— Спри веднага — прошепвам.

— Къде можем да отидем? — пита той, сякаш отново сме млади.

— Ела в двореца — казвам. — Хайде. Нещата ти готови ли са?

— По дяволите вещите ми — казва той весело.

Тръгваме хванати за ръце от дока в Гринич към двореца, промъкваме се вътре по задните стълби като някой коняр и неговата блудница, залостваме вратата на стаята ми и оставаме залостени вътре през целия ден и цялата нощ.

В полунощ поръчвам да донесат храна, и ние ядем, загърнати в завивките пред горящия огън.

— Кога ще заминем за Графтън?

— Утре — казва той. — Искам да видя децата си, и новата си дъщеря. После веднага ще се върна, и ще трябва отново да се кача на кораба, Жакета.

— Какъв кораб? — питам.

Той прави гримаса.

— Трябва лично да отнеса заповедите на Боуфорт — казва. — Крепостта се разкъсва отвътре. Не мога да ги оставя без командир. Ще остана, докато херцогът ми назначи заместник, а после ще се върна право вкъщи при теб.

— Мислех, че сега се прибираш у дома! — проплаквам.

— Прости ми — казва той. — Ще се боя за гарнизона, ако не се върна. Наистина, любов моя, това са ужасни дни.

— А после ще се прибереш у дома?

— Кралицата обеща, херцогът обеща, и аз ти го обещавам — казва той. Навежда се напред и дръпва един кичур от косата ми. — Трудно е да се служи на страна като нашата, Жакета. Но сега кралят е добре и поема властта си, нашата фамилия отново е във възход.

Покривам ръката му със своята.

— Любов моя, иска ми се да беше така, но не е толкова лесно. Когато видиш двора утре, ще разбереш.

— Утре — казва той, оставя чашата си с ейл настрани, и ме отвежда обратно в леглото.

* * *

Открадваме си няколко дни заедно — време, достатъчно дълго, за да може Ричард да разбере, че кралицата и херцогът възнамеряват да променят коренно положението, да обвинят херцога на Йорк в държавна измяна и да разгромят него и съюзниците му. Яздим към Графтън в замислено мълчание, Ричард поздравява децата си, възхищава се от новото бебе, и им казва, че трябва да се върне в Кале, за да опази реда в гарнизона, но после ще се прибере отново у дома.

— Мислиш ли, че ще убедят Йоркския херцог да помоли за прошка? — питам го, докато оседлава коня си в двора на конюшнята. — А ако признае вината си и се подчини на краля, ще можеш ли да се прибереш право у дома?

— Правил го е преди — казва спокойно съпругът ми. — А кралят — болен или здрав — все още е крал. Кралицата и херцогът вярват, че трябва да нападнат Ричард от Йорк, за да защитят себе си, и ако го победят, ще докажат, че са прави. Трябва да опазя Кале заради Англия и в името на собствената си чест, а после ще се върна у дома. Обичам те, съпруго моя. Ще си дойда у дома скоро.

Отначало планът се развива прекрасно. Ричард се връща в Кале, плаща на войниците, и съобщава на гарнизона, че кралят отново е поел властта, съветван от херцог Съмърсет, и династията Ланкастър е във възход. Членовете на кралския съвет се настройват против човека, когото сами призоваха като свой спасител, и се съгласяват да заседават без Йоркския херцог. Избират за това заседание сигурното убежище на Лестър, мястото, където кралицата има най-силно влияние, нейно любимо графство, и по традиция — опора на династията Ланкастър. Изборът на Лестър ги кара да се чувстват сигурни; но подсказва на мен, и на всеки друг, който си направи труда да се замисли върху него, че те се страхуват от онова, което ще си помислят гражданите в Лондон, какво ще кажат в селата на Съсекс, какво ще направят в Кент, откъдето е родом Джак Кейд.

Трудно е да подтикнем всички към действие: лордовете и дребните дворяни трябва да бъдат свикани, планът трябва да бъде обяснен, което ще рече, че всички ще разберат колко зле ще се отплатят на Йоркския херцог за вярната му служба на страната му, че постиженията му ще бъдат пренебрегнати, че той и съюзниците му трябва да бъдат изключени от съвета, а страната — настроена срещу тях.

Кралят се бави толкова много със заминаването, че идва да се сбогува с кралицата, с Едмънд Боуфорт от дясната си страна и Хенри Стафорд, херцог на Бъкингам, от лявата, в деня, който първоначално бе определил за пристигането си в Лестър. Благородниците зад него са облечени за път, някои носят леки доспехи, но повечето са облечени, сякаш тръгват на разходка. Местя поглед от едно познато лице към друго. Тук няма нито един мъж, който да не е или сродник на фамилията Ланкастър, или платен от нея. Това вече не е кралският двор на Англия, ползващ се с подкрепата на много фамилии, на много родове, това е дворът на рода Ланкастър, и всеки, който не е част от него, е външен и нежелан. А всеки външен човек е враг. Кралят се покланя ниско на Маргарет, а тя церемониално му пожелава безопасно пътуване и благополучно завръщане.

— Сигурен съм, че всичко ще мине лесно и ще приключи мирно — казва той уклончиво. — Не мога да позволя на своя сродник, Йоркския херцог, да оспорва властта и авторитета ми, знаете. Казах на лордовете, подкрепящи Йорк, че трябва да разпуснат войските си. Всеки от тях може да задържи по двеста души. Двеста би трябвало да са достатъчно, нали? — Той поглежда херцог Съмърсет: — Двеста е справедливо, нали?

— Повече от справедливо — отвръща Едмънд, който разполага с около петстотин души на служба при него, и други хиляда арендатори, които може да свика в миг.

— Така че ще се сбогувам с вас, и ще се видим в Уиндзор, когато тази работа бъде свършена — казва кралят. Усмихва се на Боуфорт и на Бъкингамския херцог. — Знам, че моите добри сродници ще се грижат за мен. Можете да бъдете сигурни, че ще бъдат до мен.

Слизаме до голямата врата на двореца, за да им помахаме за сбогуване, когато потеглят. Отпред носят знамето на краля, после идва кралската стража, а след нея — кралят. Облякъл е за пътуването дрехи за езда, изглежда слаб и блед в сравнение с двамата най-облагодетелствани херцози от двете му страни. Докато минават, херцог Съмърсет сваля шапка пред Маргарет, и притиска шапката към сърцето си. Скрита зад воала си, тя притиска пръсти към устните си. После идват по-второстепенните придворни, след тях — дребните провинциални благородници, после следват войниците. С краля потеглят сигурно около две хиляди души, и те преминават с тътен покрай нас — едрите бойни коне с мощните си копита, по-дребните коне, натоварени с вещи и оръжия, а после — тропащите с ботушите си пеши войници, които маршируват в стегнати редици, и изоставащите, които вървят след тях.

* * *

Кралицата е напрегната, макар че всички в двореца са обзети от увереност и изпълняват спокойно задълженията си, докато чакаме новини за успеха на краля и грижливо подбраните му съветници. Градините, които се спускат надолу към реката, са прекрасни с танцуващите бели и бледорозови черешови цветчета, а когато се разхождаме до реката и повее вятър, цветчетата се въртят вихрено около нас като снежинки и карат малкия принц да се смее и да тича след тях; бавачката му се е привела над него, докато той се клатушка на пълничките си крачета. В полетата край реката късните нарциси още поклащат масленожълтите си главички, а живите плетове в ливадите са покрити с бели цветчета, цветовете на трънките надничат между черните им бодли, глогът е покрит със зелени пъпки, готови да се разпукнат. Край реката върбите шумолят с клони и се свеждат над бистрите ѝ води; зелената вода отдолу отразява зелените листа горе.

В параклиса все още произнасяме молитви за здравето на краля и въздаваме благодарност за възстановяването му. Но нищо не ободрява кралицата. Тя не може да забрави, че е била затворена от лордовете на собствената си страна, заставена да се грижи за един спящ съпруг, обзета от страх, че никога вече няма да бъде свободна. Не може да прости на Йоркския херцог унижението. Не може да бъде щастлива, когато единственият човек, който я подкрепяше през онези тежки месеци, понасяйки пленничество заедно с нея, потегли отново, за да се изправи пред техния враг. Тя не се съмнява, че той ще постигне победа; но не може да бъде щастлива без него.

Маргарет потръпва, когато влиза в покоите си, макар че зад решетката на огнището гори хубав огън, по стените пъстреят ярки гоблени, а последните лъчи на слънцето топлят красивите стаи.

— Иска ми се да не бяха заминавали — казва тя. — Иска ми се да бяха повикали Йоркския херцог в Лондон, за да отговаря пред нас там.

Не ѝ припомням, че Йорк е много обичан в Лондон, гилдиите и търговците се доверяват на спокойния му здрав разум, и че техните дела процъфтяваха, когато той въдвори мир и добър ред в града и страната. Когато херцогът бе лорд-протектор, търговците можеха спокойно да изпращат стоките си по безопасните пътища, а данъците бяха намалени, когато разточителното кралско домакинство беше под негов контрол.

— Скоро ще се върнат — казвам. — Може би Йорк ще помоли за прошка, както преди, и всички скоро ще се върнат.

Нейното безпокойство започва да се отразява на всички. Храним се в покоите на кралицата, не в голямата зала, където стражите и слугите от домакинството роптаят, че няма веселие, макар кралят да се е съвзел. Казват, че дворецът не е такъв, какъвто е редно да бъде. Той е твърде тих, прилича на омагьосан замък, потопен в тишина. Кралицата не обръща внимание на недоволството. Вика музиканти да свирят само на нея, в покоите ѝ, а по-младите дами танцуват, но само изпълняват небрежно стъпките, тъй като красивите млади мъже от свитата на краля ги няма, за да ги гледат. Накрая тя нарежда на една от придворните дами да ни чете от някакъв романс, и ние седим, шием и слушаме история за кралица, която закопняла за дете посред зима, и родила бебе, което било цялото от сняг. Когато детето порасло и станало мъж, съпругът ѝ го отвел на кръстоносен поход, и бедното момче се разтопило в горещия пясък; а после вече нямали син, дори такъв, направен от лед.

Тази печална история ме изпълва с нелепа сантименталност, от нея ми се приисква да седна, да заплача и да се потопя в печал за моите момчета в Графтън — Луис, когото никога няма да видя отново, за най-големия, Антъни, който навършва тринайсет тази година и скоро трябва да получи собствени доспехи и да замине да служи като оръженосец на баща си или на друг благородник. Той порасна ужасно бързо, и сега ми се иска отново да беше бебе и да можех да го нося на хълбока си. Тази мисъл ме изпълва с копнеж отново да бъда с Ричард, никога преди не сме били разделени толкова дълго. Когато кралят се разправи с Йоркския херцог, Едмънд Боуфорт ще поеме поста на Ричард като предводител на гарнизона в Кале и ще изпрати Ричард у дома, и тогава животът ни ще може отново да се върне към нормалния си ход.

Маргарет ме вика в спалнята си и аз отивам да седя при нея, докато повдигат стегнатата диадема, която прилепва като шапка ниско над ушите ѝ, разплитат плитките и разресват косата ѝ.

— Кога мислиш, че ще се приберат у дома? — пита тя.

— До края на седмицата? — предполагам. — Ако всичко мине добре.

— Защо всичко да не мине добре?

Поклащам глава. Не знам защо сега не е щастлива и развълнувана, както беше, когато херцог Съмърсет най-напред ѝ обясни този план. Не знам защо дворецът, който винаги е бил такъв красив дом за кралския двор, изглежда толкова студен и самотен тази вечер. Не знам защо момичето трябваше да избере история за син и наследник, който се разтапя, преди да успее да получи наследството си.

— Не зная — казвам. Потръпвам. — Предполагам, че всичко ще бъде наред.

— Лягам си — казва тя сърдито. — А на сутринта ще отидем на лов и ще бъдем весели. Не си добра компания, Жакета. Лягай си и ти.

Не си лягам, както ми нарежда тя, макар да знам, че не съм добра компания. Отивам до прозореца си, вдигам дървения капак и се заглеждам надолу през крайречните ливади в лунната светлина и дългата, сребърна виеща се река, и се питам защо се чувствам толкова паднала духом през тази топла майска нощ в Англия, в най-хубавия месец от годината, когато очаквам съпруга си да се върне у дома при мен след преживените ужасни опасности, а кралят на Англия е потеглил на поход, отново силен и могъщ, и неговият враг ще бъде повален.

* * *

После, на следващия ден, в късния следобед, получаваме новини, ужасни новини, потресаващи новини. Нищо не ни става ясно, докато не заръчваме да доведат пратениците пред кралицата, докато не изпращаме заповед мъжете, бягащи безредно от някаква битка, да бъдат залавяни и довеждани в кралските покои, за да съобщят какво са видели; докато не изпращаме хора да тръгнат бързо към Сейнт Олбънс по пътя, който отива на север, където Йоркският херцог, явно съвсем не е тръгнал безропотно към очакващото го изпитание и не чака търпеливо да бъде призован на съд като предател, а вместо това е събрал армия и е дошъл да поиска от краля враговете му да бъдат отстранени, и да настоява кралят да бъде добър господар за цяла Англия, а не само за Ланкастър.