Един човек ни казва, че в тесните улици имало някакви размирици, но не могъл да види кой взема надмощие, понеже бил ранен и оставен там, където паднал. Никой не му помогнал — нещо изключително обезсърчаващо за един войник, каза той, приковал очи в кралицата.

— Кара те да се запиташ дали господарят ти изобщо го е грижа за теб — възроптава той. — Не подобава на добър господар да изостави хората си.

Друг човек, който пристига с новини при нас, казва, че това е истинска война: кралят издигнал знамето си, а Йоркският херцог нападнал, и Йоркският херцог бил покосен. Кралицата става от стола си, притиснала ръка към сърцето си при това съобщение; но по-късно същата вечер вестоносецът, когото изпратихме в Лондон, се връща и казва, че от онова, което успял да научи по улиците, най-голямата схватка била между войниците на херцог Съмърсет и граф Уорик, и че войниците на граф Уорик си пробили с битка път през градините, прескачали малките стени, прехвърляли се през кокошарниците и газели през кочините, за да стигнат до сърцето на града, като избягнали барикадите и се задали от посока, която никой не би могъл да предвиди, изненадали хората на херцог Съмърсет и ги хвърлили в смут.

Маргарет крачи из стаята си, обезумяла от чакане, полудяла от нетърпение. Дамите ѝ се отдръпват до стените и не казват нищо. Спирам на вратата бавачката с малкия принц. За него този следобед няма да има време за игра. Трябва да узнаем какво става, но е невъзможно да разберем. Кралицата изпраща още вестоносци в Лондон, на други трима мъже е заповядано да продължат към Сейнт Олбънс с лична бележка от нея до херцога на Съмърсет, а после ни остава единствено да чакаме. Да чакаме и да се молим за краля.

Най-сетне, когато се стъмва и слугите влизат със свещите и тихо обикалят да запалят високите факли в поставки и разклонените свещници, стражите отварят със замах вратите и обявяват: „Пратеник от краля“.

Кралицата се изправя, аз отивам да застана до нея. Тя трепери леко, но лицето, което показва пред всички, е спокойно и решително.

— Можете да влезете и да ми предадете съобщението си — казва тя.

Пратеникът влиза с едри крачки и пада на едно коляно, с шапка в ръка.

— От негова светлост краля — казва той и показва един пръстен в стиснатия си юмрук. Маргарет ми кимва, аз се приближавам и вземам пръстена.

— Какво е съобщението ви?

— Негова светлост кралят ви желае всичко добро, а на принца изпраща благословията си.

Маргарет кимва.

— Казва, че тази вечер е в добра компания със своя благороден сродник, Йоркския херцог, и утре ще дойде в Лондон, съпроводен от негова светлост.

Дълго сдържаният дъх на Маргарет излиза като леко съскане.

— Кралят ви поръчва да не падате духом и казва, че Бог ще се погрижи за всичко, и че всичко ще бъде наред.

— А за битката?

Пратеникът вдига поглед към нея.

— Не изпрати съобщение за битката.

Тя прехапва долната си устна:

— Нещо друго?

— Моли вас и придворните да въздадете благодарност за спасяването му от опасност през същия този ден.

— Ще го направим — казва Маргарет. Толкова се гордея със сдържаността и достойнството ѝ, че леко слагам длан на гърба ѝ, в потайна ласка. Тя обръща глава и прошепва: „Задръж го, когато си тръгва, и разбери какво става, в името Божие!“ — а после се обръща към дамите си и казва: — Веднага ще отида да отправя благодарствена молитва за безопасността на краля, а дворът ще ме придружи.

Тя излиза първа от покоите и се отправя към параклиса, а придворните нямат друг избор, освен да я последват. Пратеникът понечва да се нареди отзад при тях; но аз докосвам ръкава му, хващам го за ръката, дръпвам го в един удобен ъгъл, сякаш е плашлив кон, и заставам така, че да попреча на някой друг да се добере до него.

— Какво се е случило? — питам рязко. — Кралицата иска да знае.

— Предадох съобщението, както ми наредиха — казва той.

— Не съобщението, глупако. Какво стана през деня? Какво видя?

Той поклаща глава.

— Нямаше голямо сражение, битката се водеше из улиците, дворовете и кръчмите. Повече приличаше на кръчмарска свада, отколкото на битка.

— Видя ли краля?

Той хвърля поглед наоколо, сякаш се бои, че хората могат да подслушат думите му, и казва:

— Една стрела го улучи във врата.

Ахвам.

Пратеникът кимва, очите му са така окръглени от потрес, както и моите:

— Знам.

— Как изобщо се е озовал на такова място, че да го улучат? — питам ожесточено.

— Защото граф Уорик преведе стрелците си през улиците, нагоре из градините, те се появяваха изневиделица по тесните улички. Не излезе на главния път, както очакваха всички. Никой не беше готов за такова настъпление от негова страна. Не мисля, че някой преди е водил атака по този начин.

Притискам ръка към сърцето си, осъзнала с пулсираща, чиста радост, че Ричард е бил в Кале, а не в кралската стража, когато хората на Уорик са връхлитали като убийци из тесните улички.

— Къде е била кралската стража? — питам настойчиво. — Защо не са го защитили?

— Покосени около него; повечето избягаха — казва той кратко. — Видяха как вървят нещата. След като херцогът загина…

— Херцогът?

— Беше повален на излизане от една кръчма.

— Кой херцог? — настоявам. Усещам как коленете ми треперят. — Кой херцог е загинал на излизане от кръчмата?

— Съмърсет — казва той.

Стисвам зъби и се изправям, овладявайки един пристъп на гадене.

— Херцог Съмърсет е мъртъв?

— Да, а Бъкингамският херцог се предаде.

Тръсвам глава, за да я проясня.

— Херцог Съмърсет е мъртъв? Сигурен ли сте? Напълно ли сте сигурен?

— Видях го с очите си как пада, пред една кръчма. Криеше се в нея, отказваше да се предаде. Побягна навън с хората си, мислеше, че ще си проправи път с бой; но го повалиха на прага.

— Кой? Кой го повали?

— Граф Уорик — казва той кратко.

Кимвам, разпознала смъртната вражда.

— А къде е кралят сега?

— Пленен от Йоркския херцог. Тази вечер ще си починат и ще приберат ранените; оплячкосват Сейнт Олбънс, разбира се, градът ще бъде почти разрушен. А утре всички ще потеглят към Лондон.

— Значи кралят е достатъчно добре, за да пътува?

Толкова се страхувам за него: това е първата му битка, а по описание тя прилича на истинско клане.

— Ще потегли тържествено — казва пратеникът безрадостно. — С добрия си приятел Йоркския херцог от едната си страна, с Ричард Невил, граф Солсбъри, от другата, и сина на графа, младият граф Уорик, героя на битката, начело, носещ меча на краля.

— Процесия ли ще бъде това?

— Триумфално шествие, за някои от тях.

— Фамилията Йорк държи краля в плен, носят меча му пред себе си, и идват към Лондон?

— Той ще се появи с корона на главата, така че всички да знаят, че е добре, и че в момента е с ума си. В катедралата „Сейнт Пол“. А Йоркският херцог ще положи короната на главата му.

— С короната?

Трудно е да не потръпна. Това е свещен миг в едно царуване — когато кралят се показва пред своя народ отново с короната от своята коронация. Целта е да се покаже на света, че кралят се е върнал при тях, че отново е в силата си. Но този път ще бъде различно. Това представяне ще покаже на света, че кралят е изгубил силата и властта си. Той ще покаже на света, че Йоркският херцог държи короната, но му позволява да я носи.

— Ще позволи на херцога да го коронова?

— И всички ще знаем, че на разногласията им е сложен край.

Хвърлям поглед към вратата. Знам, че Маргарет ще ме чака, и ще трябва да ѝ съобщя, че херцог Съмърсет е мъртъв, а съпругът ѝ — в ръцете на нейния враг.

— Не е възможно някой да мисли, че това е траен мир — казвам тихо. — Не е възможно някой да мисли, че споровете са решени. Това е началото на кръвопролитие, а не краят му.

— По-добре ще е да мислят така, защото дори разговорите за битката ще бъдат считани за държавна измяна — казва той мрачно. — Казват, че трябва да забравим за това. Когато потеглях, приемаха закон, по силата на който никой от нас не трябва да казва нищо. Сякаш никога не е било. Какво ще кажете за това, а? Прокараха закон, за да ни наредят да си мълчим.

— Очакват хората да се държат, сякаш нищо не се е случило? — възкликвам.

Усмивката му е мрачна.

— Защо не? Това не беше голяма битка, милейди. Не беше особено славна. Най-великият херцог се скри в една кръчма и срещна смъртта си на прага ѝ. Всичко свърши за половин час, а кралят дори не извади меча си от ножницата. Намериха го да се крие в работилницата на един кожар сред одраните кожи, и преследваха армията му през свинарниците и градините. Никой от нас няма да помни с гордост тази битка. Никой няма да разказва това край огнището след десет години. Никой няма да разкаже на внука си за това. Всички ние, които бяхме там, с радост ще го забравим. Не може да се каже, че сме били малцина щастливци, шепа братя19.

Чакам в покоите на Маргарет тя да се върне с придворните от благодарствената молитва за оцеляването на краля. Когато вижда мрачното ми лице, заявява, че е уморена и ще поседи насаме с мен. Когато вратата се затваря след последните придворни дами, започвам да измъквам иглите от косата ѝ.

Тя стисва ръката ми.

— Недей, Жакета. Не мога да търпя дори да ме докосват. Само ми кажи. Лошо е, нали?

Знам, че на нейно място бих предпочела да узная първо най-лошото.

— Маргарет, сърцето ми се къса да ви го съобщя — негова светлост херцогът на Съмърсет е мъртъв.

За миг тя сякаш не ме чува.

— Негова светлост?

— Херцог Съмърсет.

— Мъртъв ли каза?

— Мъртъв.

— За Едмънд ли говориш?

— За Едмънд Боуфорт, да.

Сиво-сините ѝ очи бавно се пълнят със сълзи, устата ѝ потреперва, тя притиска длани към слепоочията си, сякаш главата ѝ звънти от болка.

— Не е възможно.

— Мъртъв е.

— Сигурна ли си? Човекът сигурен ли беше? Битките могат да бъдат толкова хаотични, съобщението може да е погрешно?

— Може би. Но той беше съвсем сигурен.

— Как е възможно?

Свивам рамене. Няма да ѝ разказвам подробностите сега.

— Близък бой, по улиците…

— А кралят ми изпрати съобщение със заръка да отслужа благодарствена литургия! Напълно ли е обезумял вече? Иска благодарствена служба, когато Едмънд е мъртъв? За нищо ли не го е грижа? За нищо ли?

Възцарява се мълчание, после от гърдите ѝ се откъсва разтърсваща въздишка, когато осъзнава колко голяма е загубата ѝ.

— Навярно съобщението за благодарствената литургия не е изпратено от краля — казвам. — Трябва да е била поръчана от Йоркския херцог.

— Какво ме е грижа за това? Жакета… как изобщо ще се справя без него?

Улавям ръцете ѝ, за да ѝ попреча да започне да скубе косите си.

— Маргарет, ще трябва да го понесете. Ще трябва да бъдете силна.

Тя поклаща глава, в гърлото ѝ се заражда приглушен стон.

— Жакета, как ще се справя без него? Как ще живея без него?

Обвивам ръце около нея и тя се залюлява с мен, но приглушеният, болезнен стон продължава, отново и отново:

— Как ще живея без него? Как ще оцелея тук без него?

Премествам я в голямото легло и внимателно я настанявам да си легне. Когато главата ѝ се обляга на възглавницата, сълзите отново потичат от лицето ѝ и мокрят фините бродирани завивки. Тя не пищи и не ридае, само стене зад стиснатите си зъби, сякаш се опитва да заглуши звука, но той е неудържим, като скръбта ѝ.

Вземам ръката ѝ и седя мълчаливо до нея.

— И синът ми — казва тя. — Мили Боже, моят малък син. Кой ще го научи какъв трябва да бъде един мъж? Кой ще го пази?

— Тихо — казвам безнадеждно. — Тихо.

Тя затваря очи, но сълзите все така се леят по бузите ѝ и тя все така издава онзи тих нисък звук, като животно, което изпитва смъртна болка.

После изведнъж отваря очи и леко се надига до седнало положение.

— А кралят? — пита, сякаш просто ѝ е хрумнало впоследствие. — Предполагам, че той е добре, както съобщи сам? В безопасност? Предполагам, че се е измъкнал съвсем невредим? Както винаги, хвала на Бога?

— Леко ранен е — казвам. — Но е в безопасност под грижите на Йоркския херцог. Той ще го доведе в Лондон с всички почести.

— Как ще се справя без Едмънд? — прошепва тя. — Кой ще ме закриля сега? Кой ще пази сина ми? Кой ще опази краля, и какво ще стане, ако той заспи отново?

Поклащам глава. Не мога да кажа нищо, за да я утеша, тя ще трябва да изстрада болката от загубата и да се събуди на сутринта със съзнанието, че трябва да управлява това кралство и да се изправи пред херцога на Йорк без подкрепата на любимия си мъж. Ще бъде сама. Ще трябва да бъде и майка, и баща на сина си. Ще трябва да бъде крал и кралица на Англия. И никой не бива никога да узнае, никой не бива никога да предполага, че сърцето ѝ е разбито.