Sara Shepard - Познай кой се върна

— Здрасти — каза леко объркано Ариа. — Как си?

Ръцете на Майк изглеждаха като заварени за хълбоците му. Подигравателната усмивка на лицето му показваше, че не е склонен да разменя учтивости.

— Чух, че вече живееш при татко.

— Като последно убежище — бързо каза Ариа. — Двамата с Шон скъсахме.

Майк присви сините си очи.

— Знам, и това разбрах.

Ариа отстъпи назад изненадана. Майк не знаеше за Езра, нали?

— Просто исках да ти кажа, че двамата с татко се заслужавате един друг — изстреля Майк, като рязко се извъртя и едва не се сблъска с едно момиче в униформа на мажоретка. — До после.

— Майк, почакай! — извика Ариа. — Всичко ще се оправи, обещавам!

Но той просто продължи да върви. Предишната седмица Майк бе разбрал, че цели три години Ариа е знаела за връзката на баща му. Външно се държеше твърдо и приемаше хладнокръвно раздялата на родителите си. Играеше лакрос, подхвърляше мръснишки коментари към момичетата и се опитваше да се държи хулигански, като съотборниците си, по коридорите. Но Майк беше като песен на Бьорк весел и забавен на повърхността, но врящ и кипящ от противоречия и болка. Не можеше да си представи какво би си помислил Майк, когато разбере, че Байрън и Мередит се канят да се женят.

Тя въздъхна тежко и продължи да крачи към изхода. Изведнъж забеляза някаква фигура, облечена с костюм в три части, която се взираше в нея от другия край на коридора.

— Отивате ли някъде, госпожице Монтгомъри? — попита директорът Епълтън.

Ариа примигна и лицето й пламна. Не беше виждала Епълтън откакто Шон беше разказал на целия персонал в „Роузууд дей“ за Езра. Но Епълтън всъщност не изглеждаше ядосан — а по-скоро… нервен. Сякаш Ариа бе някой, с когото трябва да се държи много, много деликатно. Тя се опита да скрие усмивката си. Сигурно на Епълтън и се искаше Ариа да ползва жалба срещу Езра или въобще да споменава за случилото се. Това би привлякло нежелано внимание към училището, а „Роузууд дей“ не можеше да си позволи това.

Ариа се обърна към него, изпълнена със самочувствие.

— Трябва да отида на едно място — натърти тя.

Бягането от часове не се толерираше в „Роузууд дей“, но Епълтън не направи нищо, за да я спре. Може би бъркотията с Езра все пак беше довела до нещо хубаво.

Тя бързо стигна до болницата и хукна по стълбите към третия етаж, където се намираше интензивното отделение. Там пациентите бяха разположени в кръг, разделени само от завеси. В средата стоеше продълговато бюро във формата на „V“. Ариа мина покрай една възрастна чернокожа жена, която изглеждаше мъртва, един мъж с посребряла коса и медицинска яка на шията, и една четирийсетгодишна жена, която изглеждаше изтощена и тихо си мърмореше нещо. Отделението, в което лежеше Хана, се намираше по-надолу по коридора. С дългата си блестяща коса, гладка кожа и стегнато младо тяло, Хана определено нямаше вид на човек, чието място е в интензивното. Малкото й отделено пространство бе изпълнено с цветя, кутии с шоколадови бонбони, купчини списания и плюшени играчки. Някой й беше купил голямо бяло мече, облечено в щампована туника. Когато Ариа погледна към етикета на плюшената му лапичка, видя, че името му е Диана фон Фюретсемечо. На ръката на Хана бе сложен съвсем нов бял гипс. Лукас Бийти, Мона Вандерваал и родителите на Хана вече се бяха разписали върху него.

Лукас седеше в един жълт пластмасов стол до леглото на Хана, а в скута му се мъдреше списание „Тийн Воуг“.

— Дори краката с пастелен цвят могат да спечелят от бронзиращия мус „Ланком Солей Флаш“, който гарантира на кожата дискретна лъскавина — прочете той и си наплюнчи пръста, за да отгърне страницата. Щом забеляза Ариа, той млъкна и лицето му придоби смутено изражение. — Лекарите казаха, че е хубаво да й говорим — че тя може да ни чува. Но вероятно есента не е подходящото време да й говоря за бронзиращи мусове. Дали вместо това да не й прочета статията за Коко Шанел? Или другата, за новите стажанти в „Тийн Воуг“? Казват, че са по-добри от момичетата в „Хилс“

Ариа погледна към Хана и усети буца в гърлото си. Метални решетки ограждаха леглото й, сякаш се намираше в детско креватче и имаше опасност да се претърколи. По лицето й се виждаха позеленели отоци, а очите й изглеждаха като запечатани. За пръв път в живота си Ариа виждаше пациент в кома отблизо. Апаратът, който отчиташе сърцебиенето и кръвното налягане на Хана, започна да издава постоянни звуци — бийп, бийп, бийп. Ариа почувства безпокойство. Тя не можеше да не си представи как бипкането изведнъж преминава в постоянен равен звук, какво винаги се случваше във филмите, когато някой умира.

— Лекарите казаха ли каква е прогнозата й? — попита Ариа с треперещ глас.

— Ами, ръката й потрепваше. Ето така, виждаш ли? — Лукас посочи дясната ръка на Хана, онази с гипса. Ноктите й имаха вид на лакирани с блестящ коралово червен лак. — Което изглежда обещаващо. Но лекарите казват, че може и нищо да не означава — те все още не знаят дали има някакво мозъчно увреждане.

Стомахът на Ариа се сви.

— Аз обаче се опитвам да мисля позитивно. Потрепването означава, че тя скоро ще се събуди. — Лукас затвори списанието и го остави на леглото до Хана. — И очевидно част от записите на мозъчната й дейност показват, че може би е била будна по някое време през нощта, но никой не го е видял. — Той въздъхна. — Отивам да си взема една газирана вода. Искаш ли нещо?

Ариа поклати глава. Лукас стана от стола и Ариа зае мястото му. Преди да излезе от стаята, той потропа с пръсти по рамката на вратата.

— Чу ли, че в петък ще се проведе нощно бдение за Хана?

Ариа сви рамене.

— Не смяташ ли, че е много странно да се проведе в кънтри клуб!

— Донякъде — прошепна Лукас. — Или пък е подходящо.

Ухили се на Ариа и излезе. Докато той натискаше бутона за автоматично отваряне на вратата на интензивното, за да излезе в коридора, Ариа се усмихваше. Тя харесваше Лукас. Изглежда той се отнасяше към претенциозните роузуудски глупости със същото пренебрежение като нея. И определено беше добър приятел. Ариа нямаше представа как е успял да се измъкне от училище за толкова време, че да остане при Хана, но беше много мило, че някой седи при нея.

Ариа се пресегна и докосна ръката й, а пръстите на Хана се свиха около нейните. Ариа изненадано дръпна ръката си, след което се наруга. Та Хана не беше мъртва. Ариа не беше стиснала ръката на труп, че да се стряска от това, че трупът е стиснал нейната.

— Добре, ще дойда този следобед и ще прегледаме всички снимки заедно — чу се глас зад гърба й. — Така става ли?

Ариа се извърна рязко, като едва не падна от стола. Спенсър затвори телефона си и извинително й се усмихна.

— Извинявай. — Тя завъртя очи. — Не могат да направят годишника без мен. — Погледна към Хана и пребледня. — Дойдох веднага, щом започна междучасието. Как е тя?

Ариа сви юмруци толкова силно, че палецът й странно изпука. Беше невероятно как въпреки случилото се Спенсър продължава да ръководи хиляди комитети и дори намира време да се появи на първа страница на „Филаделфия Сентинъл“. Въпреки че Уайлдън повече или по-малко бе оневинил Спенсър, нещо у нея караше Ариа да страни.

— Къде беше? — попита тя с остър глас.

Спенсър отстъпи назад, сякаш Ариа й беше зашлевила шамар.

— Трябваше да замина с родителите си. В Ню Джърси. Върнах се веднага щом можах.

— Получи ли съобщението на А. в събота? — поиска да разбере Ариа. — Тя знаеше твърде много?

Спенсър кимна, но не каза нищо. Заигра се с пискюлите на чантата си от туид и внимателно огледа цялата медицинска техника около Хана.

— Хана успя ли да каже кой е? — попита Ариа.

Спенсър се намръщи.

— Кой е?

— А. — Спенсър изглеждаше объркана и Ариа усети как в нея се надига раздразнение. — Спенсър, Хана знаеше кой е А. — Тя я изгледа внимателно. — Хана не ти ли каза с кого отива да се срещне?

— Не. — Гласът на Спенсър се пречупи. — Каза само, че има да ми каже нещо важно. — Тя изпусна една дълга въздишка.

Ариа се сети за ужасените ококорени очи на Спенсър, които надничаха между дърветата зад „Роузууд дей“.

— Да знаеш, че те видях — изтърси тя. — Видях те в събота в гората. Ти просто… си седеше там. Какво правеше?

Лицето на Спенсър изгуби всичкия си цвят.

— Бях уплашена — прошепна тя. — През живота си не съм виждала нещо толкова страшно. Не мога да си представя, че някой наистина иска да причини нещо такова на Хана.

Спенсър изглеждаше ужасена. Внезапно Ариа усети как подозрителността я напуска. Тя се зачуди какво би си помислила Спенсър, ако разбере, че Ариа бе решила, че тя е убиецът на Али и дори е споделила тази своя теория с Уайлдън. Сети се за осъдителните му думи: С това ли се занимават напоследък роузуудските момичета? Да потопяват старите си дружки за убийство? Може би Уайлдън беше прав: Спенсър е участвала в някои от училищните пиеси, но не беше чак толкова добра актриса, че да убие Али, да се върне в хамбара и да убеди другите й най-добри приятелки, че е невинна, че не знае нищо и е също толкова уплашена.

— И аз не мога да си представя, че някой може да й го причини — тихо каза Ариа. — В събота разбрах нещо. Мисля… Мисля, че когато бяхме в седми клас, Али и Иън Томас са имали връзка.

Спенсър зина от изненада.

— И аз го разбрах в събота.

— Ама ти не го ли знаеше вече? — Ариа се почеса по главата, наистина изненадана.

Спенсър пристъпи към леглото на Хана. Тя не откъсваше очи от бистрата течност, която се вливаше в системата на Хана.

— Не.

— Мислиш ли, че някой друг е знаел?

По лицето на Спенсър пробяга неописуемо изражение. Този разговор изглежда я караше да се чувства наистина неудобно.

— Мисля, че сестра ми е знаела.

— Мелиса е знаела през цялото време и не е казала нищо? — Ариа плъзна ръка по бузата си. — Странна работа. — Тя се сети за трите улики към убиеца на Али, които А. й беше изпратил: че е наблизо, че иска нещо, което Али е имала, и че е познавал всеки сантиметър от задния двор на семейство Дилорентис. Трите улики заедно можеха да се отнесат само до шепа хора. Ако Мелиса е знаела за Али и Иън, тя може би бе една от тях.

— Дали да не кажем на ченгетата за Иън и Али? — предложи Спенсър.

Ариа стисна ръце.

— Споменах го на полицай Уайлдън.

Спенсър се изненада.

— О! — каза тя с тих глас.

— Имаш ли нещо против? — попита Ариа, повдигайки веждите си.

— Не — бързо каза Спенсър, запазвайки самообладание. — Ами… Мислиш ли, че трябва да им кажем и за А.?

Очите на Ариа се разшириха.

— Ако го направим, А. може… — Тя замълча и усети, че й се повдига.

Спенсър се втренчи в Ариа.

— А. има пълен контрол над живота ни — прошепна тя.

Хана продължаваше да лежи неподвижно в леглото си. Ариа се зачуди дали наистина е възможно да ги чува, както каза Лукас. Може би беше чула всичко, което бяха казали за А. и искаше да им съобщи каквото знае, само че беше в капана на комата. Или пък е чула всичко, което казват и е отвратена, че говорят за това, вместо да се тревожат дали изобщо ще се съвземе.

Ариа приглади чаршафа на гърдите й, и го подпъхна под брадичката й, както правеше Ила, когато Ариа беше болна от грип. Изведнъж един проблясък в малкия прозорец над леглото на Хана привлече вниманието й. Ариа се напрегна, нервите й се опънаха. Изглежда някой до завесата на Хана се опитваше да се скрие зад една празна инвалидна количка.

Тя скочи с разтупкано сърце и дръпна рязко завесата.

— Какво? — извика Спенсър, като също се обърна.

Ариа си пое дълбоко въздух.

— Нищо. — Който и да се криеше там, вече беше изчезнал.