Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Много добре. Мислите ли, че ще се събуди на сутринта?

— О, почти със сигурност — отговаря д-р Фейсби. — Често се случва човек да спи дълбоко след разстройваща новина. Това е начинът на тялото да се изцели.

— А възможно ли е да се събуди, без да помни нищо? — пита тя. Херцогът гледа надолу към пода, сякаш това му е безразлично.

— Може да се наложи да го уведомите за загубата на Гаскония отново, съвсем отначало, когато се събуди — съгласява се лекарят.

Тя се обръща към херцога:

— Милорд, ако обичате, наредете на камериерите на краля да го събудят, както обикновено, на сутринта, и да приготвят покоите и дрехите му, както обикновено.

Той се покланя.

— Разбира се, ваша светлост.

Лекарите си тръгват. Един от тях ще седи в спалнята на краля, за да бди над съня му. Свитата на херцога и дамите на кралицата си тръгват, вървейки зад лекарите. Двойката се възползва от един откраднат миг, когато херцогът е до кралицата, а всички вече са си тръгнали и никой не ги наблюдава.

— Всичко ще бъде наред — прошепва той. — Няма да казваме нищо. Нищо. Доверете ми се. Всичко ще бъде наред.

Тя кимва безмълвно, а той се покланя и излиза от стаята.

* * *

На другия ден отиват да събудят краля, но той не се събужда. Един от камериерите на спалнята идва до вратата и ми казва, че трябвало да вдигнат краля и да го сложат върху тоалетния стол, да го почистят и да му сменят нощницата, която бил изцапал. Ако един от тях го държи върху тоалетния стол, той успява да се облекчи, и могат да му измият лицето и ръцете. Могат да го настанят да седне, въпреки че главата му веднага клюмва, а ако единият от тях я повдигне, другият успява да излее малко топъл ейл в гърлото му. Той не може да стои, не ги чува, не реагира на докосване. Не показва признаци на глад и лежи в мръсотията си.

— Това не е сън — казва без заобикалки камериерът. — Лекарите се заблуждават. Никой не спи така.

— Мислите ли, че умира? — питам.

Човекът поклаща глава.

— Никога преди в живота си не съм виждал нещо подобно. Сякаш е омагьосан. Сякаш е прокълнат.

— Не казвайте такова нещо — отвръщам веднага. — Никога не говорете подобни неща. Той просто спи.

— О, да — повтаря той. — Спи, както казват лекарите.

Бавно тръгвам обратно към покоите на кралицата: иска ми се Ричард да беше с мен, иска ми се да бях вкъщи в Графтън. Ужасно се боя, че съм извършила нещо много лошо. Изпълнена съм със страх, суеверен страх, сякаш съм извършила нещо ужасно. Питам се дали моето нареждане, отправено към краля — да не вижда нищо, не го е ослепило. Питам се дали не е станал случайна жертва на силата ми. Пралеля ми Жана ме предупреждаваше винаги да внимавам какво си пожелавам, да обмислям много внимателно думите на благословиите или проклятията. А сега аз казах на краля на Англия: „Не гледай! Не виждай!“, и той затвори очи и вече нито гледа, нито вижда.

Поклащам глава, опитвайки се да разсея страховете си. Нима не съм изричала такива думи дузина пъти, и нищо не се е случило? Откъде бих имала сили и власт да ослепя краля на Англия точно сега? Може би просто е много уморен? Може би, както смятат лекарите, е потресен от новините от Франция? Може би той е като една от лелите на майка ми, която се вцепени и лежеше неподвижно, лежеше точно като краля, без да говори, нито да се движи, докато почина години по-късно. Навярно само плаша себе си с мисълта, че именно моите думи са причина за състоянието му.

В своите покоите кралицата лежи в леглото си. Толкова се страхувам от онова, което може би съм направила, че спирам плахо на прага на затъмнената ѝ стая и прошепвам: „Маргарет.“ Тя повдига ръка; може да се движи, не е омагьосана. Една от по-младите ѝ дами е до нея, докато останалите стоят в помещението отвън, шушукайки за опасността, която заплашва бебето, за шока, преживян от кралицата, и за вероятността всичко да се обърка ужасно, както правят винаги жените, когато на някоя от тях наближи времето да ражда.

— Достатъчно — казвам раздразнено, като затварям вратата към стаята на кралицата, за да не може тя да чуе тези страховити предсказания. — Ако не можете да кажете нещо ободряващо, тогава не говорете изобщо. А ти, Беси — не искам да чуя и думичка повече за родилните мъки на майка ти. Аз съм лягала в родилното ложе единайсет пъти, отгледала съм десет деца, и никога не съм изтърпяла и една четвърт от болките, за които говориш. Всъщност никоя жена не би могла да преживее това, което описваш. Твърде възможно е кралицата да има същия късмет като мен.

Подминавам ги ядосано, влизам в покоите на кралицата, и отпращам малката си прислужница с махване на ръка. Тя си тръгва мълчаливо, а аз за миг си помислям, че кралицата е заспала; но тя обръща глава и ме поглежда, с очи, потъмнели и хлътнали от изтощение и страх.

— Събуди ли се кралят тази сутрин?

Устните ѝ са напукани там, където ги е хапала, изглежда изтощена от тревога.

— Не — казвам. — Не още. Но го измиха и закуси малко.

— Сяда ли в леглото?

— Не — казвам смутено. — Трябваше да го обслужват.

— Да го обслужват?

— Да го хранят.

Тя замлъква.

— В известно отношение това е благословия — казва после. — Това означава, че не би изрекъл нещо прибързано, гневно, без да се замисли. Това дава време и на нас да помислим. Продължавам да смятам, че в известен смисъл това е благословия. Дава ни време да… се подготвим.

— В известен смисъл — съгласявам се.

— Какво казват лекарите?

— Казват, че според тях ще се събуди, може би утре.

— И тогава пак ще е на себе си? И ще си спомня всичко?

— Може би. Не смятам, че наистина знаят.

— Какво ще правим?

— Не знам.

Тя сяда отстрани на леглото, с длан върху корема, и се изправя да погледне през прозореца. Под нея са спускащите се към реката красиви градини, на един дървен кей подканващо се поклаща плоскодънна лодка, а във водата тихо и неподвижно стои чапла. Тя въздъхва.

— Боли ли ви нещо? — питам тревожно.

— Не, не, просто усещам бебето да се движи.

— Изключително важно е да останете спокойна.

Тя се изсмива рязко.

— Изгубихме Гаскония, сигурно е, че след това французите ще нападнат Кале, кралят заспа и не може да бъде събуден, а… — тя млъква рязко. Никоя от нас не е споменала как херцогът я взе съвсем естествено в обятията си, като своя любовница, как я целуваше по лицето, как ѝ обещаваше да я предпази. — А ти ми казваш да остана спокойна.

— Да — казвам решително. — Защото всичко това е нищо пред една възможна загуба на детето. Трябва да се храните и да спите, Маргарет. Това е вашият дълг към детето. Може би носите момче, може би това е принц за Англия. Когато всичко това бъде забравено, ще помним, че сте опазила принца.

Тя прави пауза; кимва.

— Да, Жакета, имаш право. Ето, виждаш ли — ще седна, ще бъда спокойна. Можеш да ми донесеш малко хляб, и малко месо и ейл. Ще се успокоя. И доведи херцога.

— Не можете да го виждате насаме — поставям условие.

— Не. Знам това. Но трябва да го видя. Докато кралят не се събуди, ние с него ще трябва да решаваме всичко заедно. Той е единственият ми съветник и помощник.

* * *

Намирам херцога в покоите му да се взира безизразно през прозореца. Той се обръща рязко, когато хората му почват да блъскат по вратата, а когато я отварят, виждам пребледнялото му лице и страха в очите му.

— Жакета — казва той, а после се поправя: — Ваша светлост.

Изчаквам да затворят вратата след мен.

— Кралицата заповядва да се явите при нея — казвам кратко.

Той си взема пелерината и шапката.

— Как е тя?

— Разтревожена.

Той ми предлага ръката си, а аз детински се преструвам, че не виждам жеста, и тръгвам пред него към вратата. Той ме следва навън и ние тръгваме по огряната от слънцето галерия към кралските покои. През прозорците с малки стъкла в оловни рамки виждам как лястовиците се спускат ниско над крайречните ливади, и чувам птиците да пеят.

Той закрачва по-бързо, за да се изравни с мен.

— Обвинявате мен — казва кратко.

— Не зная нищо.

— Обвинявате ме, но, Жакета, уверявам ви, първата стъпка беше…

— Не знам нищо, а ако не знам нищо, тогава няма да мога и да призная нищо, ако бъда разпитвана — прекъсвам го рязко. — Единственото, което искам, е да видя нейна светлост спокойна и достатъчно силна да износи детето си докрай и да го доведе на бял свят. Единственото, за което се моля, е негова светлост кралят да се събуди със спокоен ум, за да можем да му съобщим тъжните вести от Гаскония. И се надявам, разбира се, през цялото време, неспирно, че съпругът ми е в безопасност в Кале. Не се осмелявам да имам мисля за друго освен за тези неща, ваша светлост.

Той кимва и ние продължаваме в мълчание.

* * *

В покоите на кралицата виждам, че трите придворни дами седят на пейките в прозоречната ниша, преструвайки се, че бродират, но са изпружили шии, за да подслушват. Те се надигат, правят реверанси и почват да се суетят, когато двамата с херцога влизаме, а аз им казвам да седнат отново и кимвам на двама музиканти да засвирят — това заглушава разменяните шепнешком думи между кралицата и херцога. Тя му разрешава да седне на едно столче до нея и ми прави знак да отида при тях.

— Негова светлост казва, че ако кралят не се събуди до няколко дни, не можем да останем тук.

Поглеждам го.

— Хората ще започнат да се чудят какво става, а после ще тръгнат слухове. Можем да кажем, че кралят е много отпаднал, и той може да пътува обратно до Лондон в носилка.

— Можем да дръпнем завесите на носилката — съгласявам се. — Но после какво?

— Кралицата трябва да се оттегли за раждането в двореца Уестминстър. Това е планирано от месеци, не може да бъде променено. Предлагам кралят да остане тихо в покоите си.

— Хората ще говорят.

— Можем да казваме, че се моли за здравето ѝ. Можем да казваме, че спазва монашески режим.

Кимвам. Възможно е болестта на краля да може да бъде скрита от всички, с изключение на малък кръг придворни.

— А срещите с лордовете? А съветниците на краля? — питам.

— Аз мога да се справя с тях — казва херцогът. — Ще вземам решения от името на краля.

Поглеждам го остро, а после свеждам очи, за да не може да види потреса ми. Това означава да се провъзгласи за крал на Англия. Кралицата ще е в усамотение в очакване на раждането, кралят — заспал; Едмънд Боуфорт ще смени ролята си на лорд-канцлер на Англия с тази на крал на Англия.

— Ричард, херцогът на Йорк, вероятно ще се противопостави — отбелязвам, насочила поглед към пода пред краката си.

— Мога да се справя с него — казва той небрежно.

— А когато кралят се събуди?

— Когато кралят се събуди, всички ще се върнем към нормалния си живот — казва кралицата. Гласът ѝ е напрегнат, ръката ѝ — върху корема. — И ще трябва да му обясним, че когато се е разболял така внезапно, е трябвало да решаваме какво да правим, без да се допитваме до него.

— Вероятно ще е объркан, когато се събуди — казва херцогът. — Питах лекарите. Те казват, че може да има тревожни сънища, фантазии. Ще бъде изненадан, когато се събуди. Няма да е в състояние да различи кое е реалност и кое — лош сън. Най-добре е да остане в собствената си спалня в Уестминстър, докато ние полагаме усилия страната да се управлява добре.

— Може да не помни нищо — казва кралицата. — Може да се наложи да му кажем отново всичко за загубата на Гаскония.

— Трябва да се погрижим да чуе новината първо от нас, и да му кажем истината внимателно — допълва херцогът.

Приличат на заговорници, доближили глави, шепнещи. Хвърлям поглед из покоите на кралицата; изглежда, никой не вижда в това нищо необичайно. Осъзнавам, че съм единствената, която долавя внезапно отблъскваща интимност.

Кралицата се изправя на крака и простенва леко, когато я присвива болка. Виждам как ръката на херцога се стрелва към нея, но той възпира порива си: не я докосва. Тя спира и му се усмихва:

— Добре съм.

Той хвърля поглед към мен, като млад съпруг, който иска отговор от болногледачка.

— Може би е по-добре да си почивате, ваша светлост — отвръщам. — Щом ще пътуваме до Лондон.

— Ще тръгнем вдругиден — заявява херцогът. — Ще наредя веднага да приготвят всичко.

Покоите за усамотението на кралицата преди раждането са подготвени, в съответствие с традициите на кралското домакинство. Гоблените са свалени, прозорците — здраво затворени с капаци и закрити с плътна материя, която да възпира дразнещата светлина и въздушните течения. Огньовете са разпалени: стаите трябва да се поддържат топли, всеки ден момчетата, натоварени с носенето на дървата, влачат пънове чак до здраво залостените врати. Никой мъж, дори слугите, не може да влиза в покоите на кралицата.