Той свежда глава пред този укор, но се съмнявам, че е съгласен с мен. Ако кралят не може да вижда нищо, какъв е смисълът от гоблени по стените? Ако никой не идва, тогава защо да метат представителните стаи? Ако няма посетители, защо да палят огън в залата за аудиенции? Херцог Съмърсет ми прави знак да отида при него пред двойните врати на личните покои. Само един страж стои тук на пост.

— Няма нужда да съобщавате за нас — казва херцогът. Стражът ни отваря вратата и ние влизаме тихо.

* * *

Стаята е преобразена. Това е красиво помещение с два еркерни прозореца, с изглед към крайречните ливади и реката, а прозорците от другата страна гледат към единия вътрешен двор, откъдето винаги се чува шум от идващи и потеглящи хора, тропот на конски копита по калдъръма, понякога и музика. В кралските покои винаги е оживено, гъмжи от придворни и съветници на краля. Обикновено има гоблени на стените, и маси, по които са наредени малки предмети от злато и сребро, малки изрисувани кутии и дребни украшения. Днес стаята е празна, ужасно гола, с изключение на голяма маса, отрупана с пособията на лекарската професия: вендузи, ланцети, голяма стъкленица с гърчещи се в нея пиявици, превръзки, мехлеми, кутия с билки, дневник с всекидневни записи за болезнени лечения, както и няколко кутии, които съдържат подправки и метални стружки. Има тежък стол с дебели кожени ремъци на страничните облегалки и на краката, на който връзват краля, за да не мърда, докато изливат насила напитки в гърлото му, или разрязват с ланцет вените на тънките му ръце. На стола няма седалка, а отдолу има леген, където се събират урината и изпражненията му. В стаята е достатъчно топло, зад решетката на огнището гори огън, и е чисто; но прилича повече на някоя от по-добрите стаи в болницата за умопобъркани „Бетлехем“, отколкото на кралски покои. Прилича на стая за добре гледан безумец; не за крал. Херцогът си разменя с мен ужасѐн поглед. Никой, който влиза тук, няма да повярва, че на това място кралят се е оттеглил от света, отдаден на тиха молитва.

Тримата главни кралски лекари, тържествени и сериозни в тъмните си мантии, стоят зад масата; покланят се, но не казват нищо.

— Къде е негова светлост кралят? — пита херцогът.

— Обличат го — казва д-р Аръндел. — Сега ще го доведат.

Херцогът прави крачка напред към спалнята, а после спира, сякаш не иска да поглежда вътре.

— Изведете го — казва той кратко.

Лекарят отива до вратата на спалнята на краля, отваря я широко и казва:

— Доведете го.

Отвътре се чува как се разместват мебели, и аз откривам, че съм стиснала ръце, вкопчени една в друга, скрити в ръкавите ми. Страхувам се. Страхувам се от това, което ще видя. После един як мускулест мъж, облечен в кралска ливрея, излиза през вратата, понесъл тежък стол, подобен на кралски трон, поставен върху основа с дръжки, като носилка. Зад него, хванал задните дръжки, идва друг носач, а на стола, с клюмнала глава, със затворени очи, седи онова, което е останало от нашия крал.

Той е добре облечен, в синя мантия и червена връхна дреха, а рядката му тъмна коса е сресана до раменете. Обръснат е, но са го порязали, на шията му има капка кръв. Главата му се олюлява, та изглежда така, сякаш изнасят убит човек, чиито рани са започнали да кървят в присъствието на убийците му. За да се задържи стабилно на стола, е пристегнат с ремък около кръста и друг — около гърдите; но главата му увисва настрани и когато оставят стола на пода, тя пада на гърдите му и той клюмва като кукла. Лекарят го повдига внимателно и изправя главата му; но кралят не помръдва при докосването му. Очите му са затворени, дишането му е тежко, като на човек в пиянски сън.

— Кралят на рибарите — прошепвам на себе си. Той изглежда точно като омагьосан. Това не е болест от този свят: трябва да е стоварило се върху него проклятие. Той прилича на восъчно изображение на крал, от онези, които полагат върху ковчега по време на кралско погребение, а не на жив човек. Само повдигането и спускането на гърдите му, и лекият звук, който издава от време на време, леко свистящо хъркане, ни подсказва, че е жив. Жив, но не истински жив човек. Хвърлям поглед към херцога: той гледа своя крал с ужасено изражение.

— Това е по-лошо, отколкото си мислех — казва ми тихо. — Далеч по-лошо.

Лекарят пристъпва напред и казва:

— Иначе той е в добро здраве.

Поглеждам го неразбиращо. Това състояние не може да бъде описано като добро здраве. Той прилича на мъртвец.

— Нищо ли не може да го накара да се раздвижи?

Той поклаща глава; сочи към масата отзад и отвръща:

— Опитахме всичко. Продължаваме да опитваме. Около пладне всеки ден, след като закуси, прекарваме един час в опити да го събудим, а всяка вечер преди вечеря — още час. Но той, изглежда, не чува нищо, не чувства и болка. Всеки ден му казваме, че трябва да се събуди, понякога викаме свещеник, който да го призове да изпълни дълга си, да го упрекне, че ни изоставя; но той не показва признаци, че чува или разбира.

— Състоянието му влошава ли се?

— Не се влошава; но и не се подобрява. — Той се поколебава. — Мисля, че сега сънят му е малко по-дълбок, отколкото когато го е обзел най-напред. — Кимва вежливо на другите лекари. Един от тях поклаща глава. — Мненията се различават.

— Мислите ли, че може да проговори, когато внесем при него сина му? — обръща се херцогът към лекарите. — Казва ли изобщо нещо? Дали изобщо сънува?

— Никога не казва нищо — обажда се Фейсби. — Но мисля, че сънува. Понякога се вижда как клепачите му се движат, понякога той трепва насън. — Хвърля поглед към мен. — Веднъж плака.

Притискам ръка към устата си, като си представям как кралят плаче насън. Питам се дали вижда в онзи друг свят, чудя се какво ли е гледал. Спи от близо четири месеца — това е дълъг сън. Какво може да покаже един четиримесечен сън на спящ човек?

— Можем ли изобщо да го подтикнем да помръдне? — Херцогът си мисли колко потресени ще бъдат членовете на съвета, виждайки за пръв път краля в това състояние. — Може ли да задържи бебето, ако го сложим в ръцете му?

— Доста е отпуснат — казва Аръндел. — Страхувам се, че ще изпусне бебето. Не може да му се повери нещо толкова ценно. Самият той е твърде немощен.

Възцарява се ужасено мълчание.

— Трябва да сторим онова, за което сме дошли — решава херцогът.

— Поне преместете онзи ужасен стол — казвам, и двамата носачи вдигат стола с ремъците и тоалетната седалка и го изнасят.

Херцогът ме поглежда вцепенено. Никой от нас не може да се сети за нещо, което би подобрило положението.

— Доведете ги — казва ми той.

Излизам при чакащите лордове.

— Негова светлост кралят е в личните си покои — казвам и заставам настрани, докато те влизат, следвани от бавачките и дойката, заедно с херцогинята. С глупаво облекчение виждам, че тъмносините очи на бебето са отворени и примигват към тавана; щеше да изглежда много ужасно, ако бебето спеше като баща си.

В личните покои лордовете са се събрали смутено в полукръг около краля. Никой не изрича нито дума, виждам как един мъж се прекръства. Ричард, херцог Йорк, е придобил мрачно изражение при вида на спящия крал. Един е закрил очи, за да не вижда тази гледка, друг плаче. Всички са дълбоко потресени. Ан, херцогинята на Бъкингам, е била предупредена за състоянието на краля от сродника си Едмънд Боуфорт, но е бледа. Играе ролята си в тази гротескна жива картина, сякаш всеки ден от живота си представя бебе на полумъртвия му баща. Тя взема детето и се отправя към неподвижния крал, пристегнат с ремъци в стола си.

— Ваша светлост — изрича Ан тихо. — Това е синът ви. — Тя пристъпва напред, но кралят не повдига ръце да приеме детето. Напълно неподвижен е. Несръчно и смутено, херцогинята слага бебето на гърдите му, но кралят не помръдва. Тя поглежда към херцог Съмърсет, който взема бебето от нея и го слага в скута на краля. Той не помръдва.

— Ваша светлост — казва херцогът високо. — Това е синът ви. Вдигнете ръка, за да го признаете.

Нищо.

— Ваша светлост! — повтаря херцогът, малко по-високо. — Просто кимнете с глава, за да признаете сина си.

Нищо.

— Само мигнете, сир. Само мигнете, за да покажете, че признавате сина си.

Сега сякаш всички сме омагьосани. Лекарите са неподвижни и смълчани, загледани в пациента си, надяващи се на чудо, херцогинята чака, херцогът държи с една ръка бебето върху неподвижните колене на краля, другата е на рамото на краля и го стиска, силно, после още по-силно, така, че здравите му пръсти се впиват в костеливото рамо на краля, стискат го жестоко. Аз мълча, застанала неподвижно. За миг изпитвам чувството, че кралят е обзет от някаква заразна неподвижност и всички ще застинем и заспим заедно с него — омагьосани придворни около един спящ крал. После бебето изплаква леко, аз пристъпвам напред и го улавям, сякаш се боя, че може да се зарази от съня.

— Безнадеждно е — казва Йоркският херцог рязко. — Той не вижда и не чува нищо. Боже мой, Съмърсет: откога е в това състояние? Той не може да прави нищо. Трябваше да ни кажете.

— Той все още е крал — казва херцогът рязко.

— Никой не отрича това — отговаря грубо Ричард, херцог Йорк. — Но той не призна сина си, и не може да прехвърли на друг делата по управлението на кралството. Той е крал, който сам прилича на бебе. Трябваше да ни уведомите.

Едмънд Боуфорт се оглежда в търсене на подкрепа, но дори лордовете, които са се заклели да служат на рода му, които мразят херцога на Йорк и се страхуват от него, не могат да отрекат, че кралят не е признал сина си, не прави нищо, не вижда нищо, не чува нищо, и е много далече от нас — кой знае къде?

— Ще се върнем в Уестминстър — заявява Едмънд Боуфорт. — И ще чакаме негова светлост да се възстанови от тази болест. — Хвърля гневен поглед към лекарите. — Добрите лекари ще го събудят, зная това.

* * *

Тази нощ, докато започвам да се унасям в дрямка в спалнята си в двореца Уестминстър, се питам какъв е този непрекъснат сън, сън, подобен на смърт, с единствената разлика, че по време на този сън човек сънува и се размърдва, а после заспива по-дълбоко. Какво ли би било да се раздвижиш леко и да зърнеш лекарите и онази ужасна стая със стола и ножовете и пиявиците, а после да потънеш отново в сън, без да можеш да възразиш? Какво би било да отвориш уста в безмълвен писък, роден от някой сън, и да заспиш ням? Когато заспивам, отново сънувам Краля на рибарите, крал, който не може да направи нищо, докато неговото кралство потъва в хаос и мрак, и оставя една млада жена без съпруг, сама. Кралят на рибарите е ранен в слабините, той никога не може да стане баща на дете, нито да управлява земите си. Люлката е празна, нивите са безплодни. Събуждам се през нощта и благодаря на Бог, че съм будна, че магията, която лежи върху краля като покривало от мрак, не е задушила и мен, и се питам; въртя се в постелята и се питам дали вината е моя, дали аз наредих на краля да ослепее, дали моите непредпазливи думи го ослепиха?

Когато се събуждам от утринната светлина, изведнъж усещам ума си ясен и изострен, имам чувството, че някой ме вика по име, ставам и отивам до кутията за накити, която пралеля Жана ми даде. Там, недокосната, е кесията с амулетите, и този път аз избирам корона, за да символизира завръщането на краля. Завързвам към този единствен амулет четири различни тънки панделки. Избирам бяла панделка, която да олицетворява зимата, ако е писано той да се върне при нас през зимата, зелена панделка, ако не се върне чак до пролетта, жълта панделка, ако се върне за прибирането на сеното, и червена панделка, ако е писано да се върне след година, считано от сега, когато дивите горски плодове изпъстрят живите плетове. После завързвам всяка от тези панделки към четири черни върви, и ги занасям при крайречната пътека, където Темза тече буйно и бързо при настъпването на прилива.

Наоколо няма никой, докато слизам надолу към малкия дървен кей, откъдето лодкарите качват пътници, затова завързвам четирите тъмни нишки към един от подпорните стълбове на кея и хвърлям коронката с цветните панделки надалече, докъдето стигне, навътре в реката, а после се връщам в родилната стая на кралицата, в която тя чака времето на пречистването ѝ да приключи и да може отново да излезе на светло.

* * *

Оставям коронката във водата една седмица, докато кралицата излиза от уединението си и е пречистена в църква, на внушителна церемония, по време на която всички херцогини на кралството вървят зад нея, оказвайки ѝ почит, сякаш техните съпрузи не се мъчат отчаяно да решат как да бъде признат принцът и как ще бъде управлявано кралството сега, докато кралят не вижда нищо и няма власт над нищо. Сега, когато кралицата се завръща в света, херцогът може да идва в покоите ѝ, и той ѝ съобщава, че граф Солсбъри, зет на Йоркския херцог, твърди на всеослушание, че бебето не е син на краля, и че има много, опасно много хора, които му вярват. Кралицата дава да се разбере, че всеки, който слуша подобни клевети, няма място в двора; казва на приятелите си, че никой не бива дори да разговаря с граф Солсбъри или с изпълнения му със злоба син, граф Уорик. Казва ми, че Ричард, херцог Йорк, техен сродник, и дори неговата съпруга, херцогиня Сесили, са нейни врагове, нейни врагове до смърт, и че не трябва никога повече да разговарям с никой от тях. Но не коментира онова, което казват, което мнозина казват: че кралят не е достатъчно мъж, за да създаде син, и че бебето не може да е принц.