Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Ами това, което се нрави на мен? — пита тя. — А херцог Съмърсет, който сега лежи мъртъв по тяхна вина? Най-скъпият, най-верният… — Тя млъква рязко и се извръща, за да не мога да видя скръбта в изражението ѝ. — А интересите на принца, моят син? Кой ще служи на мен и принца? Кой ще удовлетвори нашите искания, оставяйки настрана предпочитанията на съвета?

Не казвам нищо. Безсмислено е да се спори с нея, когато се гневи срещу херцога на Йорк.

— Няма да приема това — казва тя. — Вземам принца и заминавам в замъка Тътбъри за лятото, а оттам — за Кенилуърт. Няма да остана в Лондон, няма отново да бъда затворничка в Уиндзор.

— Никой няма да ви затвори…

— Можеш да отидеш да видиш децата си — заявява тя. — А после можеш да се срещнеш с мен. Няма да остана в Лондон, за да бъда командвана от херцога и оскърбявана от гражданите. Знам какво говорят за мен. Мислят, че съм властолюбива жена, омъжена за глупак. Няма да допусна да ме обиждат така. Ще замина и ще отведа двора със себе си, далеч от Лондон и далеч от херцога, а той може да дава каквито си иска заповеди; но поне няма да ми се наложи да ги виждам. Ще видим дали на жителите на Лондон ще им харесва техният град, изоставен от кралския двор, когато тук няма да заседава кралският съвет и да се свиква парламента. Ще ги видя как ще се разорят; те ще съжаляват, когато отведа придворните и удостоя с нашето присъствие и богатство хората от централните графства.

— А кралят? — питам внимателно. — Не можете просто да го оставите сам в Лондон. Това е все едно да го оставите на произвола на Йоркския херцог.

— Той ще се присъедини към мен, когато наредя — казва тя. — Никой няма да се осмели да ми каже, че съпругът ми не може да бъде с мен, когато аз поискам това. Херцогът няма да посмее да ни държи разделени, и проклета да съм, ако отново позволя да ме затвори под ключ в Уиндзор.

Чакам Ричард да си дойде у дома при нас в Графтън, докато се наслаждавам на лятото с децата ни. Елизабет е в Гроуби с новороденото си бебе, а сестра ѝ Ан ѝ гостува. Настаних Антъни при лорд Скейлс, на служба като негов оръженосец, за да усвои порядките на един знатен дом, а по една случайност лорд Скейлс има дъщеря, единствена дъщеря, неговата наследница, Елизабет. Моята Мери вече е на тринайсет години, и трябва да се огледам за съпруг за нея; тя и сестра ѝ Жакета са настанени при херцогинята на Бъкингам, усвоявайки порядките на този дом. Синът ми Джон е у дома; той и Ричард залягат над науките с нов домашен учител, Марта ще се присъедини към тях в учебната стая тази година. Елинор и Лайънъл са още в детската стая, с двегодишната си сестра Маргарет и малкия си брат Едуард.

Не се налага да чакам дълго завръщането на съпруга си. Първо получавам съобщение, че Ричард е освободен от поста си в Кале, а после — веднага след вестоносеца — виждам как се вдига прах по пътя откъм Графтън, как облакът прах се приближава по алеята към къщата, вдигам Едуард от люлката и го притискам към себе си, като засенчвам очите си с ръка и поглеждам надолу по пътя. Искам, когато Ричард се приближи, яхнал коня си, да ме види тук, с новороденото в ръце, с нашата къща зад гърба ми, със земите ни, простиращи се надеждно около нас, и да разбере, че съм му останала вярна, отгледала съм децата му, опазила съм земите му, както ми е останал верен и той.

Виждам, струва ми се, че виждам цветовете на знамето му, а после вече съм сигурна, че това е неговият флаг, а сетне разбирам със сигурност, че мъжът върху едрия кон начело на отряда е той, и напълно забравям позата, в която исках да ме види, тиквам Едуард в ръцете на кърмачката му, повдигам полите си и затичвам надолу по терасата на къщата, надолу по стъпалата към пътя. И чувам Ричард да се провиква: „Хей! Моята херцогиня! Моята малка херцогиня!“, виждам го как спира коня си и скача от седлото, и след миг вече съм в обятията му, и той ме целува толкова силно, че се налага да го отблъсна, а после отново го притеглям към себе си, за да го прегърна, с лице, заровено в топлата му шия, а той обсипва с целувки косата ми, сякаш сме влюбени, които са били разделени цял живот.

— Любима — казва ми той, самият той останал без дъх. — Мина цяла вечност. Страхувах се, че напълно ще ме забравиш.

— Толкова ми липсваше — прошепвам.

Бузите ми са мокри от сълзи и той ги целува, като мълви:

— И ти ми липсваше. Мили Боже, понякога си мислех, че никога няма да стигна у дома.

— А освободиха ли те? Не трябва да се връщаш отново, нали?

— Освободен съм. Уорик ще постави в крепостта свои хора. Дай Боже да не видя онзи град никога повече. Беше ужасно, Жакета. Сякаш бях в клетка през цялото това дълго време. Околността извън града не е безопасна, херцогът на Бургундия извършва набези, а кралят на Франция отправя заплахи, постоянно бяхме нащрек, да не би хората на Йорк да нахлуят откъм Англия, а градът беше на ръба на разорението. Войниците се бунтуваха, и никой не може да ги вини, а което беше най-лошото — никога не бях сигурен как е най-добре да постъпя. Не можех да знам какво става в Англия. После пък не можех да получа вести от теб. Дори не знаех дали си се привдигнала благополучно от родилното ложе…

— Непрекъснато пишех — казвам. — Пишех постоянно, но предположих, че не получаваш писмата. А понякога не можех да намеря никой, който да занесе съобщение. Но ти изпратих плодове и буре осолено свинско.

Той поклаща глава.

— Не съм получил нищичко. Отчаяно копнеех за една мила дума от теб. А ти е трябвало да се справяш съвсем сама — при това с новородено бебе!

— Това е Едуард — казвам гордо и правя знак на дойката да се приближи и да подаде сина ни на неговия баща. Едуард отваря тъмносините си очи и поглежда сериозно баща си.

— Добре ли расте?

— О, да, и всички останали също.

Ричард оглежда другите си деца, които се изсипват от предната врата: момчетата свалят шапки, момичетата се затичват към него, и той коленичи пред тях, като разтваря широко ръце, за да могат всички да изтичат при него и да го прегърнат.

— Благодаря на Бог, че съм у дома — казва той със сълзи в очите. — Благодаря на Бог, че ме доведе благополучно у дома, при съпругата и децата ми.

* * *

Същата нощ в леглото, откривам, че се стеснявам, че се боя той да не забележи у мен някаква разлика — още една отминала година, и още едно раждане, което е накарало хълбоците ми да натежат, а талията ми — да наедрее, — но той е мил и нежен с мен, любящ, сякаш все още е моят оръженосец, а аз — младата херцогиня.

— Като свирене на лютня — казва той, а под шепота бълбука смях. — Винаги си спомняш как става, когато я вземеш отново в ръка. Умът може и да заблуждава; но тялото помни.

— А може ли на стара цигулка да се изсвирят добри тонове? — питам с престорена обида.

— Ако намериш човека, който е най-подходящ за теб, трябва да го запазиш — казва той тихо. — Още когато те видях за първи път, разбрах, че си жената, която ще искам през целия си живот. — После ме притиска към топлото си рамо и заспива, прегръщайки ме здраво.

* * *

Заспивам в обятията му като русалка, която се гмурва в дълбока вода, но през нощта нещо ме събужда. Отначало си помислям, че може да е някое от децата, затова с усилие се разсънвам и се измъквам изпод завивките, сядам отстрани на леглото и се заслушвам. Но в тихата ни къща не се чува звук, само скърцането на някоя от дъските на пода и подобният на въздишка полъх на вятъра през отворен прозорец. Къщата е спокойна, господарят ѝ най-сетне е благополучно у дома. Отивам в стаята пред нашата спалня, отварям прозореца и разтварям широко дървения капак. Лятното небе е тъмно, тъмносиньо, тъмно като копринена лента, а луната започва да наедрява, като кръгъл сребърен печат ниско над хоризонта и продължава да се спуска надолу. Но в небето на изток се вижда ярка светлина — ниско над земята, ярка пламтяща светлина, с форма на сабя, насочена към сърцето на Англия, насочена към централните графства, където знам, че Маргарет въоръжава своя замък и подготвя своята атака срещу фамилията Йорк. Взирам се в кометата, жълта на цвят, не бяла и бледа като луната, а златиста, като позлатена сабя, насочена към сърцето на моята страна. Не се съмнявам, че тя предвещава война и битки, и че Ричард ще бъде в предните редици, както винаги; а сега ще трябва да се тревожа и за други мъже: за съпруга на Елизабет, Джон, и за собствения ми син, Антъни, и всички други синове, които ще израснат в една разкъсвана от война страна. За миг си спомням дори малкия син на Йоркския херцог, когото видях с майка му през онзи ден в Уестминстър: младият Едуард, красиво момче; несъмнено баща му ще го отведе на война и неговият живот също ще бъде изложен на риск. Опашката на кометата е надвиснала в небето над всички ни, като меч, който всеки момент може да се стовари. Гледам дълго тази звезда, и си мисля, че би трябвало да я нарекат „Създателката на вдовици“; а после затварям капака на прозореца и се връщам в леглото си да спя.

Ричард и аз се присъединяваме към двора в самото сърце на владенията на Маргарет, в най-любимия ѝ замък в Англия: Кенилуърт. Когато стражата ми и аз приближаваме, виждам с ужас, че тя е подготвила замъка за обсада, точно както предрече нощното небе. Топовете са извадени на току-що поправените стени и насочени навън. Подвижният мост засега е спуснат, препречвайки крепостния ров, но веригите са смазани и обтегнати, готови да се вдигнат в миг. Подвижната вертикална решетка на крепостната порта проблясва на върха на арката, готова да се спусне, щом бъде дадена заповедта, а числеността и спретнатият вид на домакинството показват, че тя е събрала тук хора, които да удържат крепост, а не слуги, които да се грижат за дом.

— Тя е готова за война — казва мрачно съпругът ми. — Нима мисли, че Ричард Йоркски ще се осмели да нападне краля?

Явяваме се при нея веднага след като отмиваме прахта от пътуването, и я намираме да седи с краля. Веднага разбирам, че той отново е по-зле; ръцете му треперят леко и той клати глава, сякаш отрича мислите си, сякаш иска да извърне поглед. Трепери леко, като уплашено зайче, което иска само да се сгуши в избуялата царевица и да бъде оставено на спокойствие. Не мога да го погледна, без да ми се прииска да го утеша.

Когато влизам, Маргарет вдига поглед и грейва в усмивка, доволна, че ме вижда, и заявява:

— Виждате ли, милорд, имаме много приятели: ето я Жакета, лейди Ривърс, вдовстващата херцогиня Бедфорд. Нали помните колко добра наша приятелка е тя? Помните ли първия ѝ съпруг, вашия чичо Джон, херцогът на Бедфорд? А ето го вторият ѝ съпруг, добрият лорд Ривърс, който удържа Кале за нас, когато лошият херцог на Йорк искаше да ни го отнеме.

Той ме поглежда, но в изражението му няма разпознаване, само празният поглед на изгубено момче. Изглежда по-млад отвсякога, забравил е цялото си познание за света, невежество и невинност се излъчват от него. Чувам как зад гърба ми Ричард издава тихо, приглушено възклицание. Потресен е от вида на своя крал. Предупредих го няколко пъти; но той не си даваше сметка, че кралят се е превърнал в принц, в момче, в невръстно дете.

— Ваша светлост — казвам, като му правя реверанс.

— Жакета ще ви каже, че Йоркският херцог е наш враг, и трябва да се подготвим да се сражаваме с него — казва кралицата. — Жакета ще ви каже, че съм подготвила всичко, че със сигурност ще спечелим. Жакета ще ви каже, че когато издам заповедта, той ще бъде унищожен и на тревогите ни ще се сложи край. Той трябва да бъде сразен, той е наш враг.

— О, той французин ли е? — пита кралят с глас на малко момче.

— Мили Боже — промърморва Ричард тихо.

Виждам как кралицата прехапва устна, за да овладее раздразнението си.

— Не — казва тя. — Той е предател.

Това удовлетворява краля само за миг.

— Как е името му?

— Йоркският херцог, Ричард. Ричард, херцог на Йорк.

— Защото помня как някой ми каза, че предателят е херцог Съмърсет, а той е в Тауър.

Това внезапно споменаване на Едмънд Боуфорт, и то от самия крал, е стряскащо болезнено за нея, и виждам как тя изведнъж пребледнява и извръща поглед. Трябва ѝ един миг, а когато се обръща отново към нас, напълно се е овладяла. Виждам, че през това лято е станала по-решителна и смела, превръща се в силна жена. Винаги е имала силна воля; но сега има болен съпруг и разбунтувана страна, което я превръща в жена, която може да защити съпруга си и да наложи своята воля над страната си.

— Не, съвсем не. Едмънд Боуфорт, херцогът на Съмърсет, никога не е бил предател, а освен това той вече е мъртъв — казва тя много тихо и овладяно. — Беше убит в битката при Сейнт Олбънс от съюзника на Йоркския херцог, коварния граф Уорик. Загина като герой, сражавайки се за нас. Никога няма да им простим за смъртта му. Помните ли, че казахме това? Казахме, че никога няма да простим за него.