Шрусбъри, е загинал в защита на една безнадеждна кауза, която неговата рицарска чест и смелост не биха му позволили да отхвърли. Жителите на града Кастийон го умолявали да дойде и да снеме френската обсада, и Джон Талбот не можел да остане глух, когато сънародниците му молели за помощ. Удържал на клетвата си, че няма да облече доспехи срещу френския крал, който го бе освободил при това условие. Затова потеглил без доспехи, начело на нашите войски, влязъл в битка без оръжие или щит. Това било акт на най-съвършено благородство и безумие. Постъпка, достойна за великия човек, какъвто бе той. Един стрелец с лък повалил коня му, а войник с бойна брадва го посякъл смъртоносно, докато той бил затиснат под животното. С надеждите ни да запазим владенията си във Франция е свършено, изгубихме Гаскония за втори, и почти сигурно за последен път. Всичко, извоювано от бащата на сегашния крал, е изгубено от сина, а ние сме унизени от Франция, която някога бе наш васал.

Херцогът свежда глава пред притихналата голяма зала.

— Ще се помолим за душите на Джон Талбот и на неговия благороден син, лорд Лайл — казва той. — Талбот беше най-благороден и съвършен рицар. И ще се помолим за краля, за Англия, и да ни помогне свети Георги.

Никой не надава приветствен възглас. Никой не повтаря молитвата. Мъжете изричат тихо: „Амин, амин“, издърпват пейките, сядат, и започват да ядат мълчаливо вечерята си.

* * *

Кралят си ляга много рано — това ми съобщават камериерите от спалнята му, когато отивам да попитам. Казват, че изглеждал много уморен. Не разговарял с тях. Не казвал нито дума. Съобщавам на кралицата, а тя прехапва устна и ме поглежда, с пребледняло лице.

— Какво мислиш? — пита. Изглежда уплашена като момиченце.

Поклащам глава. Не знам какво да мисля.

— Какво трябва да направя?

Не зная какво трябва да направи.

* * *

На сутринта клепачите на кралицата са натежали от безсънната нощ. Отново ме изпраща в покоите на краля да попитам как е негова светлост тази сутрин. Камериерът, отговарящ за спалнята, отново ми казва, че кралят е отпаднал, че тази сутрин спи до късно. Когато му казали, че е време за утреня, той само кимнал и заспал отново. Изненадани са, защото той никога не пропуска да отиде в параклиса. Опитали се да го събудят отново за молитвата от първия час17, но той не се помръдвал. Връщам се и казвам на кралицата, че е проспал цялата сутрин и че още спи.

Тя кимва и казва, че ще закуси в покоите си. В голямата зала херцог Съмърсет закусва с придворните. Никой не говори много, всички чакаме още вести от Франция. Всички се ужасяваме при мисълта, че предстоят още вести от Франция.

Кралят продължава да спи до пладне.

— Болен ли е? — питам служителя, който отговаря за гардероба му. — Обикновено той никога не спи така, нали?

— Беше потресен — казва служителят. — Знам това. Влезе в покоите си, бял като платно, и легна на леглото си, без да каже нито дума на никого.

— Нищо ли не каза?

Срамувам се от себе си заради този въпрос.

— Нищо. Не каза нито дума.

— Повикайте ме веднага щом се събуди — казвам. — Кралицата се тревожи за него.

Човекът кимва, а аз се връщам в покоите на кралицата и ѝ съобщавам, че кралят е легнал да спи и не е казал нищо на никого.

— Не е казал нищо? — повтаря тя, също като мен.

— Нищо.

— Сигурно е видял — казва тя.

— Видя — казвам мрачно.

— Жакета, какво мислиш, че ще направи?

Поклащам глава. Не знам.

Кралят спи цял ден. На всеки час отивам до вратата на покоите му и питам дали се е събудил. На всеки час камериерът, който отговаря за спалнята, излиза, с все по-разтревожено изражение, и поклаща глава: „Още спи.“ После, когато слънцето залязва и палят свещите за вечеря, кралицата праща да повикат Едмънд Боуфорт.

— Ще го приема в залата си за аудиенции — казва тя. — Така че всички да видят, че не се срещаме тайно. Но застани пред нас, за да можем да говорим, без да ни чуват.

Той влиза, мрачен и красив, коленичи пред нея и остава така, докато тя му позволява да седне. Застанала съм уж случайно между тях двамата, останалите дами и неговата свита, така че никой да не може да чуе тихия им разговор над нежния звук на арфата.

Разменят си три изречения с бърз, настоятелен тон, после тя се изправя на крака, придворните също се изправят, а тя стисва зъби и ни повежда на вечеря, както подобава на кралица, към голямата зала, където мъжете я поздравяват безмълвно, а столът на краля остава празен.

След вечеря тя ме вика при себе си.

— Не могат да го събудят — казва сковано. — Камериерите се опитали да го събудят преди вечеря, но той не помръдвал. Херцогът повика лекарите да видят дали не е болен.

Кимвам.

— Ще седнем в покоите ми — решава тя, и излиза начело от залата. Докато излизаме, се разнася шепот като тих повей на вятър — хората си казват един на друг, че кралят е смъртно изтощен.

Чакаме ги да се явят в приемната на кралицата; половината двор се е събрал наоколо в очакване да научи какво не е наред с краля. Вратата се отваря, лекарите се появяват, а кралицата им прави знак да влязат в личните ѝ покои, заедно с херцога, с мен и още половин дузина души.

— Кралят изглежда в добро здраве, но спи — казва един от лекарите, Джон Аръндел.

— Можете ли да го събудите?

— Преценихме, че е най-добре да го оставим да спи — отвръща д-р Фейсби, като се покланя. — Може би ще е най-добре да го оставим да спи, и да се събуди сам. Скръбта и потресът понякога се лекуват със сън, с продължителен сън.

— Потрес ли? — пита херцогът остро. — Какъв потрес е преживял кралят? Какво каза?

— Новините от Франция — заеква лекарят. — Мисля, че пратеникът ги е съобщил твърде припряно, изведнъж.

— Да, така беше — казвам. — Кралицата припадна и я отведох в покоите ѝ.

Маргарет гризе долната си устна.

— Той говори ли?

— Нито дума, нито дума, от снощи.

Тя кимва, сякаш за нея не е от значение дали той говори или не, интересува я единствено здравето му.