Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Хората ме питат къде е съпругът ми, питат ме на какво мнение е той. Казвам мрачно, че е отвъд морето, че изпълнява дълга си към своя крал в Кале. Не съобщавам мнението му, което не ми е известно, нито своето собствено — което е, че светът е обезумял и че преди всичко това да приключи, в небето ще се явят три слънца. Пиша му и изпращам съобщения по търговските кораби, които прекосяват морето между Англия и Кале, но мисля, че съобщенията не винаги пристигат. В началото на март му пиша кратко: „Отново чакам дете“, но той не отговаря, и тогава разбирам със сигурност, че или не доставят съобщенията ми, или той няма възможност да пише.

Той беше назначен като командир на гарнизона в Кале, под предводителството на херцог Съмърсет. Сега херцог Съмърсет е в Тауър, обвинен в държавна измяна. Как би трябвало да постъпи един предан на короната военачалник? Какво трябва да прави гарнизонът?

Лордовете и парламентът отново отиват в Уиндзор да се срещнат с краля.

— Защо продължават да ходят? — пита кралицата, когато вижда как баржите се връщат до стъпалата при двореца, а слугите в ливреи помагат на своите господари, увити в подплатени с кожа мантии, да слязат на брега. Те се тътрят нагоре по стъпалата като хора, чиито надежди са се провалили. — Със сигурност знаят, че той няма да се събуди. Лично аз отидох и му крещях, а той не се събуди. Защо би се събудил заради тях? Защо не разбират, че трябва да ме направят регент, че тогава ще мога да обуздая Йоркския херцог и неговите съюзници, и да възстановя мира в Англия?

— Не са престанали да се надяват — отвръщам. Стоя до нея на прозореца и гледаме как скръбната процесия на лордовете си проправя с криволичене път към голямата зала. — Сега ще трябва да посочат регент. Не могат да продължават така, без никакъв крал.

— Ще трябва да посочат мен — казва тя. Стисва зъби и се изправя така, че изглежда малко по-висока. Има царствена осанка, вярва, че е призвана от Бог да изпълнява още по-важна роля. — Готова съм да служа на тази страна — казва тя. — Ще я опазя и ще я предам на сина си, когато той стане мъж. Ще изпълня дълга си като кралица на Англия. Ако ме направят регент, ще донеса мир на Англия.

* * *

Избират за регент Йоркския херцог и му дават титлата „Лорд-протектор на кралството“.

— Какво? — Маргарет е извън себе си, крачи нагоре-надолу из личния си кабинет. Ритва едно столче за крака и то полита; една придворна дама надава задавен вик и се снишава в прозоречната ниша, останалите дами са застинали от ужас. — Каква титла са му дали?

Злощастният представител на едно от графствата в Парламента, донесъл съобщението от съвета на лордовете, трепери пред нея.

— Назоваха го защитник на кралството.

— А какво да правя аз? — пита го тя. Въпросът ѝ е риторичен. — Какво предлагат да правя аз, докато този херцог, този обикновен кралски сродник, този мой нищожен братовчед, възнамерява да управлява моето кралство? Какво мислят, че ще правя аз, принцеса на Франция, кралица на Англия, докато някакъв си внезапно издигнат от нищото херцог възнамерява да прокарва закони в моята страна?

— Вие трябва да отидете в замъка Уиндзор и да се грижите за съпруга си — казва той. Бедният глупак си мисли, че отговаря на въпроса ѝ. Бързо осъзнава, че би било по-добре да си беше държал устата затворена.

Тя се превръща от огън в лед. Замръзва и се обръща към него, с пламтящи от ярост очи.

— Не ви чух съвсем ясно. Какво казахте? Какво се осмелихте да ми кажете?

Той преглъща мъчително.

— Ваша светлост, опитвах се да ви кажа, че лорд-протекторът…

— Кой?

— Лорд-протекторът нарежда…

— Какво?

— Нарежда…

Тя прекосява стаята с две светкавични крачки и застава пред него: високата ѝ диадема се извисява над него, очите ѝ се забиват като остриета в лицето му.

— Нарежда на мен? — пита тя.

Той поклаща глава, пада на колене.

— Нарежда домакинството ви да отиде в замъка Уиндзор — казва на тръстиките под коленете си. — И да останете там, със съпруга и бебето си, да не играете никаква роля в управлението на страната, с което ще се заеме той като лорд-протектор, заедно с лордовете и парламента.

Тя отива в Уиндзор. Получава истеричен пристъп, вилнее като гръмотевична буря нагоре и надолу из кралските апартаменти, нахлува в покоите и излита от тях; но в крайна сметка отива. Всъщност не може да направи нищо друго, освен да отиде. Йоркският херцог, чиято съпруга Сесили бе дошла лично при кралицата да покаже смирението си и да измоли място за него в съвета, се издига високо върху колелото на съдбата. Съветът е убеден, че той е единственият човек, който може да възстанови реда в кралството, който може да предотврати десетките битки, които избухват при всяка свада в графствата, лордовете вярват, че той е единственият човек, който може да спаси Кале, имат му доверие, че ще вземе в ръцете си кралството и ще го удържи, докато нашият крал, нашият спящ крал, се върне при нас. Сякаш мислят, че страната е прокълната и Йоркският херцог е единственият човек, който може да извади меча си от ножницата и да застане на прага, препречвайки пътя на невидим враг, да не отстъпва от мястото си, докато кралят се събуди.

Кралицата — която бе пожелала сама да бъде владетел — е принизена до съпруга, избутана е настрани, за да изпълнява единствено ролята на майка. Тя заминава, както ѝ е наредено, лордовете плащат разноските на домакинството ѝ, намаляват броя на конете в конюшнята и ѝ забраняват да се връща в Лондон без покана. Отнасят се с нея, сякаш е обикновена жена, жена без значение, принизяват я, като и оставят единствено ролята на болногледачка на съпруга си и настойница на сина си.

Едмънд Боуфорт е все още в Тауър; не може да ѝ помогне. Всъщност и тя не може да го защити, нейната закрила не означава нищо, кой може да се съмнява, че той ще бъде съден и обезглавен? Лордовете, които са я приемали като кралица, не смеят да си я представят като регент. Макар че собствените им съпруги могат да управляват земите им в тяхно отсъствие, те не получават титли и не могат да извличат печалби за себе си. Не им се нрави мисълта за жени на власт, жени предводителки. Способностите на жените не се признават; всъщност те дори се прикриват. Мъдрите жени, когато имат власт над голям имот, си дават вид, че всичко, което правят, е да управляват домакинството; пишат за съвет на съпруга си, когато той отсъства, и му предават обратно ключовете при завръщането му. Грешката на кралицата е, че предяви претенции за властта и титлата. Лордовете не могат да понесат мисълта за власт в ръцете на жена, непоносимо им е дори да помислят, че една жена може да управлява. Сякаш искат да я върнат в родилната стая. Сякаш, заспивайки, нейният съпруг кралят, я е освободил, оставил я е свободна да ръководи кралството, а дългът на всички останали велики мъже е да му я върнат. Ако можеха да я приспят като него, мисля, че биха го сторили.

Кралицата е затворена в усамотение в Уиндзор. Ричард е като хванат в капан в Кале. Аз живея като нейна придворна дама, като самотна съпруга; но всъщност всички чакаме. Всеки ден Маргарет отива да види краля, и всеки ден той нито я вижда, нито я чува. Тя нарежда на лекарите да бъдат внимателни с него, но понякога собственият ѝ гняв избухва и тя влиза и му се нахвърля, сипейки ругатни в глухите му уши.

Живея с кралицата и копнея за Ричард, и през цялото време си давам сметка, че по улиците на Лондон се надига опасност, че опасност е надвиснала и над земите в провинцията, давам си сметка за слуховете, че северът се е надигнал срещу Йоркския херцог, или в защита на местни амбиции — кой може да бъде сигурен за нещо в тези размирни погранични земи? Кралицата крои заговор, сигурна съм в това. Един ден ме пита дали пиша на Ричард, а аз ѝ казвам, че пиша често и изпращам писмата си по търговците на вълна, които носят стоката си в Кале. Тя пита дали корабите се връщат празни, ако превозват хора, колко могат да бъдат стоварени на суша, дали могат да отплават натоварени нагоре по реката до Тауър.

— Мислите си, че могат да дойдат от Кале и да измъкнат херцог Съмърсет от Тауър — казвам без заобикалки. — Това би означавало да поискате от моя съпруг да поведе нашествие срещу регента, лорд-протектора на Англия.

— Но в защита на краля — казва тя. — Как би могъл някой да нарече това държавна измяна?

— Не знам — казвам нещастно. — Вече не зная какво е държавна измяна.

Планът пропада, защото получаваме новини за бунт в Кале. На войниците не е платено, те заключват предводителите си в казармите, правят набези в града, заграбват стоките и ги продават, и задържат парите вместо надници. Има съобщения за плячкосване и размирици. Кралицата ме намира в двора на конюшнята на замъка Уиндзор, докато нареждам да оседлаят конете ми и викам стража, която да ме придружи до Лондон.

— Трябва да разбера какво става — казвам ѝ. — Той може да е в ужасна опасност, трябва да знам.

— Няма да бъде в опасност — уверява ме тя. — Войниците му го обичат. Може да са го заключили в жилището му, за да могат да оплячкосат складовете за вълна, но няма да му сторят зло. Знаеш колко обичан е — и той, и лорд Уелс. Войниците ще го освободят, след като отмъкнат надниците си и пресушат всичкото пиене в града.

Водят ми коня, аз се качвам на стъпалото, а оттам — на седлото, тромава заради големия си корем.

— Съжалявам, ваша светлост, но трябва сама да се убедя в това. Ще се върна при вас веднага щом се уверя, че той е в безопасност.

Тя вдига ръка и казва:

— Да, непременно се върни. Тук е толкова самотно. Иска ми се да можех да проспивам дните като съпруга си. Иска ми се и аз да можех да затворя очи и да спя вечно.

* * *

Почти нямам представа къде в Лондон да отида, за да науча някакви новини. Къщата ми е затворена и заключена, там няма никой, освен няколко души, които я пазят, парламентът не заседава, Йоркският херцог не е мой приятел. Накрая отивам при съпругата на лорд Уелс, който командва в Кале заедно с Ричард. Слугата, който ме придружава, съобщава за пристигането ми, и аз влизам в дневната ѝ стая на горния етаж.

— Мога да се досетя защо сте дошли — казва тя, като се изправя и ме целува официално по бузата. — Как е нейна светлост кралицата?

— Добре е със здравето, слава на Господа.

— А кралят?

— Да го благослови Бог, не е по-добре.

Тя кимва, сяда и ми прави знак да седна на едно столче близо до нея. Двете ѝ дъщери пристъпват напред с чаша вино и бисквити, а после се отдръпват, както подобава на благовъзпитани момичета, за да могат възрастните да говорят насаме.

— Очарователни момичета — отбелязвам.

Тя кимва. Знае, че имам синове, които трябва да си намерят добри жени.

— Най-голямата е сгодена — казва деликатно.

Усмихвам се.

— Надявам се, че ще бъде щастлива. Дойдох при вас за новини от съпруга си. Не съм чула нищо. Имате ли вести от Кале? — питам.

Тя поклаща глава.

— Съжалявам. Няма начин да се получат новини. Хора от последния кораб, който успял да напусне пристанището, казаха, че имало бунт, войниците настоявали да получат заплащането си. Завзели склада за вълна и продавали стоката за собствена облага. Задържали корабите в пристанището. Оттогава търговците отказват да изпращат товарите си в Кале, от страх да не би и тяхната стока да бъде разграбена. Затова не знам нищо, и не мога да науча никакви новини.

— Казаха ли какво става със съпруга ви, или с моя? — питам. Изпитвам силно и мъчително убеждение, че Ричард няма да седи безучастно, докато неговите войници вземат закона в собствените си ръце.

— Знам, че и двамата са живи — казва тя. — Или поне са били преди три седмици. Знам, че вашият съпруг предупредил войниците да внимават, казал, че онова, което вършат, е обикновена кражба, а те го хвърлили в тъмница. — Тя вижда ужаса върху лицето ми и покрива ръката ми със своята. — Всъщност, не са му сторили нищо, но са го затворили. Ще трябва да бъдете смела, скъпа моя.

Преглъщам напиращите сълзи.

— От толкова отдавна не сме били у дома заедно — казвам. — А той получаваше една тежка задача след друга.

— Всички сме изгубени под управлението на един спящ крал — казва тя тихо. — Арендаторите на моите земи казват, че нищо не расте, нищо никога няма да расте в кралство, в което самият крал лежи като незасята нива. Ще се връщате ли в двора?

Въздишам леко.

— Трябва — казвам простичко. — Кралицата заповядва да го сторя, а кралят не казва нищо.

* * *

През август отивам в Графтън да видя децата си, и се опитвам да обясня на по-големите — Ан, Антъни и Мери — че кралят е добре, но спи, че кралицата не е направила нищо лошо, но е принудена да стои затворена с него, че командирът на баща им, Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, е в Тауър, обвинен, но не и изправен на съд, и че баща им — и това е моментът, когато трябва да стисна зъби и да се опитам да изглеждам спокойна — баща им все още е в Кале, но е държан в плен от собствените си войници; в Кале сега командва херцогът на Йорк, и рано или късно баща им ще трябва да се подчинява на него.