За момиче, представяно като обикновена полудяла селянка, те са взели твърде много предпазни мерки. Тя е настанена в замъка Буврьой; държат я окована, в килия с двойно заключваща се врата и закован с дъски прозорец. Всички се ужасяват, че тя ще избяга като мишка под вратата, или ще излети като птица през пролука в прозореца. Искат от нея да обещае, че няма да се опита да избяга, и, когато отказва, я приковават с вериги към леглото.

— Това няма да ѝ хареса — казва тъжно леля ми Жана.

— Не.

Чакат херцог Бедфорд, и в най-последните дни на декември той влиза в града със стражи, облечени в цветовете на розите — яркочервеното и бялото на Англия. Той изглежда величествено на кон, носи доспехи, излъскани толкова ярко, че бихте ги сметнали за сребърни, а под огромния шлем лицето му е сериозно и строго, големият му клюнест нос го прави да прилича на хищна птица: на орел. Той беше брат на великия английски крал Хенри V, и сега брани земите, които брат му завоюва във Франция по време на голямата битка при Азенкур. Сега младият син на мъртвия крал е новият победител на Франция, а това е неговият предан докрай чичо: човек, който рядко сваля доспехите си или слиза от седлото, и никога не е напълно спокоен.

Всички сме се подредили пред голямата порта на Буврьой, когато той пристига, и тъмният му поглед обхваща всички ни, местейки се от един към друг, сякаш за да подуши предателство. Двете с леля ми правим нисък реверанс, а вуйчо ми Жан докосва почтително шапката си и се покланя. Нашият род е в съюз с англичаните от години; другият ми чичо, Луи Люксембургски, е канцлер на херцога и твърди, че той е най-великият човек, управлявал някога Франция.

Херцогът се смъква тежко от коня и стои сам, като канара, докато мъжете се подреждат да го поздравят, свеждайки глави над ръката му, а някои почти падат на колене. Някакъв мъж излиза напред и, когато Бедфорд го поздравява с надменно кимване на глава, погледът му се плъзва над главата на васала му и ме вижда. Взирам се в него, разбира се — той е най-интересното зрелище в този студен зимен ден — но сега той отвръща на погледа ми, и в очите му проблясва нещо, което виждам, но не мога да разпозная. Това е нещо като внезапен глад, сякаш постещ човек вижда пиршество. Отстъпвам назад. Не съм нито изплашена, нито се правя на кокетка, но съм само на четиринайсет години, а в силата и енергията на този човек има нещо, което не бих искала да се насочи към мен. Плъзвам се леко назад, така че да бъда зад леля си, и наблюдавам останалите приветствия, прикрита от диадемата и воала ѝ.

Появява се пищна носилка, с плътни завеси, пристегнати със златни шнурове, за да отблъскват студа. Помагат на съпругата на Бедфорд, херцогиня Ан, да излезе оттам. Нашите слуги я посрещат с кратки възторжени възгласи: тя е от Бургундската династия — наши сеньори и роднини, и всички ѝ се покланяме леко. Херцогинята е грозновата като всичките си роднини, бедните създания, но усмивката ѝ е весела и любезна, тя поздравява топло съпруга си, а после стои, удобно пъхнала ръка в сгъвката на лакътя му, и се оглежда наоколо с весело лице. Махва с ръка на леля ми и сочи към замъка, за да покаже, че по-късно трябва да дойдем при нея. „Ще отидем на вечеря“, прошепва ми леля ми. „Никой на света не се храни по-добре от херцозите на Бургундия.“

Бедфорд сваля шлема си и се покланя на тълпата, не на някого конкретно, и вдига ръка в рицарска ръкавица към хората, които са се надвесили от прозорците на горните етажи и се крепят несигурно по градинските стени, за да видят великия човек. После се обръща и въвежда жена си вътре, и всички изпитваме усещането, че сме видели актьорите и началната сцена от представление на странстващи актьори. Но независимо дали онова, заради което в Руан са надошли толкова много от най-изтъкнатите хора във Франция, е поетична драма или празненство, погребални ритуали или насъскване на диво животно, то всеки момент ще започне.

Руан, Франция

Пролетта на 1431 г.

После скалъпват процеса. Обсипват я до изтощение с учени въпроси, оспорват обясненията ѝ, връщат се към отговорите ѝ, записват неща, които казва в мигове на изтощение и ѝ ги показват отново по-късно, изразяват се възможно най-сложно и после я питат какво мисли, така че тя не разбира въпроса и им казва просто „продължавайте“ или „спестете ми това“. Един-два пъти просто отвръща: „Не знам. Аз съм просто и неуко момиче. Откъде да знам?“

Чичо ми получава тревожно писмо от кралица Йоланда Арагонска, която изразява убеждението си, че дофинът ще откупи Жана, просто ѝ били нужни още три дни, още седмица, за да го убеди, не можем ли да забавим процеса? Не можем ли да помолим за отсрочка от няколко дни? Но Църквата е оплела здраво момичето в паяжината на разпитите, и сега вече никога няма да я пуснат.

Всичко, което високообразовани мъже могат да направят, за да прикрият една проста истина, да накарат една жена да се усъмни в онова, което чувства, да объркат мислите ѝ, е сторено. Използват познанието си като остен, с който я тласкат в една посока, а после — в друга, докато най-накрая я хващат в капана на противоречията, които тя не може да проумее. Понякога ѝ отправят обвинения на латински и тя ги гледа, объркана от звука на този език, на който е чувала да се говори само в църква, по време на любимата ѝ литургия. Как биха могли същите тези звуци, тези познати, обичани тонове, толкова тържествени и мелодични за нея, сега да бъдат самият глас на обвинението?

Понякога повдигат скандални обвинения срещу нея с думите на собствения ѝ народ, стари, простовати клюки от родното ѝ село Домреми, за суета, за фалшива гордост. Твърдят, че тя зарязала някакъв мъж преди брака, говорят, че избягала от почтените си родители, казват, че работила в кръчма и раздавала щедро услугите си като някоя селска пачавра, заявяват, че придружавала войската като обикновена развратница, казват, че тя не е Дева, а блудница, и че всички го знаели.

Налага се Ан, самата добросърдечна дребничка херцогиня Бедфорд, да потвърди, че Жана е девица, и да настоява на войниците, които я пазят, да се забрани да я докосват или тормозят. Трябва да им се заяви, че не е богоугодно да посягат на нея. После, веднага щом тази заповед е дадена, казват, че след като сега Жана е в безопасност, закриляна от обещанието на херцогинята, тя няма оправдание да носи мъжки дрехи и трябва да облече рокля; защото — казват ѝ — отсега нататък е грях, смъртен грях, да носи панталони.

Замайват ѝ главата, объркват я непоносимо. Те са високопоставени служители на Църквата, а Жана е селско момиче, набожно момиче, което винаги е изпълнявало заповедите на свещеника, докато чуло гласове на ангели, които ѝ казали да направи нещо повече. Накрая тя рухва и се разплаква като дете, облича роклята, както ѝ заповядват, и признава всички грехове, които ѝ приписват. Не знам дали изобщо разбира дългия списък. Поставя върху признанията си своя знак — пише името си, а после изписва до него кръстче, сякаш за да отрече подписа си. Признава, че не е имало никакви ангели и никакви гласове, и че дофинът е само дофин, а не крал на Франция, че коронацията му е била недействителна, а красивите ѝ доспехи са оскърбление към Бога и човека, и че тя е момиче, глупаво момиче, опитало се да води зрели мъже, сякаш е можела да го стори по-добре от тях. Тя заявява, че е била суетна глупачка, щом си е позволила да мисли, че едно момиче може да предвожда мъже, тя е жена, давала съвети, по-лоши от онзи, даден на Адам от Ева, тя е помощничка на самия дявол.

— Какво? — изревава херцог Бедфорд. Ние гостуваме на съпругата му, херцогинята, седнали в покоите ѝ пред хубав огън, един свирач дърпа струните на лютня в ъгъла, на всяка маса има малки чаши, пълни с най-добро вино, всичко е елегантно и красиво; но чуваме ужасяващия му рев през две затворени врати.

Чуваме вратите да се затръшват, когато самият граф Уорик изтичва от покоите на херцога да разбере какво се е объркало, и в този издайнически изблик на ярост виждаме — сякаш някога изобщо сме се съмнявали — че тези англичани никога не са искали Църквата да се пребори с душата на една объркана девойка и отново да я вразуми, да я накара да се изповяда, да се разкае и да получи опрощение — от самото начало това е било просто лов на вещици с ясната цел да се намери вещица, клада, която търси главня за разпалването си, Смъртта, очакваща една девойка. Херцогинята отива до вратата и слугите я разтварят пред нея, за да можем всички да чуем, съкрушително ясно, как съпругът ѝ крещи на епископа Пиер Кошон, Кошон-съдията, Кошон — човекът, който явно представлява тук — едновременно — Бог, правосъдието и Църквата.

— В името на Христа! Не ми трябва тя да се признава за виновна, не искам да се отрича, не искам да се изповядва и да получава опрощение за греховете си, по дяволите, определено не искам да бъде затворена до живот! Каква безопасност ще ми донесе това? Искам я превърната в купчина пепел, разнесена на вятъра. Колко по-ясен трябва да бъда? Проклятие! Трябва ли лично да я изгоря? Казахте, че Църквата ще го направи вместо мен! Направете го!

Херцогинята бързо отстъпва назад и прави знак да затворят вратите на стаята ѝ, но все още чуваме как регентът ругае и проклина гръмогласно. Херцогинята свива рамене — мъжете са си мъже, а сега е война — леля ми се усмихва разбиращо, свирачът на лютня засвирва възможно най-високо, и запява. Отивам до прозореца и поглеждам навън.

На пазарния площад има издигната наполовина клада, здрава конструкция с голяма централна греда и струпани около нея дърва. Жана е признала и се е разкаяла, намерили са я за виновна в престъпленията ѝ, и са я осъдили на затвор.

Но не отнасят дървата.

Леля ми прави знак с глава, че ще си вървим, и аз излизам в залата да я изчакам, докато тя се бави в покоите на херцогинята, изричайки няколко прощални думи. Покрила съм главата си с качулката, пъхнала съм ръце в пелерината си. Студено е за май. Питам се дали Жана има завивки в килията си, когато големите двойни врати към приемните помещения на херцога се отварят и сам херцогът излиза бързо навън.

Снишавам се в реверанс и предполагам, че той почти не ме вижда, увита в тъмната пелерина в сенчестия вход. Очаквам да отмине бързо покрай мен; но той се спира.

— Жакета? Жакета Сен-Пол?

Снишавам се още повече:

— Да, ваша светлост.

Той пъха силната си ръка под лакътя ми и ме повдига. Другата му ръка отмята назад качулката ми и обръща лицето ми към светлината на отворената врата, с ръка под брадичката ми, сякаш съм дете и проверява дали устата ми е чиста. Хората му го чакат, около нас трябва да има поне десетина души, но той се държи така, сякаш сме съвсем сами. Взира се в мен внимателно, сякаш иска да ме разгадае. Отвръщам безизразно на погледа му: не знам какво иска от мен, а леля ми ще се ядоса, ако кажа не каквото трябва на този изключително важен човек. Леко прехапвам устната си и го чувам как рязко си поема дъх.

— За Бога, на колко години си?

— Тази година навършвам петнайсет, ваша светлост.

— И си тук с баща си?

— С леля си, ваша светлост. Баща ми е Пиер, новият граф дьо Люксембург.

— Новият граф ли? — пита той, като се взира в устата ми.

— След смъртта на госпожица дьо Люксембург — измънквам. — Сега баща ми е граф дьо Люксембург. Той беше наследникът ѝ.

— Разбира се, разбира се.

Като че ли няма нищо друго за казване, но той все така се взира в мен, все така ме държи с една ръка за лакътя, а с другата е хванал ръба на качулката ми.

— Ваша светлост? — прошепвам, надявайки се, че той ще се опомни и ще ме пусне.

— Жакета?

Той прошепва името ми, сякаш говори на себе си.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Искам да кажа: „Моля ви, пуснете ме“, но едно момиче на моята възраст не може да каже такова нещо на най-високопоставения мъж във Франция.

Той издава лек, задавен звук.

— Всъщност мисля, че можеш. Жакета, ти ще станеш красива жена, красива млада жена.

Оглеждам се бързо наоколо. Хората от свитата му го чакат, почти без да помръдват, преструвайки се, че не виждат, че не слушат. Никой тук няма да му каже да ме пусне, а аз не мога да го направя.

— Имаш ли си любим? Е? Някой, който да ти се е харесал? Някой дързък малък паж да те е целунал?

— Не, милорд. Не, разбира се, че не…

Заеквам, сякаш съм прегрешила, сякаш наистина съм сторила нещо толкова глупаво и вулгарно, за каквото намеква той. Той се усмихва, сякаш за да покаже благосклонност към мен, но стиска лакътя ми здраво, сякаш е ядосан. Отдръпвам се леко назад, за да се освободя от хватката му, от жадния му поглед.

— Баща ми е много строг — казвам безпомощно. — Честта на семейството ми… Отседнала съм при чичо си Жан и съпругата му. Те никога не биха допуснали…