Sara Shepard - Познай кой се върна

Някога пожелавали ли сте си да можете да се върнете назад в миналото и да поправите грешката си? Ако не бяхте нарисували клоунско лице на Барбито, което най-добрата ви приятелка получи за осмия си рожден ден, тя нямаше да се разсърди и да се сприятели с онова новото момиче от Бостън. А в девети клас изобщо нямаше да ви хрумне да избягате от тренировката по футбол заради едното ходене до плажа, ако знаехте, че заради това треньорът ще ви държи на пейката до края на сезона. Ако бяхте постъпили по различен начин, може би бившата ви най-добра приятелка щеше да ви даде излишния билет за първия ред на модното ревю на Марк Джейкъбс. Или може би вече щяхте да бъдете голмайсторка в женския национален футболен отбор, подплатена с рекламен договор с „Найк“ и крайбрежна вила в Ница. Щяхте да се шматкате с частния си самолет из Средиземноморието, вместо да седите в часа по география и да се опитвате да го откриете на картата.

В Роузууд мечтите за промяна на съдбата са толкова често срещани, колкото и момичетата, които получават за тринайсетия си рожден ден медальон от „Тифани“ с формата на сърце. А четири някогашни най-добри приятелки биха дали всичко, за да могат да се върнат назад във времето и да оправят нещата. Ами ако наистина им се удаде тази възможност? Дали ще успеят да запазят живота на петата си най-добра приятелка… или трагедията й е просто част от тяхната съдба?

Понякога миналото крие повече въпроси, отколкото отговори. А в Роузууд нищо не е такова, каквото изглежда.

— Като й кажа, тя направо ще откачи — каза Спенсър Хейстингс на най-добрите си приятелки Хана Мерин, Емили Фийлдс и Ариа Монтгомъри. Тя изпъна морско зелената си тениска и натисна звънеца на вратата на Алисън Дилорентис.

— Защо изобщо трябва да й казваш? — попита Хана, като скачаше от стълбите върху пътечката и обратно. Откакто Алисън, петата им най-добра приятелка, беше казала на Хана, че само подвижните момичета са слабички, Хана гледаше да се движи колкото се може повече.

— Може би всичките трябва да й го кажем заедно — предложи Ариа, като почесваше временната татуировка на водно конче, която бе направила на ключицата си.

— Ще бъде забавно. — Емили прибра късо подстриганата си, червеникаворуса коса зад ушите. — Можем да си измислим танц и накрая да извикаме в синхрон „та-да-а!“.

— В никакъв случай. — Спенсър сви рамене. — Хамбарът си е мой — аз трябва да й кажа. — Тя отново натисна звънеца.

Докато чакаха, момичетата слушаха щракането на ножиците, с които озеленителите оформяха храстите в съседния двор на Спенсър, и ритмичното туп-туп, което се разнасяше от игрището за тенис на близнаците Феърфийлд две къщи по-нататък. Във въздуха се носеше аромат на люляци, скоро окосена трева и крем против слънчево изгаряне. Това бе типичният идиличен ден в Роузууд — всичко в града бе красиво, включително звуците, миризмите и обитателите му. Момичетата бяха прекарали почти целия си живот в Роузууд и се чувстваха големи късметлийки, че са част от това специално място.

Най-много им харесваха летата в Роузууд. На следващата сутрин, след като минеше последният изпит в тяхното училище „Роузууд дей“, те щяха да вземат участие в ежегодната церемония по дипломирането. Директорът Епълтън щеше да вика поименно всеки един от учениците, от предучилищна възраст до единайсети клас, и всеки ученик щеше да получи двайсет и четирикаратова златна игла — момичешката бе във формата на гардения, а момчешката — на подкова. След това щяха да бъдат пуснати във ваканция — десет великолепни седмици, прекарвани в събиране на тен, пикници, разходки с лодки и разходки до магазините във Филаделфия и Ню Йорк. Направо си умираха от нетърпение.

Но за Али, Ариа, Спенсър, Емили и Хана церемонията по дипломирането не беше ритуалът, отбелязващ началото на ваканцията. За тях лятото нямаше да започне без тяхното парти с преспиване на следващата нощ. А момичетата бяха подготвили изненада за Али, която щеше да превърне началото на лятото в нещо наистина специално.

Когато най-накрая вратата на семейство Дилорентис се отвори, пред тях застана госпожа Дилорентис, облечена в къса, бледорозова рокля, която разкриваше дългите й, мускулести, почернели прасци.

— Здравейте, момичета — хладно произнесе тя.

— Али тук ли е? — попита Спенсър.

— Мисля, че е горе, в стаята си. — Госпожа Дилорентис отстъпи встрани, за да им направи път. — Качвайте се.

Спенсър поведе групичката по коридора. Бялата й плетена спортна поличка се полюшваше насам-натам, а мръснорусата й коса, сплетена на плитка, подскачаше на гърба й. Момичетата обожаваха къщата на Али — тя миришеше на ванилия и омекотител, също като Али. По стените висяха лъскави фотографии от пътуванията на семейство Дилорентис до Париж, Лисабон и езерото Комо. Имаше много снимки на Али и брат й, Джейсън, от първия им ден в училище до сега. Момичетата особено харесваха една снимка на Али от втори клас. Веселата й розова жилетчица караше лицето й направо да грее. Тогава семейството на Али живееше в Кънектикът, и в предишното й частно училище нямаше изискване да обличат униформените училищни сака за снимката на класа в края на годината, както беше в „Роузууд дей“. Дори още осемгодишна, Али беше неустоимо сладка — имаше ясни сини очи, сърцевидно личице, прелестни трапчинки и немирно, но очарователно изражение на лицето, което просто не можеше да ти позволи да й се сърдиш дълго.

Спенсър докосна долния десен ъгъл на любимата им снимка, на която бяха те, петте, по време на лагера в Поконос миналия юли. Бяха се изправили до едно гигантско кану, нагазили в мрачните води на езерото, ухилени до уши, толкова щастливи, колкото могат да бъдат само дванайсетгодишни най-добри приятелки. Ариа бе положила длан върху ръката на Спенсър, Емили бе сложила своята върху ръката на Ариа, а ръката на Хана бе най-отгоре. Те затвориха очи за секунда, изръмжаха и развалиха купчинката. Момичетата бяха започнали да правят така преди снимка, като напомняне за първото им лято като най-добри приятелки. Не можеха да повярват, че Али, най-прочутото момиче в „Роузууд дей“, бе допуснало тях четирите най-близко до себе си. Усещането бе като да са в списъка на някоя от световните знаменитости.

Но да си го признаят на глас би било… проява на слабост. Особено в този момент.

Докато минаваха през всекидневната, те забелязаха две абитуриентски тоги, които висяха на дръжката на плъзгащата се врата. Бялата беше на Али, а по-официалната, морскосиня, беше на Джейсън, който през есента щеше да отиде да учи в Йейл. Момичетата плеснаха с ръце, нетърпеливи да облекат собствените си абитуриентски тоги и шапки, които абитуриентите на „Роузууд дей“ бяха носили още от откриването на училището през 1897 г. Точно тогава забелязаха някакво движение във всекидневната. Джейсън седеше на коженото канапе и безизразно се взираше в екрана на телевизора, по който вървеше СиЕнЕн.

— Ехо, Джейсън — извика Спенсър, махайки му с ръка. — Вълнуваш ли се за утре?

Джейсън ги погледна. Беше страхотна момчешка версия на Али, с намазана с гел руса коса и зашеметяващи сини очи. Той се ухили мрачно и обърна глава към екрана, без да продума нищо.

— До-обре-е — казаха момичетата в един глас. Джейсън имаше своята смешна страна — той бе измислил играта „Пак ли!“, заедно със своите приятели. Момичетата я бяха усвоили и преработили за своите си цели, които общо взето включваха подигравка с по-смотаните момичета в тяхно присъствие. Но Джейсън определено изпадаше в странни настроения. Али ги наричаше „Елиът Смитови настроения“ — на името на онзи мрачен певец, който той толкова много харесваше. Но този път Джейсън нямаше причина да бъде разстроен — по това време на следващия ден той щеше да бъде на самолета за Коста Рика, за да тренира кану-каяк цяло лято. Голям праз!

— Много важно — сви рамене Ариа. Четирите се врътнаха и хукнаха нагоре по стълбите към стаята на Али. Когато стигнаха до площадката установиха, че вратата й е затворена.

Спенсър се намръщи. Емили вирна глава. От вътрешността се чу смехът на Али.

Хана леко побутна вратата и я отвори. Али седеше с гръб към тях. Косата й бе вързана на висока конска опашка и бе облякла раирана, свободно падаща, копринена блуза. Тя гледаше надолу, към отворената тетрадка в скута й, изпаднала в транс.

Спенсър се прокашля и Али сепнато се обърна към тях.

— Здрасти, мацки! — извика тя. — Какво става?

— Нищо особено. — Хана посочи към тетрадката в скута на Али. — Какво е това?

Али бързо я затвори.

— А, нищо особено.

Момичетата усетиха, че зад тях има някой. Госпожа Дилорентис връхлетя с валсова стъпка в стаята.

— Трябва да поговорим — каза тя на Али с напрегнат глас.

— Но, мамо… — възмути се Али.

— Веднага.

Момичетата се спогледаха. Това беше онзи тон в гласа на госпожа Дилорентис, който показваше, че Али здраво е загазила. Те не го чуваха твърде често.

Майката на Али се обърна към тях.

— Момичета, защо не изчакате на терасата?

— Няма да се бавя много — бързо каза Али, като им се усмихна извинително. — Веднага слизам.

Хана се спря, объркана. Спенсър хвърли един бърз поглед в опит да разбере чия тетрадка държи Али. Госпожа Дилорентис повдигна вежди.

— Хайде, момичета. Слизайте.

Четирите преглътнаха тежко и тръгнаха надолу по стълбите. Щом се озоваха на верандата, те заеха обичайните си места около грамадната маса — Спенсър в единия край, а Ариа, Емили и Хана — отстрани. Али сядаше на другия край, точно до монтираното от баща й басейнче за птици. Известно време четирите момичета наблюдаваха двойка кардинали да си играят в студената чиста вода на басейнчето. Когато една синя сойка се опита да се присъедини към тях, кардиналите се разпискаха и бързо я прогониха. Изглежда, че птиците се деляха на групички, също като момичетата.

— Това горе беше много странно — прошепна Ариа.

— Смяташ ли, че Али е в беда? — попита тихо Хана. — Ами ако й забранят да излиза и не дойде да спи у Спенсър?

— Защо да е в беда? Нищо лошо не е направила — прошепна Емили, която винаги защитаваше Али. — Момичетата й викаха Убиеца, като личния питбул на Али.

— Поне ние не знаем за такова нещо — промърмори Спенсър през зъби.

В този момент госпожа Дилорентис изхвръкна през вратата на верандата и хукна през поляната.

— Гледайте да не объркате размерите! — извика тя на работниците, които се бяха разположили мързеливо върху огромния булдозер в задния двор на имението. Семейство Дилорентис строяха двайсетместен белведер за летни партита и Али беше споменала, че майка й следяла много строго целия процес, въпреки че те все още бяха на етап изкоп. Госпожа Дилорентис се отправи с бърза стъпка към работниците и започна да им се кара. Диамантеният й сватбен пръстен проблясваше на слънцето, докато тя ръкомахаше бурно. Момичетата се спогледаха — изглежда, че конското на Али не беше продължило твърде дълго.

— Момичета?

Али стоеше на края на верандата. Беше сменила блузата с избеляла морскосиня тениска на „Абъркомби“. Изглеждаше доста разстроена.

— Ами… Здравейте.

Спенсър се изправи.

— За какво ти се кара?

Али примигна. Очите й шареха напред-назад.

— Да не би да си се забъркала в нещо без нас? — извика Ариа, опитвайки се да прозвучи така, все едно я дразни. — И защо си се преоблякла? Онази блузка беше толкова сладка.

Али все още изглеждаше объркана… и донякъде разстроена. Емили се надигна от стола.

— Искаш ли да си… ходим? — Гласът й прозвуча неуверено. Останалите погледнаха нервно към Али — това ли искаше тя?

Али завъртя синята мънистена гривна около китката си три пъти. После тръгна по верандата към обичайното си място и седна.

— Разбира се, че не искам да си тръгвате. Мама ми беше ядосана, защото аз… Отново изпрах хокейния екип с нейното бельо. — Тя примирено сви рамене и завъртя очи.