— Не си отивайте, сър Томас — казва кралят. — Не ме оставяйте тук с… — хвърля поглед към кралицата, но отново не успява да открие името ѝ в объркания си ум. — Можем да играем пак — казва, сякаш за да изкуши приятеля си да остане с него. — Вие обичате да играете.

— Ваша светлост. — Сър Томас държи ръката му и нежно поставя върху нея другата си ръка, сключвайки пръстите му в топла хватка. — Трябва да кажете на нейна светлост кралицата, че се грижех за вас. Казахте, че трябва да останем с вас, и че ще бъдем в безопасност. Дадохте ни думата си! Помните ли? Не позволявайте на кралицата да ни обезглави.

Кралят изглежда объркан.

— Така ли? — пита той. — О, да, направих го. Обещах им, че ще бъдат в безопасност. Ъъ… Маргарет, няма да сториш зло на тези хора, нали?

Изражението ѝ е ледено.

— Ни най-малко — казва му тя. — Нямате никаква причина да се тревожите. — А на стража казва: — Изведете ги.

Прошепвам настойчиво:

— Маргарет — той им е дал дума.

— Трима глупаци заедно — изсъсква тя. Кимва отново на стражите: — Изведете ги.

* * *

Настанени сме в пристройката за спане на абатството в Сейнт Олбънс, с изглед към замръзналата овощна градина. Боевете са се водили по улиците около абатството и много от ранените идват в залата на катедралния съвет и в хамбарите, където монахините се грижат за тях, а монасите ги изнасят да бъдат погребани, когато умрат. Успяла съм да намеря вана за Ричард, и той се къпе, поливайки се с кани вода. Ранен е в дясната ръка, с която държи меча, а аз съм промила раната с отвара от мащерка, донесена от къщи, и съм я превързала здраво. Антъни, слава Богу, е невредим.

— Къде е Джон? — питам. — С конницата ли е?

Ричард е с гръб към мен, докато излиза от ваната, и от него капе вода по целия под. Не мога да видя лицето му.

— Не.

— Къде е?

Мълчанието му ме кара да застана нащрек.

— Ричард, ранен ли е? Ричард? Тук в абатството ли е?

— Не.

Сега вече се изплашвам.

— Къде е той? Нали не е ранен? Трябва да отида при него. Трябва да пратя вест на Елизабет, обещах ѝ, че ще го направя.

Ричард завързва кърпа около кръста си, като се присвива леко от болка. Сяда до малкия огън.

— Съжалявам, Жакета. Мъртъв е.

— Мъртъв ли? — изричам глупаво.

— Да.

— Джон? — повтарям.

Той кимва.

— Но нали конницата е пробила позицията на Уорик, те са спечелили битката за нас. Конницата е спечелила битката.

— Джон беше начело. Пронизаха го с копие в корема. Мъртъв е.

Отпускам се на ниското столче.

— Това ще сломи сърцето на Елизабет — казвам. — Мили Боже. Той беше само едно момче. А ти си се измъквал невредим толкова много пъти.

— Това е късмет — казва Ричард. — Той нямаше късмет, това е всичко. Нямаше късмет, Бог да прости душата му. Ти беше ли видяла това?

— Така и не можах да видя бъдеще за тях — казвам с горчивина. — Но не казах нищо и я оставих да се омъжи за него, макар че не можах да видя нищо пред тях двамата. Но това беше добър брак, а аз исках тя да бъде добре омъжена и богата. Трябваше да я предупредя, трябваше да предупредя него. Понякога имам Зрението; но със същия успех бих могла и да съм сляпа.

Той се навежда напред и взема ръката ми.

— Това е просто съдба — казва. — Съдбата е жестока богиня. Ще пишеш ли на Елизабет? Мога да изпратя вестоносец.

— Ще отида при нея — казвам. — Не мога да понеса тя да научи за това от друг освен от мен. Ще отида и сама ще ѝ кажа.

* * *

Тръгвам от Сейнт Олбънс призори и яздя през нивите. Една нощ преспивам в едно абатство, и още една — в някакъв хан. Пътуването е изнурително, но сивите небеса и калните пътища са в тон с настроението ми. Аз съм част от победоносна армия, триумфираща с победата си, но никога преди не съм се чувствала толкова победена. Мисля си за двамата лордове на колене пред Маргарет, и за враждебността, изписала се по лицето ѝ. Мисля си за сина ѝ, нашият малък принц, и момчешкото му пискливо гласче, когато нареди двама достойни мъже да бъдат убити. Яздя напосоки, почти без да виждам пътя. Съзнавам, че губя вярата си.

Нужни са ми два дни да стигна до селцето Гроуби, и когато влизам през големите порти на Гроуби Хол, ми се приисква да не съм там. Самата Елизабет отваря вратата, и щом ме вижда, разбира защо съм дошла.

— Ранен ли е? — пита тя, но виждам — тя знае, че е мъртъв. — Да ме вземеш ли дойде?

— Не, съжалявам, Елизабет.

— Не е ранен?

— Мъртъв е.

Очаквах, че ще припадне, но тя поема удара, а после изопва тяло и застава много изправена.

— И отново ли загубихме? — пита нетърпеливо, сякаш за нея победа или загуба нямат значение.

Слизам от коня си и хвърлям поводите на един коняр.

— Дайте му храна и вода и го разтрийте — казвам. — Трябва да тръгна отново вдругиден. — На Елизабет казвам: — Не, скъпа. Спечелихме. Твоят съпруг водеше нападението, което разкъса позицията на Уорик. Беше много смел.

Тя ме поглежда. Скръбта е направила сивите ѝ очи безизразни.

— Смел? Нима мислиш, че си е струвало? Тази победа в тази малка битка, поредната битка, поредната дребна победа в замяна на живота му?

— Не — казвам искрено. — Защото ще има нова битка, и баща ти и Антъни ще трябва отново да се сражават. Ще продължава отново и отново.

Тя кимва:

— Ще дойдеш ли да кажеш на майка му?

Прекрачвам прага, влизам в топлите сенки на Гроуби Хол с мисълта, че ще трябва да извърша най-лошото, най-ужасното нещо, което една жена може да причини на друга: да ѝ каже, че синът ѝ е мъртъв.

* * *

Когато се връщам в Сейнт Олбънс, откривам, че по-голямата част от града е пуста, магазините — изтърбушени, а вратите и прозорците на къщите — залостени. Жителите на града са ужасени от армията на кралицата, която е оплячкосала всички ценни вещи и е отмъкнала всичката храна от земите на десет мили около града.

— Слава Богу, че се върна — казва ми Ричард, като ми помага да сляза от коня си в предния двор на абатството. — Това е все едно да командваш вражеска войска. Монасите напуснаха абатството, жителите избягаха от града. А кметът на Лондон изпрати да те повикат.

— Мен ли?

— Иска вие с херцогинята на Бъкингам да се срещнете с него и да се споразумеете дали кралят и кралицата могат да влязат в Лондон.

Поглеждам го вцепенено:

— Ричард, Лондон трябва да пусне краля и кралицата на Англия да влязат.

— Гражданите не желаят — казва той рязко. — Научили са какво е положението тук. Търговците не желаят да виждат тази армия където и да е в близост до складовете, дюкяните и дъщерите си, ако е възможно да го избегнат. Съвсем просто е. Това, което трябва да направиш, е да видиш дали можеш да се споразумееш с тях да пуснат краля и кралицата в двореца Уестминстър със свитата им, а армията да настанят извън стените и да я нахранят.

— Защо аз? Защо не управителят на домакинството на кралицата? Или изповедникът на краля?

Усмивката му е горчива.

— Всъщност това е чест за теб. Лондончани нямат доверие никому. На никой от нейната армия или от съветниците на краля. Имат доверие на теб, защото си спомнят хубавата херцогиня, която влезе в Лондон преди толкова много време. Помнят те в Тауър, когато Джак Кейд нахлу в града. Помнят те в Сандуич, когато Уорик те плени. Мислят, че могат да ти се доверят. И там ще можеш да се срещнеш с херцогинята на Бъкингам.

Той обгръща талията ми с ръка и приближава уста до ухото ми.

— Можеш ли да направиш това, Жакета? Ако не можеш, само кажи и се връщаме в Графтън.

Облягам се на него за миг.

— Втръсна ми от това — казвам тихо. — Втръсна ми от битки, втръсна ми от смърт, и не мисля, че на кралицата може да бъде поверен тронът на Англия. Не знам какво да правя. Мислих за това през целия път до Гроуби и отново по целия път на връщане, и не знам какво мисля, нито кому да служа. Не мога да прозра бъдещето и не мога дори да кажа какво трябва да направим утре.

Лицето му е мрачно.

— Това е моята династия — казва той простичко. — Баща ми служеше на рода Ланкастър, и аз ще трябва да сторя същото. Синът ми следва моя пример. Но това е тежко за теб, любов моя. Ако искаш да си отидеш у дома, трябва да си отидеш. Кралицата ще трябва да те освободи. Ако Лондон залоства портите си пред нея, тя сама е виновна за това.

— Наистина ли ще заключат портите, за да не я пуснат в собствения ѝ град?

Той кимва.

— Тя не е обичана, а войската ѝ ги ужасява.

— Не поискаха ли някой друг да говори от нейно име?

Той се усмихва криво.

— Само хубавата херцогиня ще свърши работа.

— Тогава трябва да го направя — решавам неохотно. — Лондон трябва да приеме краля и кралицата на Англия. Какво ще стане със страната, ако затворят портите пред собствения си крал? Спечелихме битката, тя е кралица на Англия, трябва да можем да влезем в Лондон.

— Можеш ли да отидеш сега? — пита той. — Защото предполагам, че Уорик се е срещнал със своя приятел Едуард Марч, и че сигурно идват към нас. Трябва веднага да въведем краля и кралицата в Тауър и във владение на града. Тогава ще могат да преговарят или да се сражават. Но трябва да удържим кралството.

Поглеждам към двора на конюшнята, където кавалерийските коне клюмат с глави над яслите. Един от тях трябва да е конят на Джон Грей, без своя ездач, сега и завинаги.

— Мога да отида сега — казвам.

Той кимва. Довеждат ми отпочинал кон, Ричард ми помага да се кача на седлото. Вратата на абатството зад нас се отваря и кралицата излиза.

— Знаех, че ще отидеш заради мен — казва ми тя с най-сладката си усмивка. — Съгласи се на всичко заради мен. Трябва да влезем в Лондон, преди Едуард да стигне там.

— Ще направя каквото мога — казвам. — Как е негова светлост днес?

Тя кимва към абатството.

— Моли се — казва. — Ако войните се печелеха чрез молитви, щяхме да сме спечелили сто пъти. И виж дали можеш да ги накараш да ни изпратят някаква храна. Не мога да издържам една армия чрез грабежи. — Тя поглежда Ричард: — Издадох заповеди, но офицерите не могат да командват войниците.

— И сам дяволът от ада не може да ги командва — казва Ричард мрачно. Слага ръка на коляното ми и ме поглежда. Ще те чакам — обещава. — Антъни ще води стражата ти. Ще бъдеш в безопасност.

Хвърлям поглед към Антъни, който се качва на седлото. Той усмихнато ми отдава чест.

— Хайде тогава — казвам. Антъни изкрещява някаква заповед на стражите ни, и ние потегляме от вътрешния двор на абатството, на юг надолу по пътя към Лондон.

* * *

Срещаме се с Ан, херцогинята на Бъкингам, и малката ѝ свита, на няколко мили от Сити. Усмихвам се на херцогинята, а тя ми кимва — леко тръсване на глава, което ми показва, че ѝ е трудно да повярва, че молим да позволят на кралското семейство да влезе в своя град. Тя е изгубила един син в тази война, набразденото ѝ от бръчки лице е изнурено. Тя тръгва начело към Бишъпсгейт, където кметът и градските съветници излизат да ни посрещнат. Те не искат да ни допуснат да влезем, не ни пускат дори да прекрачим прага. Херцогинята седи изправена на коня си, с лице като буреносен облак, но аз слизам и кметът ми целува ръка, а градските съветници свалят шапки и свеждат глави, докато аз им се усмихвам. Зад тях виждам лондонските търговци и първенците на града: това са мъжете, които трябва да убедя.

Казвам им, че кралят и кралицата, кралското семейство на Англия със своя син, принца, искат да влязат в собствения си дом, в собствения си град. Нима тези мъже ще откажат на собствения си миропомазан крал правото да седи на собствения си престол или да спи в собственото си легло?

Виждам ги как си шушукат. Чувството за владение над един имот е силен аргумент за тези мъже, които са се трудили така усърдно да се сдобият с красивите си къщи. Нима на принца ще бъде отказано правото да се разхожда в бащината си градина?

— Родният му баща се отрече от него! — провиква се някой отзад. — Крал Хенри не е спал в собственото си легло, нито е седял в собствения си престол, откакто предаде всичко на Йоркския херцог! А кралицата си плю на петите. Те предадоха двореца си, не ние. Сами са си виновни, че не са си у дома.

Заговарям отново, като се обръщам към кмета, но говоря достатъчно ясно, за да могат да ме чуят отвъд каменната арка на портата, на улиците оттатък. Казвам, че жените от града сигурно разбират, че кралицата трябва да бъде допусната да отгледа принца в собствения си дворец; една жена има право на собствен дом. Че кралят трябва да бъде господар в собствения си дом.