Филипа Грегъри - Повелителка на реките

— Не притежавам умения — казвам аз, като отричам собствените си възможности. — А когато имам видения, те са изпратени от Бог и са неясни за мен.

Той улавя дланта ми и я пъха в сгъвката на лакътя си, когато тръгва към вратата.

— Разбирам. Ще ви повикам само ако не мога да се справя с работата за кралицата без вас. И сте права да криете способностите си. Това е свят, който не разбира една веща жена, това е свят, който се бои от подобни умения. Всички трябва да вършим работата си тайно, дори сега, когато кралството се нуждае толкова много от напътствията ни.

— Състоянието на краля няма да се подобри — казвам внезапно, сякаш изтръгват насила истината от мен.

— Няма — съгласява се той печално. — Но трябва да направим каквото можем.

— А видението, в което го съзрях в Тауър…

— Да?

— Видях го, а после някой застана пред прозореца и всичко стана тъмно…

— Мислите, че ще намери смъртта си в Тауър?

— Не само той. — Внезапно се изпълвам с чувство на напрежение и тревога. — Не зная защо, имам чувството, че някое от собствените ми деца е там вътре. Мое момче, може би две от момчетата ми. Виждам, че е така, но не съм там, не мога да го предотвратя. Не мога да спася краля, а не мога да спася и тях. Те ще влязат в Тауър и няма да излязат.

Той нежно взема ръката ми.

— Можем сами да създаваме съдбата си — казва той. — Можете да предпазите децата си, навярно можем да помогнем и на краля. Идете на църква и се помолете да разберете виденията си, а аз също ще се надявам да разбера. Ще кажете ли на кралицата какво сте видели?

— Не — казвам. — Тя вече има достатъчно грижи за една млада жена. Освен това не съм сигурна в нищо.

* * *

— Какво видя? — пита ме настойчиво Маргарет, докато се прибираме, скрити под наметките си, през многолюдните, тъмни улици. Държим се под ръка, за да не ни блъснат, светлата коса на Маргарет е скрита от качулката. — Той не пожела да ми каже нищо.

— Имах три видения; нито едно от тях особено полезно — казвам.

— Какви бяха?

— Едно — за битка, нагоре по някакъв склон в сняг, и мост, който поддаде и войниците паднаха в реката под него.

— Мислиш, че ще се стигне до битка? — пита тя.

— А нима вие мислите, че няма? — казвам сухо.

Тя кимва в знак на съгласие с трезвата ми преценка.

— Искам битка — заявява. — Не се страхувам от нея. Не се страхувам от нищо. А другото видение?

— Малка стая в Тауър, и угасваща светлина.

Тя се поколебава за миг.

— В Тауър има множество малки стаи, а светлината угасва за мнозина млади мъже.

Усещам на тила си студено докосване, сякаш допир на леден пръст. Питам се дали някое мое дете ще бъде затворено в Тауър и дали някоя утрин ще види как светлината се препречва от едър мъж, застанал пред тясното прозорче.

— Това е всичко, което видях — казвам.

— А последното ти видение — каза, че са били три?

— Пръстен с форма на корона, който олицетворяваше короната на Англия, той беше в дълбока вода и беше изваден от водата.

— От кого? — пита тя. — Аз ли бях?

Много рядко лъжа Маргарет Анжуйска. Обичам я, а освен това съм дала клетва да поддържам нея и нейната династия. Но не бих ѝ посочила красивата си дъщеря като момичето, което ще държи символа на Англия в ръката си.

— Един лебед — казвам напосоки. — Един лебед извади с клюна си пръстена с короната на Англия.

— Лебед ли? — пита ме тя задъхано. — Сигурна ли си? — Спира насред улицата, един колар ни подвиква и ние се дръпваме встрани.

— Точно така.

— Какво може да значи това? Разбираш ли какво означава?

Поклащам глава. Измислила съм лебеда само защото не исках да споменавам в това видение името на дъщеря си. Сега, както толкова често, откривам, че тази лъжа се нуждае от друга.

— Лебедът е знак за наследник на рода Ланкастър — напомня ми тя. — Твоето видение означава, че синът ми Едуард ще заеме престола.

— Виденията никога не са сигурни…

Усмивката ѝ е сияйна.

— Нима не виждаш? Това е решението за нас. Кралят може да се откаже от престола в полза на сина си — казва тя. — Това е моят път напред. Лебедът е моят син. Ще поставя принц Едуард на трона на Англия.

* * *

Макар да е свикал едно от най-противоречивите и опасни заседания, провеждани някога в парламента, макар да е призовал трима велики благородници, всеки от които пристига съпроводен от собствената си армия, кралят се намира в блажено състояние, в мир със себе си и със света. Той е напълно убеден, че по тези важни въпроси е най-добре да се постигне съгласие в любяща доброта, в негово отсъствие; има намерение да пристигне, след като всичко е било решено, за да даде на благословията си на решенията. Оттегля се от Лондон, за да се моли за мир, докато те спорят и пресмятат цената на споразумението, заплашват се взаимно, почти стигат до размяна на удари, и накрая постигат споразумение.

Маргарет е извън себе си от гняв, когато вижда, че съпругът ѝ се отдръпва от задачата си да ръководи своите лордове и се превръща в един крал, който е готов да поиска застъпничество само от небето за безопасността на страната си — а иначе оставя на други задачата да осигурят нейната безопасност.

— Как може да ги повика в Лондон, а нас просто да изостави? — пита ме настойчиво тя. — Как може да бъде такъв глупак, че да сключи само половинчат мир?

Мирът наистина е половинчат. Всички са съгласни, че лордовете на Йорк трябва да си платят, задето са вдигнали оръжие срещу личното знаме на краля, те обещават също да платят големи парични глоби на наследниците на Ланкастър, да ги обезщетят за смъртта на бащите им. Но плащат под формата на навосъчени пръчици, които са получили от ковчежника на краля — лишени от стойност обещания за изплащане от средствата на короната, които кралят никога няма да спази, но които Ланкастър никога няма да отхвърлят, защото да го сторят би било равносилно на признание, че кралството няма пукната пара. Това е блестяща шега и тежко оскърбление към краля. Обещават да построят възпоменателен параклис в Сейнт Олбънс, където да се отслужват литургии за душите на загиналите, и до един се заклеват да поддържат мир в бъдеще. Само кралят смята, че една кръвна вражда, обречена да продължи с поколения, може да бъде възпряна така — с благи думи, със сноп пръчки, и едно обещание. Ние, останалите, виждаме как се трупат лъжи върху смърт; безчестие върху убийство.

После кралят се връща в Лондон от усамотението си, и обявява ден на разбирателство и любов — ден, в който всички ще крачим заедно, ръка за ръка, и всички ще получим опрощение.

— Лъвът ще легне с агнето — казва ми той. — Виждате ли?

Наистина виждам — виждам град, разкъсван от разделение, и готов за война. Виждам как на сина на Едмънд Боуфорт, който изгуби баща си при Сейнт Олбънс, е наредено да крачи ръка за ръка с граф Солсбъри, и те стоят на една ръка разстояние, с едва докосващи се пръсти, сякаш усещат кървава влага по върховете на пръстите си. Зад тях идва убиецът на баща му, граф Уорик, върви ръка за ръка с херцога на Ексетър, който се е заклел тайно, че прошка няма да има. След това идва кралят, който изглежда добре и сияе от щастие при вида на тази процесия — според него тя показва на хората, че перовете отново са обединени под неговото господство, а зад него върви кралицата.

Трябваше да върви сама. Още щом я видях, разбрах, че трябваше да върви сама, като кралица. Вместо това кралят я е накарал да върви ръка за ръка с Йоркския херцог. Смята, че това показва приятелството между тях. Но не е така. Това показва на целия свят, че някога са били врагове, и че могат отново да бъдат такива. Този жест не говори за добра воля и прошка, а излага Маргарет на показ като участница в тази смъртоносна игра — не кралица, издигнала се над раздора и разделението, а войнстваща кралица, а Йорк — като неин враг. От всички лекомислени и безумни дела на деня, в който всички — сред другите също и ние с Ричард — вървяхме ръка за ръка, това е най-лошото.

Мирът, постигнат с деня на разбирателство и любов, продължава само осем месеца. През лятото се оттеглям от двора за усамотението си, и раждам още едно бебе, дъщеря, която кръщаваме Катрин, а когато тя вече е добре, расте и укрепва на гръдта на дойката, заминаваме от къщи и отиваме при дъщеря ми Елизабет в Гроуби Хол. Тя също ляга в родилното ложе и ражда още едно момче.

— Каква благословия си за семейство Грей — казвам ѝ, докато се надвесвам над люлката. — Още едно бебе; и то момче.

— Човек би си казал, че ще са ми благодарни за това — казва тя. — Джон е по-мил с мен отвсякога; но майка му постоянно се оплаква.

Свивам рамене.

— Може би е време двамата да се преместите в някоя от другите къщи на семейство Грей — предлагам. — Може би в Гроуби Хол няма място за две господарки.

— Бих могла да дойда в двора — казва Елизабет. — Мога да служа на кралица Маргарет и да отседна при теб.

Поклащам глава.

— В момента там не е приятно — казвам. — Дори не и за придворна дама, каквато би била ти. Ние с баща ти трябва да се върнем и се ужасявам от мисълта за това, което ще заваря.

Връщам се в един двор, гъмжащ от слухове. Кралицата иска граф Уорик да се нагърби с почти невъзможната задача да опази Ламанш безопасен за английското корабоплаване; но в същото време предава крепостта в Кале на сина на Едмънд Боуфорт, новият млад херцог на Съмърсет, заклет враг на всички лордове от Йоркската династия.

Това е все едно да възложиш на един човек да извърши тежка и опасна работа, и да дадеш наградата на неговия съперник. Уорик, разбира се, отказва. И точно както Ричард предвиди, кралицата се надява да го хване в капан с обвинение в държавна измяна. През ноември тя го обвинява публично в пиратство — че е използвал корабите си извън Кале — и парламентът, претъпкан с нейни поддръжници, му нарежда да дойде в Лондон и да се изправи на съд. Той гордо пристига да се защити и се изправя пред всички тях — храбър млад мъж, сам пред враговете си. Когато излиза от залата на кралския съвет, Ричард ме намира да чакам отвън, и ми казва, че Уорик отхвърлил твърдо обвиненията и на свой ред заявил, че самата кралица изменила на споразумението от „деня на мир и любов“.

— Кипи от гняв — казва той. — Всички са толкова разгорещени, че може да се стигне до удари.

Точно в този момент нещо се блъсва със силен трясък във вратата на залата, където заседава кралският съвет, и Ричард веднага скача напред, като измъква сабята си, протегнал другата си ръка, за да ме защити.

— Жакета, върви при кралицата! — изкрещява.

Каня се да побягна, но пътят ми е препречен от мъже в ливреята на Бъкингамския херцог, които връхлитат по коридора с извадени саби. „Зад теб!“, казвам бързо на Ричард и се отдръпвам назад до стената, когато мъжете идват към нас. Ричард е нащрек, извадил сабята си да ни защити, но мъжете изтичват покрай нас, без да ни погледнат, и тогава виждам, че от другата страна на коридора са се появили стражите на Съмърсет. Това е засада. Вратите на залата на съвета се разтварят със замах, и Уорик и хората му, в стегнат строй, излизат, биейки се. Били са нападнати в самата зала на съвета, а отвън чакат мъже, които да ги довършат. Ричард отстъпва рязко назад и ме притиска силно към стената.

— Мълчи! — нарежда ми той.

Уорик, хванал сабята като бухалка за вършеене, се нахвърля върху враговете си, като мушка и удря, с хората си плътно зад него. Един изгубва сабята си, и го виждам как разярено замахва с юмрук във въздуха. Един пада, те го прекрачват, за да удържат защитния обръч около предводителя си: явно са готови да умрат за него. Коридорът е твърде тесен за битка; войниците се блъскат един друг, а после Уорик свежда незащитената си глава, изкрещява: „За Уорик!“ — неговия боен вик — и хуква. Движейки се като един, неговите хора връхлитат върху нападателите си, отскубват се и са свободни; войниците на Съмърсет и Бъкингам хукват след тях като хрътки след елени, и изчезват. Чуваме яростен рев, когато кралската стража настига хората на Бъкингам и ги задържа, а след това — шум от бягащи крака, докато Уорик се измъква.

Ричард отстъпва назад и ме притегля до себе си, прибирайки сабята си в ножницата.

— Ударих ли те, любима? Съжалявам.

— Не, не… — Задъхана съм от ужас. — Какво беше това? Какво става?

— Мисля, че това беше дело на кралицата, която е изпратила двамата херцози да довършат онова, което техните бащи започнаха. Това беше краят на примирието. И това, мисля, беше Уорик, който извади меч в пределите на кралския дворец и потегли към Кале. Предателство и измяна. По-добре да отидем при кралицата и да видим какво знае тя за това.