Филипа Грегъри - Повелителка на реките

Тази нощ съпругът ми влиза в кралските покои, където кралицата, аз и две дами седим заедно с краля.

— Имам един другар, с когото служехме заедно в Кале, който иска да изостави граф Солсбъри и да дойде на наша страна — казва Ричард. — Обещах му пълно помилване и радушно посрещане. Трябва да знам дали може да вярва, че ще ги получи.

Всички поглеждаме краля, който се усмихва кротко.

— Разбира се — казва той. — Всеки може да получи прошка, ако се разкайва истински.

— Имам ли думата ви, ваша светлост? — пита Ричард.

— О, да. Всеки може да получи прошка.

Ричард се обръща към кралицата:

— А имам ли и вашата?

Кралицата се надига от стола си.

— Кой е той? — пита тя енергично.

— Не мога да посъветвам приятеля си да дойде при вас, освен ако вие лично не гарантирате безопасността му — казва Ричард решително. — Обещавате ли да му простите, задето е воювал срещу вас, ваша светлост? Мога ли да се доверя на думата ви, че ще го помилвате?

— Да! Да! — възкликва кралицата. — Кой ще се присъедини към нас?

— Андрю Тролъп заедно с шестстотин обучени и верни мъже под негово командване — съобщава Ричард, и отстъпва встрани да представи стройния мъж със сурово лице на кралската двойка. — И това — казва ми Ричард, докато идва да застане до мен — току-що реши битката.

* * *

Ричард е прав. В мига, в който узнават, че Тролъп е станал изменник и е преминал на наша страна с войниците си, тримата лордове на Йорк изчезват като утринна мъгла. Измъкват се през нощта, като изоставят войниците си, изоставят града, изоставят дори Сесили Невил, херцогиня на Йорк, съпругата на херцог Ричард. Когато нашите войници се изсипват в Лъдлоу и започват да отмъкват всичко, което могат да носят, херцогинята стои там, с ключовете на замъка в ръка, и чака кралицата. Тя, която винаги е била горда жена, съпруга на лорд с кралска кръв, е ужасно изплашена. Виждам страха, изписан по бледото ѝ лице; и аз, която чаках в Мъкълстоун тяхната победоносна армия да профучи покрай мен, не изпитвам наслада да видя как такава горда жена е принизена толкова много.

— Носите ми ключовете от замъка — пропява кралицата, като свежда поглед към херцогинята от високия си едър кон.

— Да, ваша светлост — казва Сесили спокойно. — И моля за собствената си безопасност, и за безопасността на децата си.

— Разбира се — казва кралят веднага. — Сър Ричард, вземете ключовете и придружете херцогинята до безопасно място, нека с нея дойдат и децата ѝ. Тя е под моя закрила.

— Почакайте за минута — казва Маргарет. — Кои са тези деца?

— Това е дъщеря ми Маргарет — казва херцогиня Сесили. Едно тринайсетгодишно момиче се изчервява болезнено, прави нисък реверанс на кралицата, осъзнава грешката си и отново прави реверанс, този път на краля. — Това са синът ми Джордж и най-малкото ми момче, Ричард.

Преценявам, че Джордж е на около единайсет години, а Ричард — на около седем. И двамата изглеждат зашеметени, и то с право; защото довчера са живели с мисълта, че техният баща е престолонаследник на Англия, който вероятно ще си проправи път с битка до трона, а днес откриват, че са изправени лице в лице с армията на краля, а баща им е избягал. От една къща зад нас се разнася трясък и пронизителният писък на жена, молеща за помощ, докато я повалят на земята и я изнасилват. Това припомня на всички ни, че сме в разгара на война, и разговаряме на бойно поле.

— Отведете ги — казва кралят бързо.

— И вашият съпруг ви остави тук? — кралицата изтезава с въпросите си победената херцогиня. — Спомняте ли си как настояхте да ви пуснат в стаята ми, когато току-що бях родила бебето си, и ми казахте, че вашият съпруг трябва да посети съпруга ми, когато той беше болен, във времето на нашето изпитание? Той влезе със сила в кралския съвет веднъж, а сега виждаме как просто си е отишъл. Той присъства там, където не е желан, а изоставя хората, на които е нужен. Обявява война, а после изчезва от бойното поле!

Херцогинята се олюлява, с лице, побеляло като мляко. Над пазарния площад се понася дим, някой е подпалил сламен покрив. Жената, която пищеше за помощ, ритмично хълца от болка. Виждам как малкият Ричард се оглежда, когато чува звук от брадва, която се стоварва върху заключена врата, и бъбренето на старчески глас, който моли за пощада, умолява за милост някой, който отказва да го слуша.

— Ваша светлост — казвам на кралицата. — Това не е място за никой от нас. Да оставим лордовете да обуздаят отново мъжете, и да се махаме от този град.

За моя изненада, тя ми се усмихва — в очите ѝ просветва злобен блясък, който проличава ясно, преди тя да сведе очи към гривата на коня си и да скрие изражението си.

— Армията от необуздани мъже е много грубо оръжие — казва тя. — Когато Йорк събра армия срещу мен, едва ли си е представял, че ще поведа собствена армия срещу него и че тя ще бъде такава. Той ми даде урок, който усвоих добре. Една армия от бедняци е наистина ужасна. Той почти ме изплаши. Сигурно съжалява сега, сега, когато армия от бедняци унищожава родния му град.

Малкият тъмнокос Ричард поруменява от гняв, вдига поглед, отваря уста, сякаш за да изкрещи в знак на протест.

— Да вървим — казвам бързо, и съпругът ми повиква да доведат два коня, повдига херцогинята и я качва безцеремонно на седлото, настанява децата ѝ на седлата пред трима конници, и напускаме града. Докато прекосяваме с тропот моста, чуваме писъци на друга жена и тропот от тичащи крака. Лъдлоу плаща цената за бягството на своя господар, херцогът на Йорк.

* * *

— Да, но не е мъртъв — отбелязва синът ми Антъни. Тримата яздим заедно към дома ни в Графтън, нашите хора вървят с усилие по пътя зад нас. Забелязвам, но се старая да покажа, че не съм видяла как са се привели под товара на плячката; всеки от тях носи във вързопа си парче плат или някакъв съд, или калаена чаша. Те бяха наши арендатори, но ние ги изпратихме в армията на кралицата, и те се биха по нейните правила. Казаха им, че могат да оплячкосат Лъдлоу, за да накажат предателите, лордовете на Йорк, и ние никога няма да можем да ги свикаме отново на наша страна, ако им развалим удоволствието и поискаме да предадат обратно вещите, които са откраднали. — Докато Йорк е жив, докато Уорик е жив, докато Солсбъри е жив, войните не са приключили; само са отложени за кратко.

Ричард кимва.

— Уорик се е върнал в Кале, херцогът на Йорк е отново в Ирландия. Най-големите врагове на краля се върнаха да потърсят убежище на сигурно място в замъците си отвъд морето. Ще трябва отново да се подготвим за нашествие.

— Кралицата е уверена — казвам.

Кралицата е изпълнена с огромна увереност. Идва ноември, а тя все така не се връща в Лондон, продължава да мрази Лондон и да обвинява лондонските съчинители на балади и продавачите на евтини книжлета с анекдоти заради това, че тя и кралят са непопулярни в кралството. Техните разкази и песни я описват като вълчица, която командва един Крал на рибарите — човек, превърнал се в празна черупка на онова, което е трябвало да бъде. В най-пиперливите стихчета се казва, че тя му сложила рога с един дързък херцог, и подхвърлила копелето им в кралската люлка. Има рисунка, изобразяваща лебед с лицето на Едмънд Боуфорт, който шляпа, клатушкайки се, към трона. Има песни и кръчмарски шеги за нея. Тя мрази Лондон и чираците, които ѝ се присмиват.

Затова нарежда на членовете на парламента да дойдат в Ковънтри — сякаш една жена може да им заповядва като на вестоносци — и те покорно идват, сякаш са нейни прислужници, длъжни да изпълняват волята ѝ, когато тя нарежда те отново да положат клетва за вярност пред краля, но също и лично пред нея, и пред принца. Никой преди не е полагал клетва за вярност пред кралица — но сега го правят. Тя обвинява тримата лордове на Йорк в държавна измяна, конфискува земите и състоянието им и ги раздава с широка ръка, сякаш всичките дванайсет коледни дни са настъпили по-рано. Нарежда на херцогиня Сесили да присъства, когато обявяват съпруга ѝ за предател, и да изслуша произнесената над него смъртна присъда. Всичко, което лордовете на Йорк са притежавали, всеки акър земя, всяко знаме, всяка почест и титла, всяка кесия злато им е отнето. Бедната херцогиня на Йорк, сега повереница на краля и беднячка, отива да живее при сестра си, вярната дама на кралицата, Ан, херцогинята на Бъкингам, подложена на нещо средно между домашен арест и изтезание; половинчат живот, непълноценен и недостоен живот за жена, която някога наричаха „Гордата Сис“, а сега се оказва жена със съпруг в изгнание, майка, лишена от най-големия си син, Едуард, дъщеря на велик род, изгубила всички свои земи и наследството си.

Отплащат се зле на Ричард, задето предупреди кралицата, че с владичеството на Уорик над Кале сме се сдобили с враг, застрашаващ крайбрежието ни, защото веднага щом боевете приключват и мирът е завоюван, тя иска от него да замине за Сандуич и да укрепи града срещу нападение.

— И аз ще дойда — казвам веднага. — Не мога да понеса да бъдеш в опасност, а аз да съм далече. Не мога да понеса отново да сме разделени.

— Няма да бъда в опасност — лъже той, за да ме успокои, а после, зърнал скептичното ми изражение, се изкикотва като момче, хванато в дръзка лъжа. — Добре, Жакета, не ме гледай така. Но ако има някаква опасност от нахлуване откъм Кале, ще трябва да се прибереш у дома в Графтън. Ще взема Антъни със себе си.

Кимвам. Безполезно е да казвам, че Антъни ни е твърде скъп, за да бъде излаган на опасност. Той е млад мъж, роден в страна, постоянно раздирана от междуособни войни. Друг млад мъж точно на неговата възраст — Едуард Марч, синът на Йоркския херцог, от другата страна на Ламанша, изучава войнишкия занаят под наставленията на графовете Уорик и Солсбъри. Майка му, херцогинята на Йорк, задържана в Англия, няма да може да му изпрати вест. Ще трябва да чака и да се тревожи, както чакам и се тревожа аз. Това не е време, в което майките могат да се надяват да задържат синовете си на сигурно място у дома.

Ричард и аз наемаме къща в пристанищния град Сандуич, а Антъни командва войниците в крепостта Ричбъро наблизо. Градът още не се е съвзел от френския набег отпреди няколко години, и обгорените, изкорубени останки на къщите ярко показват каква опасност ни заплашва от страна на враговете ни, и колко тясно е морето между нас. Градските укрепления са разрушени при нападението, французите са стреляли с оръдия по вълноломите и са завзели оръжейната на града. Те се подиграха с гражданите, като играха тенис на пазарния площад, сякаш за да кажат, че изобщо не ги е грижа за англичаните, че ни смятат за безсилни. Ричард нарежда на строителите да се захванат за работа, моли оръжейниците в Тауър да излеят нови оръдия за града, и започва да обучава мъжете от града, за да създаде градска стража. Междувременно, само на миля оттам, Антъни обучава нашите войници и издига отново защитните стени на старата римска крепост, която охранява достъпа към реката.

Намираме се в града от малко повече от седмица, когато внезапно се разбуждам от съня си, изплашена от силния звън на камбаната, която бие тревога. За миг си помислям, че е „гъшата камбана“, която звъни в тъмнината в пет часа всяка сутрин, за да събуди гъсарките, но след това осъзнавам, че високият, неспирен звън на камбаната е сигнал за нападение.

Ричард вече се е измъкнал от леглото, навлича късото си кожено палто и грабва шлема и сабята си.

— Какво има? Какво става? — извиквам.

— Бог знае — казва той. — Стой тук на сигурно място. Иди в кухнята и чакай новини. Ако Уорик е доплавал от Кале, слез в избата и се залости вътре.

Той излиза през вратата, без да каже и дума повече, после чувам как входната врата се трясва, чувам крясъци от улицата и звън на саби.

— Ричард! — изкрещявам и отварям малкото прозорче, за да погледна към калдъръмената улица долу.

Съпругът ми е в несвяст, някакъв мъж го държи и се кани да пусне тялото му върху калдъръма, когато вдига поглед и ме вижда.

— Слезте, лейди Ривърс — казва той. — Не можете да се скриете или да избягате.

Затварям прозореца. Прислужницата ми се появява на вратата, разтреперана от страх.

— Хванали са господаря, изглежда като мъртъв. Мисля, че са го убили.

— Знам — казвам. — Видях. Донеси ми роклята.

Тя ми държи роклята, и аз се вмъквам в нея, оставям я да завърже връзките, после си обувам пантофите и слизам долу: косата ми е сплетена на плитка, както съм спала. Вдигам качулката на пелерината си, докато излизам на заледената от януарския студ улица. Оглеждам се, но единственото, което виждам, сякаш запечатано под клепачите ми, е как онзи мъж хвърля Ричард на земята, и как безжизнено се отпуска ръката на мъжа ми. В края на улицата различавам половин дузина стражи, които се боричкат с някакъв мъж. Зървайки за миг лицето му, когато поглежда отчаяно към мен, виждам, че това е Антъни. Отвеждат го към някакъв кораб.