— Но Йоркският херцог със сигурност ще удържи Кале, точно както щеше да направи херцог Съмърсет, нали? — предполага Антъни. — На баща ни няма да му хареса да поставят над него нов командир, но нали никой не може да се съмнява, че херцогът на Йорк ще изпрати пари, за да платят на войниците и за оръжията за крепостта, нали?

Не знам. Сещам се за ужасната година, през която виждах как Ричард се изтощава, опитвайки се да задържи войниците верни на една кауза, когато нямаха нито оръжия, нито надници.

— Би трябвало — казвам внимателно. — Но никой от нас не може да е сигурен какво ще направи херцогът, дори какво може да направи. Той трябва да управлява, все едно е крал; но той не е крал. Той е само лорд сред множество лордове, а някои от тях дори не го харесват. Само се надявам да не обвини баща ви, че не е запазил Кале за Англия, само се надявам да го пусне да се прибере у дома.

Започвам усамотението си в очакване на раждането в Графтън, като изпращам съобщение на Ричард, когато бебето се ражда благополучно. Момиче е, красиво момиче, и аз я кръщавам Маргарет, на кралицата, която се бори срещу времената, в които живеем, като птица, която се блъска в стъкло на прозорец. Излизам от усамотението си, оставям момиченцето си в ръцете на дойката, а после целувам другите си деца.

— Трябва да се връщам в двора — казвам. — Кралицата има нужда от мен.

* * *

За нас в Уиндзор есента е дълга и тиха. Дърветата бавно започват да се обагрят в жълто, а после — в златно. Състоянието на краля не се подобрява, не се променя изобщо. Невръстният принц започва да се изправя на крака, може да стои прав и се опитва да прави първите си стъпки. Това е най-интересното, което се случва през цялата година. Нашият свят се свива до пределите на замъка, а животът ни — до това да наглеждаме едно бебе и един болен човек. Кралицата е предана майка, идва в детската стая на малкия принц сутрин и вечер, посещава съпруга си всеки следобед. Сякаш водим омагьосан живот, и наблюдаваме как бебето расте, сякаш сме се страхували, че то няма да прави нищо друго, освен да спи. Половин дузина от нас винаги отиват сутрин в детската стая, сякаш трябва да се уверим, че малкият принц се е събудил след поредната нощ. Отделно от това, се занимаваме с обичайните дворцови дела и се грижим за краля. Но единственото, което можем да направим, е да седим при него, докато спи. Всеки следобед седим при него и наблюдаваме как гърдите му бавно се надигат и спускат.

Ричард ми изпраща писмо веднага щом успява да повери докладите си в ръцете на капитана на един кораб. Пише до съвета на краля — нарочно не се обръща към лорд-протектора — за да съобщи, че е невъзможно войниците да бъдат командвани без надници. Без пари от хазната, търговците от Кале са принудени да плащат за собствената си защита: тамошният гарнизон смята себе си за почти независим от Англия. Ричард иска от членовете на съвета заповеди, но изтъква, че единствено той и лорд Уелс очакват заповеди. Всички останали — големият гарнизон, войниците, моряците в пристанището, търговците и гражданите — вземат закона в собствените си ръце. На мен съобщава, че никой в града не приема върховенството на Йоркския херцог, никой не знае какво да вярва за краля, и ме пита дали мисля, че има вероятност Едмънд Боуфорт да излезе от Тауър и да си възвърне властта? В самия край на писмото той ми пише, че ме обича и му липсвам. „Броя дните“, пише той.

Сърцето ми страда без теб, любима моя. Веднага щам мога да предам този гарнизон на нов командир, ще се прибера вкъщи при теб, но наистина смятам, че ако не съм тук сега, градът ще падне в ръцете на французите, които знаят много добре в какво тежко положение се намираме. Изпълнявам възможно най-добре дълга си към бедния крал и към нашата бедна страна, както, зная, го правиш и ти. Но се кълна, че когато се прибера у дома този път, вече няма да се отделя от теб.

Замъкът Уиндзор

Зимата на 1454 г.

Херцогът на Йорк, твърдо решен да наложи господството си над Кале и да предотврати нападение на французите, събира малък флот и потегля с корабите, като заявява, че ще влезе в крепостта, ще плати на войниците, ще сключи мир с търговците, ще обеси всички предатели, и ще бъде признат за комендант на Кале.

Кале е страховита крепост. Това е английски преден пост в Нормандия от поколения, а сега войниците владеят крепостта и когато виждат платната на флота на Йорк, препречват входа на пристанището с верига, насочват оръдията на крепостта към морето, и Йорк се изправя пред дулата на оръдията на свои сънародници и му е отказан достъп в града, за чийто комендант е бил назначен.

Научаваме новината, докато седим с краля, през един студен ноемврийски следобед. Маргарет ликува.

— Ще се погрижа съпругът ви да бъде обсипан с почести за това! — възкликва тя. — Колко ли унизен трябва да е Йорк! Колко ли се срамува! В открито море, с голям флот, а Кале отказва да го пусне да влезе! Нима сега лордовете няма да го отстранят от служба? Нима няма да изведат Едмънд от Тауър?

Не казвам нищо. Разбира се, питам се само дали съпругът ми е стоял безучастно, докато неговите войници са се бунтували, отказвайки да се подчинят на заповедта му да пуснат в крепостта новия си комендант. Или пък — което би било далеч по-лошо, по-опасно за нас — той сам ги е повел да се опълчат срещу Йоркския херцог, давайки им заповед от високата кула да насочат оръдията към лорда-регент, законно назначеният протектор на Англия. И в двата случая ще бъде в опасност, и в двата случая от този миг насам херцогът е негов враг.

Кралят, пристегнат с ремъци в стола си, надава тих стон в съня си; кралицата не му хвърля дори бегъл поглед.

— Представи си Йорк, в поклащания от вълните кораб, и оръдията, насочени към него — изрича с наслада тя. — Господи, иска ми се да го бяха застреляли. Помисли си какво щеше да означава за нас, ако само бяха потопили кораба му и той се беше удавил. Помисли си какво би било, ако твоят Ричард го беше потопил!

Не успявам да сдържа потръпването си. Нима Ричард някога би позволил гарнизонът му да открие огън по херцог с кралска кръв, назначен от кралския съвет? Сигурна съм, че не, трябва да бъда сигурна.

— Това е държавна измяна — казвам простичко. — Независимо дали харесваме Йорк или не, той е назначен от кралския съвет и парламента да управлява вместо краля, упълномощен е от тях. Нападение над него би било равностойно на държавна измяна. Освен това би било ужасно да покажем на французите как Кале открива огън по английските кораби.

Тя свива рамене.

— О! Кого го е грижа? Да бъде назначен от собствените си приближени — това не е назначение — казва. — Аз не съм го назначила, кралят не го е назначил, ако питат мен, той просто заграби властта. Той е узурпатор и съпругът ти трябваше да го убие, веднага щом доближи Кале. Съпругът ти не го уби. Трябваше да го убие, когато можеше.

Кралят отново издава някакъв тих звук. Отивам до него.

— Казахте ли нещо, ваша светлост? — питам го. — Чувате ли ни да говорим? Можете ли да ме чуете?

Кралицата е до него, докосва ръката му.

— Събудете се — казва тя. Винаги му казва само това. — Събудете се.

Удивително е, но за миг той се раздвижва. Наистина. За пръв път за повече от година той обръща глава и отваря очи, вижда, аз знам, че вижда, вижда напълно удивените ни лица, а после въздъхва леко, затваря очи и заспива отново.

— Лекарите! — изкрещява кралицата и затичва към вратата, разтваря я рязко и вика лекарите, които вечерят, пият и си почиват в залата за аудиенции отвън. — Кралят е буден! Кралят е буден!

Те се втурват презглава в стаята, като бършат уста с ръкавите си, оставят чашите си с вино, зарязват играта на шах, заобикалят го, слушат гърдите му, повдигат клепачите му и надничат в очите му, почукват с пръсти по слепоочията му и бодат ръцете му с игли. Но той отново е потънал в сън.

Един от тях се обръща към мен.

— Каза ли нещо?

— Не, само отвори очи, въздъхна леко, а после отново заспа.

Той хвърля поглед към кралицата и снижава глас.

— А лицето му — безумно изражение ли имаше, когато се събуди? Имаше ли в очите му разбиране, или погледът му беше празен, като на безумен човек?

Замислям се за миг:

— Не. Изглеждаше точно както винаги, сякаш просто се пробуждаше от дълъг сън. Мислите ли, че ще се събуди сега?

Възбудата в стаята замира много бързо, когато всички осъзнават, че кралят е съвсем отпуснат и апатичен, макар че продължават да го дърпат и потупват, и да говорят високо в ушите му.

— Не — казва човекът. — Отново изпадна в унес.

Кралицата се обръща, с потъмняло от гняв лице.

— Не можете ли да го събудите? Да го зашлевите?

— Не.

Малкият двор в Уиндзор отдавна е установил своя ежедневен порядък, който се върти около кралицата и малкото ѝ момче, което сега се учи да говори и може да стигне с несигурни крачки от една подкрепяща ръка до друга. Но нещата се променят. Мисля, че в покоите си кралят започва да се раздвижва. Наглеждат го, хранят го и го мият, но са се отказали от опитите да го лекуват, тъй като изглежда, че нищо от онова, което правят, не променя положението. Сега започваме да се надяваме отново, че когато му дойде времето, без никакво лекарство, той ще изплува от съня си. Започнала съм редовно да седя при него сутрин, а една друга дама го наглежда до вечерта. Кралицата идва за кратко всеки следобед. Наблюдавам го и ми се струва, че сънят му отминава, мисля, че става по-лек, а понякога съм почти сигурна, че чува какво казваме.

Разбира се, започвам да се питам какво ще знае, когато изплува от съня си. Преди повече от година видя толкова потресаваща гледка, че затвори очи и заспа, за да не я вижда повече. Последните думи, които чу, бяха моите, когато изрекох: „Не гледай. Не виждай.“ Ако той отвори отново очи, готов да гледа, готов да вижда, не мога да не се запитам какво ще си спомни, какво ще си помисли за мен, и дали ще смята, че аз съм виновна за неговото дълго потапяне в мрак и безмълвие.

Изпълва ме такава тревога, че се осмелявам да попитам кралицата дали смята, че кралят ще обвини нас за потреса, предизвикал внезапното му заболяване.

Тя ме поглежда с ясен поглед и пита:

— Имаш предвид ужасната вест от Франция?

— Имам предвид начина, по който я научи — отвръщам. — Бяхте толкова разстроена, а херцогът беше там. Аз също бях там. Мислите ли, че кралят може би смята, че е трябвало да му съобщим лошата вест по-внимателно?

— Да — казва тя. — Ако някога състоянието му се подобри достатъчно, за да ни чуе, ще кажем, че съжаляваме, задето не сме го подготвили за този удар. Беше толкова ужасно за всички ни. Самата аз не мога да си спомня нищо за онази вечер. Мисля, че припаднах, а херцогът се опита да ме свести. Но не помня.

— Не — съгласявам се с нея, разбирайки, че това е най-безопасната версия за всички ни. — Нито пък аз.

* * *

Празнуваме Коледа в голямата зала на замъка Уиндзор. Това е малко празненство за едно печално намаляло домакинство, но разменяме дребни подаръци, има играчки за невръстния принц, а после, само няколко дни по-късно, кралят се събужда, и този път остава буден.

Това е чудо. Той просто отваря очи, прозява се и се оглежда наоколо си, изненадан, че седи на стол в личните си покои в Уиндзор, заобиколен от непознати. Лекарите се втурват да ни повикат, и ние двете с кралицата отиваме сами.

— По-добре да не го плашим с голяма тълпа — казва тя.

Влизаме тихо, почти сякаш се приближаваме до ранено животно, което може да се изплаши. Кралят се изправя на крака, от двете му страни стои по един лекар, за да го подкрепя. Нестабилен е, но повдига глава, когато вижда кралицата, и изрича несигурно: „Ах.“ Почти го виждам как търси името ѝ в объркания си ум.

— Маргарет — казва той най-сетне. — Маргарет Анжуйска.

Откривам, че в очите ми има сълзи, но възпирам риданията си при вида на развалината, в каквато се е превърнал този човек, роден да бъде крал на Англия и когото видях за първи път още когато беше момче, красиво като малкия Едуард Марч, синът на рода Йорк. Сега този превърнал се в празна черупка човек прави една несигурна стъпка, а кралицата му прави дълбок реверанс. Тя не посяга да го докосне, не пристъпва в обятията му. Също като Кралят на рибарите и младата му жена от легендата: тя живее с него, но никога не се докосват.

— Ваша светлост, радвам се да ви видя отново здрав — казва тя тихо.

— Болен ли съм бил?

Двете с нея разменяме потаен поглед.

— Потънахте в сън, в дълбок сън, и никой не можеше да ви събуди.

— Наистина ли? — Той прокарва ръка по главата си, и вижда за първи път белега от изгарящия компрес на ръката си. — Боже мили. Ударил ли съм се? Колко съм спал?