При споменаването на краля някой се изсмива и подвиква пиперлива шега от рода на това, че кралят никога не е бил господар в собствения си дом, а вероятно — не е бил господар и в собственото си ложе. Виждам, че месеците управление на Йорк са оставили у тях убеждението, че кралят е немощен, че е негоден да управлява, както казваха лордовете на Йорк.

— Готов съм да изпратя на армията на кралицата нужната храна — казва ми тихо кметът на Лондон. — Моля, уверете нейна светлост в това. Бях подготвил каруците за тръгване, но гражданите ме спряха. Много се страхуват от шотландците в нейната армия. Онова, което научаваме, е ужасяващо. Накратко, те отказват да ги пуснат да влязат, а на мен не позволяват да изпратя припаси.

— Хората напускат града — казва ми един градски съветник, като излиза напред. — Затварят къщите си и заминават за Франция, а тя е едва в Сейнт Олбънс. Никой няма да остане в Лондон, ако тя се приближи още. Херцогинята на Йорк изпрати момчетата си Джордж и Ричард във Фландрия, за да ги опази, същата херцогиня, която ѝ се предаде веднъж преди! Сега се кълне, че няма да го направи отново. Никой ѝ няма доверие, всички се боят от армията ѝ.

— Няма от какво да се боят — настоявам. — Нека ви направя едно предложение. Какво ще кажете, ако кралицата се съгласи да остави армията извън града? Тогава можете да пуснете кралското семейство да влезе, заедно със свитата му. Кралят и кралицата трябва да бъдат на сигурно място в Тауър. Не можете да им откажете това.

Той се обръща към старшите съветници и те се съвещават шепнешком.

— Моля за това от името на краля на Англия — казвам. — Всички вие сте дали клетва да му бъдете верни. Сега той моли да го допуснете в неговия град.

— Ако кралят приеме да гарантира безопасността ни — обръща се кметът към мен — ще приемем краля и кралското семейство и тяхното домакинство. Но не и шотландците. А кралят и кралицата трябва да обещаят, че шотландците ще останат извън стените на града и че градът няма да бъде претършуван и опустошен. Четирима от нас ще ви придружат, за да кажат това на кралицата.

Антъни, който е стоял зад мен, сковано неподвижен като всеки командир, безмълвен, докато аз си върша работата, присвива ръце в шепи, за да улови стъпалото ми, и ми помага да се кача на седлото. Държи коня ми, докато кметът се приближава, за да размени с мен няколко тихи думи. Навеждам се да го чуя.

— Спря ли да плаче бедният крал? — пита той. — Когато живееше тук под опеката на Йоркския херцог, плачеше през цялото време. Отиде в Уестминстърското абатство и сам отмери място за гробницата си. Казват, че никога не се усмихвал, а плачел през цялото време като тъжно дете.

— Той е щастлив с кралицата и със сина си — казвам въздържано, като прикривам смущението си при тези негови думи. — Вече е силен и издава заповеди. — Не казвам, че заповедта беше да се сложи край на плячкосването на абатството и на градчето Сейнт Олбънс, и че изобщо нямаше резултат.

— Благодаря ви, че дойдохте тук днес, ваша светлост — казва той, като отстъпва назад.

— Бог да благослови хубавата херцогиня! — провиква се някой от тълпата.

Усмихвам се и вдигам ръка.

— Спомням си, когато бяхте най-красивата жена в Англия — казва една жена от сенките под портата.

Свивам рамене.

— Всъщност, мисля, че сега такава е дъщеря ми — казвам.

— Е, Бог да благослови хубавото ѝ лице, доведете я в Лондон, за да можем всички да я видим — шегува се някой.

Антъни се мята на седлото и дава заповед, четиримата градски съветници се подреждат зад мен и херцогинята на Бъкингам, и заедно се отправяме на север да съобщим на кралицата, че гражданите ще ги пуснат да влязат, но никога няма да приемат нейната армия.

* * *

Намираме кралицата заедно с кралското домакинство, вече напреднали до Барнет — само на единайсет мили северно от Лондон, опасно близо, както отбелязват придружаващите ни градски съветници. Тя е подбрала внимателно войската, която настъпва заедно с нея; най-ужасните грабители от севера са оставени на известно разстояние, в Дънстейбъл, където се забавляват, като опустошават града.

— Половината от тях просто дезертираха — казва ми Ричард мрачно, докато отиваме към залата за аудиенции на кралицата. — Не можеш да ги виниш. Не можехме да ги изхраним, а тя каза направо, че никога няма да им плати. Омръзна им да чакат да влязат в Лондон и си отидоха у дома. Бог да е на помощ на селата, които се намират на пътя им.

Кралицата нарежда градските съветници, херцогинята и аз да се върнем в Лондон и да настояваме за влизането на кралското семейство със свита от четиристотин души.

— Това е всичко! — казва ми раздразнено тя. — Със сигурност можеш да ги накараш да ме пуснат да вляза със свита, която Йоркският херцог би сметнал за нищожна!

Яздим начело на личната гвардия на краля и кралицата, и стигаме до Олдгейт, където отново ни посреща кметът.

— Ваша светлост, не мога да ви пусна да влезете — казва той, оглеждайки притеснено гвардията, строена в редици зад мен, с Ричард начело. — Бих го сторил, ако зависеше от мен, но гражданите на Лондон не желаят да допуснат войниците на кралицата по своите улици.

— Това не са северняците — изтъквам убедително. — Вижте, те носят ливреята на лордовете на Ланкастър, това са хора, които често са влизали в града. Вижте, те са командвани от съпруга ми, когото вие познавате добре. Можете да им се доверите, можете да имате доверие на кралицата, когато е дала дума. И са само четиристотин на брой.

Кметът поглежда надолу към калдъръма под краката си, нагоре към небето над нас, към мъжете зад мен, навсякъде, но не и към мен.

— Истината е — казва той най-сетне, — че гражданите не искат тук кралицата, нито краля, нито принца. Не искат никого от тях. Без значение дали са се заклели да влязат с мир, или не.

За миг ми е трудно да възразя. Аз също съм мислила, че не искам в живота си нито кралица, нито крал, нито принц. Но кой би дошъл на тяхно място?

— Тя е кралицата на Англия — казвам рязко.

— Тя ще ни донесе гибел — отвръща той горчиво. — А кралят е просто един блажен безумец. Що се отнася до принца, той въобще не е негов син. Съжалявам, лейди Ривърс, наистина съжалявам. Но не мога да отворя портите пред кралицата, нито пред който и да било от нейния двор.

Разнася се вик и тропот на тичащи крака, които наближават към портата. Войниците зад мен стисват оръжията си и чувам как Ричард нарежда: „Спокойно!“, докато Антъни бързо пристъпва да застане до мен, с ръка върху дръжката на меча си.

Един мъж изтичва до кмета и зашепва настойчиво в ухото му. Той се обръща гневно към мен, с пламнало от ярост лице.

— Знаехте ли за това?

Поклащам глава.

— Не. Каквото и да е то. Не знам нищо. Какво се е случило?

— Докато ние стоим тук и си говорим с вас, кралицата е изпратила войска да нахлуе в Уестминстър.

От тълпата се надига гневен рев.

— Задръжте редиците, спокойно! — крещи Ричард на нашите стражи. — Сгъстете се!

— Не знаех — казвам бързо на кмета. — Кълна се в честта си, че не знаех. Не бих ви предала така.

Той поклаща глава, загледан в мен, и казва:

— Тя е вероломна и опасна, и ние не я искаме вече. Използвала ви е, за да отклони вниманието и да се опита да превземе града със сила. Тя е вероломна. Кажете ѝ да си върви и да вземе със себе си и войниците си. Никога няма да я приемем. Накарайте я да се махне, херцогиньо, помогнете ни. Отървете се от нея. Спасете Лондон. Отведете кралицата от прага ни. — Той ми се покланя и се обръща рязко. — Херцогиньо, разчитаме на вас да ни избавите от вълчицата — изкрещява той, минавайки тичешком през голямата порта. Стоим в редици, докато стражите блъскат големите врати на Олдгейт и ги затварят, затръшват ги силно в лицата ни, а после чуваме как резетата се спускат с трясък.

* * *

Пътуваме на север. Изглежда, че макар да спечелихме последната битка, губим Англия. Зад нас Лондон разтваря широко портите си пред младия Едуард, най-големия син и наследник на Йоркския херцог, отвеждат го до престола и го провъзгласяват за крал на Англия.

— Това не означава нищо — казва кралицата, докато яздя редом с нея по пътя на север. — Не се тревожа от онова, което се е случило.

— Той е коронясан за крал — казва ми Ричард тихо същата нощ. — Това означава, че Лондон затвори врати пред нас, но прие него и го короняса за крал. Това означава много.

— Имам чувството, че съм я предала. Трябваше да успея да ги убедя да я пуснат да влезе.

— След като беше изпратила войниците си да нападнат Уестминстър? Ти имаше късмет, че ни помогна да се измъкнем, без да избухне бунт. Може да си предала нея, но спаси Лондон, Жакета. Никоя друга жена не би могла да го стори.

Йорк

Пролетта на 1461 г.

Кралят, кралицата, принцът и членовете на тяхното домакинство намират подслон в Йорк: кралското семейство — в абатството, ние, останалите — на различни места в града, където можем да намерим стаи. Ричард и Антъни потеглят почти веднага с армията, командвана от херцога на Съмърсет, за да препречат пътя на север и да подготвят отпор срещу Уорик и момчето, което сега нарича себе си крал: красивият син на Сесили Невил, Едуард.

Кралят се справя достойно с опасността, в която се намира, с разсъдък, изострен по време на пътуването, той пише писмо до войниците на Едуард, в което ги укорява за бунта, и им заповядва да преминат на наша страна. Кралицата излиза на кон всеки ден заедно с принца, като призовава мъжете да напуснат селата и работата си, да се присъединят към армията и да защитят страната от бунтовниците и техния бунтовен предводител, мнимия крал.

Андрю Тролъп, най-добрият военачалник на кралската армия, дава съвет армията да се разположи за отпор на един хребет, на около четиринайсет мили южно от Йорк. Поставя лорд Клифърд като авангард, за да попречи на привържениците на Йорк да пресекат река Еър, и Клифърд срутва моста, така че когато младият Едуард се задава по пътя от Лондон, брод няма. Едуард дръзко заповядва на войниците си да нагазят във водата, и докато снегът се сипе върху тях в буйните води на реката, на светлината на залеза, те работят по моста, потънали до кръста в ледена вода, съпротивлявайки се на мощното течение на придошлите зимни води. За лорд Клифърд е лесна работа да връхлети върху тях, да убие лорд Фицуолтър и да унищожи отряда. Ричард ми изпраща бележка:

Неопитността на Едуард му струваше скъпо. Заложихме първия капан, той може да продължи към Тоутън и да види какво сме му подготвили тук.

После отново чакаме новини. Кралицата идва в замъка Йорк и двете намятаме пелерините си и се качваме на кулата Клифърд. Армиите са твърде далече, за да видим нещо, а светлината гасне, но и двете се взираме на юг.

— Не можеш ли да пожелаеш смъртта му? — пита тя. — Не можеш ли да го поразиш и убиеш на място?

— Уорик? — питам аз.

Тя поклаща глава.

— Уорик ще стане изменник, зная това. Не, да прокълнеш онова момче Едуард, което се осмелява да нарича себе си крал.

— Не зная как да правя такива неща, и никога не съм искала да знам. Аз не съм вещица, Маргарет, дори не съм кой знае каква гадателка. Ако можех да сторя нещо точно сега, щях да направя сина си и съпруга си неуязвими.

— Аз бих проклела Едуард — казва тя. — Бих го поразила.

Мисля си за момчето, което е на годините на сина ми, красивото златокосо момче, най-голямата гордост на херцогиня Сесили. Спомням си избухването му в Кале, но и бързият прилив на срам, когато му казах, че сме опазили майка му. Спомням си го как сведе глава над ръката ми пред покоите на кралицата в Уестминстър.

— Изпитвам симпатия към него — казвам. — Не бих му пожелала злото. Освен това, сигурно някой друг ще го убие, изпълнявайки волята ви, преди денят да изтече. Бог знае, че вече бяха убити достатъчно хора.

Тя потръпва и вдига качулката си.

— Ще завали сняг — казва. — По това време на годината е късно за сняг.

Влизаме в абатството за вечеря и кралят я въвежда през голямата зала, пълна с хората от неговата свита.

— Писах на Едуард, граф Марч — казва той с пискливия си глас. — Поисках примирие за утре. Цветница е, невъзможно е той да възнамерява да води битка на Цветница. Това е денят на влизането на Нашия Господ в Йерусалим. Той сигурно ще иска да се отдаде на молитва. Всички ще се молим в такъв свят ден, такава е Божията воля.

Кралицата се споглежда бързо с мен.

— Той отговори ли? — питам.

Кралят свежда унило очи.

— Съжалявам, но той отказа примирие — казва. — Готов е да се изложи на опасностите на войната в същия ден, когато Нашият Господ влезе в Йерусалим. Едуард смята да потегли в битка в същия ден, когато Нашият Господ е влязъл в свещения Си град. Трябва да е много закоравял млад човек.