Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Тя се поколебава.

— Дълго време — казвам. — Но макар че спахте дълго, страната е в безопасност.

— Това е добре — казва той. — Ох. — Кимва на мъжете, които го крепят изправен. — Помогнете ми да отида до прозореца.

Той отива до прозореца, тътрейки крака като старец, и поглежда навън към крайречните ливади и реката, която тече между заскрежените бели брегове, точно както е текла винаги. Присвива очи от ослепителния блясък на снега.

— Много е светло — оплаква се. Обръща се и се връща при стола си. — Много съм уморен.

— Недейте!

От устните на кралицата се откъсва неволен вик.

Внимателно го настаняват обратно в стола му, и аз виждам как забелязва ремъците върху страничните облегалки и на седалката. Виждам как ги гледа замислено, примигвайки глуповато, а после се оглежда из мрачната гола стая. Поглежда масата с лекарствата. Поглежда мен.

— Колко дълго беше, Жакета?

Стисвам устни, за да се сдържа да не избухна.

— Дълго време. Но толкова се радваме, че сега сте по-добре. Ако заспите сега, ще се събудите отново, нали, ваша светлост? Ще се опитате да се събудите отново?

Наистина се страхувам, че ще заспи отново. Главата му клюма, а очите му се затварят.

— Толкова съм уморен — казва той като малко дете, и след миг заспива отново.

* * *

Оставаме да седим будни през цялата нощ, в случай, че той се събуди отново; но той не се събужда. На сутринта кралицата е бледа и изтощена от тревога. Лекарите отиват при него в седем сутринта и внимателно го докосват по рамото, шепнат в ухото му, че е сутрин, и за тяхно удивление той отваря очи и сяда в леглото си, и нарежда да отворят капаците на прозорците.

Успява да издържи до времето за обяд, точно до пладне, а после заспива отново, но се събужда за вечеря и пита за кралицата, а когато тя влиза в личните му покои, той нарежда да сложат стол за нея и я пита как е.

Стоя зад стола ѝ, докато тя му отговаря, че е добре, а после го пита, внимателно, дали си спомня, че когато е заспал, тя е очаквала дете.

Изненадата му е непресторена.

— Не! — възкликва той. — Не си спомням нищо. Дете ли казахте? Бога ми, не.

Тя кимва.

— Всъщност да. Бяхме много щастливи за това. — Показва му накита, който е наредил да изработят за нея, държала го е в ковчежето си, готова да му припомни. — Подарихте ми това, за да отпразнуваме новината.

— Така ли? — Истински възхитен е от накита. Взема го в ръка и го поглежда. — Много майсторска изработка. Сигурно съм бил доволен.

Тя преглъща.

— Бяхте. Бяхме. Цялата страна беше щастлива.

Чакаме го да попита за бебето, но той явно няма да го направи. Главата му клюмва, сякаш го оборва дрямка. Изхърква леко. Маргарет хвърля поглед към мен.

— Не искате ли да разберете за детето? — подсказвам аз. — Виждате ли накита, който подарихте на кралицата, когато тя ви съобщи, че очаква дете? Това беше преди близо две години. Бебето се роди.

Той примигва и се обръща към мен. Изражението му е напълно неразбиращо.

— Какво дете?

Отивам до вратата и вземам Едуард от чакащата бавачка. За щастие, той е сънлив и тих. Не бих посмяла да го внеса, раздиращ се от силен плач, в тази притихнала стая.

— Това е бебето на кралицата — казвам. — Вашето бебе. Уелският принц, Бог да го благослови.

Едуард се размърдва насън, ритва веднъж със здравото си стегнато краче. Той е току-що проходило дете, хубаво и здраво, толкова не прилича на новородено бебе, че увереността ми се разколебава още докато го нося към краля. Толкова е тежък в ръцете ми — здраво дете на петнайсет месеца. Изглежда нелепо да го представям на баща му като новородено. Кралят го гледа с такова безразличие, сякаш внасям в покоите му угоено агънце.

— Нямах представа за това! — възкликва той. — Момиче ли е, или момче?

Кралицата се изправя, поема Едуард от мен и поднася спящото дете на краля. Той се присвива и се отдръпва:

— Не, не. Не искам да го държа. Просто ми кажете. Това момиче ли е, или момче?

— Момче — казва кралицата: гласът ѝ потреперва от разочарование при неговия отговор. — Момче, слава на Бога. Наследник на вашия престол, синът, за когото се молихме.

Той разглежда розовото личице.

— Дете на Светия Дух — казва зачудено.

— Не, собственият ви законен син — поправя го кралицата остро. Поглеждам и виждам, че лекарите, техните слуги и две-три придворни дами сигурно са чули компрометиращите я думи на краля. — Той е принцът, ваша светлост. Син и наследник за вас, и принц за Англия. Уелският принц; кръстихме го Едмънд.

— Едуард — изсъсквам. — Едуард.

Тя се съвзема.

— Едуард. Той е принц Едуард Ланкастърски.

Кралят се усмихва лъчезарно.

— О, момче! Това е голям късмет.

— Имате момче — казвам аз. — Син и наследник. Ваш син и наследник, Бог да го благослови.

— Амин — казва той. Вземам момченцето от кралицата и тя отново се отпуска в стола си. Момчето се размърдва и аз го притискам към рамото си и го залюлявам леко. Той мирише на сапун и топла кожа.

— А кръстен ли е? — пита кралят непринудено.

Виждам как Маргарет стиска зъби от раздразнение пред този бавен разпит за онези ужасни дни.

— Да — казва тя мило. — Да, разбира се, че е кръстен.

— А кои са кръстниците? Аз ли ги избрах?

— Не, вие спяхте. Ние — аз — избрах архиепископ Кемп, Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, и Ан, херцогинята на Бъкингам.

— Точно които бих избрал аз — заявява кралят с усмивка. — Мои големи приятели. Ан коя?

— Бъкингам — произнася внимателно кралицата. — Херцогиня Бъкингам. Но със съжаление ви съобщавам, че архиепископът е мъртъв.

Кралят удивено вдига ръце.

— Нима! Та колко дълго съм спал?

— Осемнайсет месеца, ваша светлост — казвам тихо. — Година и половина. Много време мина, всички много се страхувахме за здравето ви. Много е хубаво да видя, че отново сте добре.

Той ме поглежда с детинския си доверчив поглед.

— Много време е, но не си спомням нищо от съня. Дори и сънищата си.

— Помните ли как заспахте? — питам го тихо, изпълнена с омраза към себе си.

— Изобщо не! — засмива се той. — Само снощи. Спомням си само как заспах снощи. Надявам се, когато заспя тази нощ, да се събудя отново на сутринта.

— Амин — казвам. Кралицата е скрила лице в дланите си.

— Не искам да проспя още една година! — казва шеговито той.

Маргарет потръпва, а след това се изправя и скръства ръце в скута си. Лицето ѝ е като камък.

— Трябва да е било много неудобно за всички ви — казва той съчувствено, като се оглежда из личните си покои. Изглежда, не съзнава, че е бил изоставен от придворните си, че единствените хора тук са неговите лекари и болногледачки, и ние, които споделяме затворничеството му. — Ще се опитам да не го правя отново.

— Сега ще ви оставим — казвам тихо. — Това беше голям ден за всички ни.

— Много съм уморен — казва той доверчиво. — Но наистина се надявам да се събудя утре.

— Амин — повтарям.

Той засиява като дете.

— Ще се изпълни Божията воля, всички ние сме в Неговите ръце.

Сега, когато кралят е буден, няма да стане както повелява Бог, а както повели кралицата. Тя веднага изпраща съобщение до съвета на лордовете, с толкова остър и опасно гневен тон, че те веднага освобождават херцог Съмърсет от Тауър, като му налагат забрана да се доближава в рамките на двайсет мили до краля, и да се включва под каквато и да е форма в политическия живот на страната. Херцогът, който въвежда в ред лондонската си къща и бързо въоръжава свитата си, веднага свиква приятелите и съюзниците си и им казва, че никой няма да му попречи да стигне до краля, и че Йоркският херцог пръв ще осъзнае, че той е завзел властта.

Сякаш за да отпразнуват завръщането си в сърцето на Англия, кралицата и кралят отварят двореца в Гринич и свикват лордовете. Йоркският херцог се подчинява на призива и се оттегля от поста на лорд-протектор на кралството, но открива, че е изгубил и другия си пост — на комендант на Кале. Тя отново е дадена на Едмънд Боуфорт, херцог Съмърсет, излязъл от тъмницата и завърнал се триумфално към величието.

Той влиза в покоите на кралицата в двореца, толкова красив и така богато облечен, сякаш е пътувал до Бургундия за нови дрехи, а не е пребивавал в очакване на процеса срещу него в Тауър. Колелото на съдбата отново го е издигнало, в двора отново няма по-високопоставен човек. Всички дами са обзети от трепет, когато той влиза в стаята, никоя не може да откъсне очи от него. Той коленичи в центъра на стаята пред Маргарет, която прелита през стаята с протегнати ръце, в мига, щом го вижда. Той свежда тъмнокосата си глава и поднася двете ѝ ръце към устните си, вдишвайки парфюма по пръстите ѝ. Придворната дама зад мен изпуска лека, завистлива въздишка. Маргарет стои напълно неподвижна, потрепвайки при докосването му, после казва много тихо:

— Моля ви, станете, милорд, радваме се да ви видим отново на свобода.

Той се изправя на крака с едно грациозно движение, предлага ѝ ръката си и предлага:

— Ще се поразходим ли? — и двамата влизат първи в голямата галерия. Аз ги следвам заедно с една придворна дама, като кимвам на другите да останат по местата си. Старая се да вървя съвсем бавно отзад, така че спътничката ми да не може да дочуе шепота им.

Той се покланя и оставя Маргарет в края на галерията, а тя се обръща към мен със светнало лице.

— Той ще каже на краля, че не е нужно Йоркският херцог да участва в съвета — казва тя възторжено. — Ще се заобиколим само с представители на рода Ланкастър. Всичко, което Йорк е придобил, докато беше протектор, ще му бъде отнето, а зет му, графът на Солсбъри, и онова наперено пале, Ричард Невил, граф Уорик, също няма да бъдат поканени. Едмънд казва, че ще настрои краля срещу враговете ни, и че ще им бъде забранено да заемат всякакви влиятелни постове. — Тя се засмива. — Едмънд казва, че те ще съжаляват за деня, в който го хвърлиха в Тауър, а мен заточиха в Уиндзор. Казва, че те ще паднат на колене пред мен. Казва, че кралят почти не осъзнава къде се намира или какво прави, и че ние двамата заедно ще можем да му налагаме волята си. И че ние ще съборим враговете си — може би ще ги изпратим в тъмница, а може би — на бесилката.

Протягам ръка към нея:

— Ваша светлост…

Но тя е твърде изпълнена с наслада от мисълта за отмъщение, за да чуе дори една предупредителна дума.

— Едмънд казва, че сега сме заложили много в тази игра. Кралят отново е здрав, и е готов да прави каквото кажем, имаме син и наследник, който никой не може да отхвърли, и ще можем да дадем на Йорк урок, който той никога няма да забрави. Едмънд казва, че ако можем да докажем, че Йорк е имал намерение да узурпира трона, с него ще е свършено.

Сега наистина я прекъсвам.

— Ваша светлост, няма ли това да подтикне Йоркския херцог към открит бунт? Той непременно ще се защити срещу подобни обвинения. Ще поиска съветът да поднови обвиненията срещу херцог Съмърсет, и тогава вие двамата и вашите приближени ще се изправите срещу него и неговите хора.

— Не! — отвръща тя. — Защото лично кралят заяви пред лордовете, че Съмърсет е негов верен приятел и предан сродник, и никой няма да се осмели да каже нищо срещу него. Ще проведем заседание на съвета в Уестминстър, Йорк няма да бъде поканен, а обвинението срещу него ще бъде изслушано в Лестър, в негово отсъствие. А централните графства са ни верни, макар че Лондон понякога е несигурен. Това е краят на гордия херцог и началото на отмъщението ми към него.

Поклащам глава; не мога да кажа нищо, за да я накарам да разбере, че Йоркският херцог е твърде могъщ и влиятелен, за да го подтикваме към вражда.

— Тъкмо ти би трябвало да си доволна! — възкликва тя. — Едмънд ми обещава, че ще доведе у дома съпруга ти, Ричард.

Всеки си има цена. Ричард е моята. Начаса забравям призивите за предпазливост. Стисвам ръцете ѝ.

— Наистина ли?

— Обеща ми. Кралят ще предаде на Едмънд ключовете на Кале, пред всички. Ричард ще получи похвала като верен служител и ще се прибере у дома при теб, Йорк ще бъде арестуван, кралството ще бъде управлявано справедливо от Едмънд Боуфорт и мен, и всички отново ще бъдем щастливи.

* * *

Щастлива съм; намирам се в обятията му, притиснала съм лице към подплатения му жакет, той ме обгръща с ръце, здраво като мечка, така че не мога да дишам. Когато вдигам очи и поглеждам обичното му, уморено лице, той ме целува толкова силно, че затварям очи и имам чувството, че пак съм оглупяло от любов момиче. Поемам си дъх, и той ме целува отново. Пристанищни работници и моряци подвикват насърчителни възгласи и пиперливи подмятания, но Ричард дори не ги чува. Под пелерината ми, ръцете му се плъзват от кръста ми и стискат хълбоците ми.