В очите на Емили блесна светлина. Тя гушна възглавницата си и отново заспа. Сутрешните звуци в Роузууд бяха също толкова предвидими, колкото и изгревът — лаенето на кучетата на семейство Клоуз, докато се разхождаха из квартала, тракането на камиона за събиране на сметта, звуците от сутрешното шоу „Днес“, което майка й гледаше всяка сутрин по телевизията, и кукуригането на петел.

Изведнъж тя отвори широко очи. Петел ли?

В стаята миришеше на сено и на водка. Леглото на Аби беше празно. Тъй като предишната вечер братовчедите й бяха пожелали да останат до по-късно, Триста я беше докарала до портата на семейство Уийвър. Може би Аби все още не се беше прибрала — за последно я беше видяла на купона, награбила някакво момче с тениска на университета в Айова, която имаше на гърба щампа на талисмана им Хърки Ястреба. Когато извърна глава настрана, тя видя леля си Хелене да стои до вратата. Емили изпищя и се уви в чаршафа. Хелене вече беше облякла дълъг сукман, съшит от различни парчета плат, и тениска с набрани ръкави. Очилата й едва се крепяха на върха на носа.

— Виждам, че си се събудила — каза тя. — Ако обичаш, слез долу.

Емили бавно се измъкна от леглото, облече си една риза, долнището на анцуга от плувния екип и чифт плетени чорапи. Спомените от предишната нощ я връхлетяха и й подействаха толкова успокояващо, колкото взимането на дълга гореща вана. Емили и Триста бяха прекарали остатъка от предишната нощ танцувайки като полудели, като към тях се беше присъединила и групичка момчета. По пътя към къщата на семейство Уийвър не спираха да си говорят, въпреки че и двете бяха изтощени. Преди Емили да слезе от колата, Триста я беше докоснала по ръката.

— Радвам се, че се запознахме — беше прошепнала тя. Емили също се радваше.

Джон, Мат и Аби седяла на кухненската маса и сънливо се взираха в купичките си със зърнена закуска.

— Здрасти, народе — каза приветливо Емили. — Има ли нещо друго за закуска, освен мюсли и палачинки?

— Според мен закуската не е основният ти проблем в момента, Емили.

Емили се обърна и кръвта й се смрази. Чичо Алън стоеше вдървено до плота, а на изсеченото му, загрубяло лице беше изписано разочарование. Хелене се наведе към печката със същото строго изражение. Погледът на Емили нервно прескачаше от Мат към Джон и Аби, но никой от тях не й отвърна.

— И така. — Хелене започна да крачи напред-назад из стаята, а квадратните токчета на обувките й потракваха по дървения под. — Знаем къде сте били снощи.

Емили се сви в стола си и усети как бузите й пламват. Сърцето й започна да бие като полудяло.

— Искам да знам чия беше тази идея. — Хелене обикаляше около масата както ястреб кръжи около плячката си. — Кой поиска да излезете с тия ученици от общинското училище? Кой реши, че можете да пиете алкохол?

Аби подгони едно самотно зрънце в купата си. Джон се почеса по бузата. Емили стисна здраво устни. Тя със сигурност нямаше да каже нищо. Заедно с братовчедите си щяха да проявят солидарност и да запазят мълчание за свое собствено добро. Така бяха постъпили Емили, Али и останалите преди няколко години, при един от редките случаи, когато ги бяха хванали, че вършат нещо нередно.

— И така? — каза Хелене с остър глас.

Брадичката на Аби потрепери.

— Беше Емили — изригна тя. — Тя ме заплаши, мамо. Знаеше за училищния купон и ме накара да я заведа. Взех Мат и Джон с нас, за да ни пазят.

— Какво? — ахна Емили. Почувства се така, сякаш Аби я бе ударила през гърдите с големия дървен кръст, който висеше на вратата. — Не е вярно! Как бих могла да знам за някакво си парти? Та аз не познавам никого, освен вас!

Хелене изглеждаше отвратена.

— Момчета? Емили ли беше виновна?

Мат и Джон бяха забили погледи в купите си и кимнаха мълчаливо.

Емили огледа масата, не можеше да диша от яд и безсилие. Искаше й се да изкрещи и да разкаже всичко, както си беше. Мат пиеше на екс алкохол от пъпа на едно момиче. Джон танцуваше по боксерки. Аби се беше заиграла с пет момчета и може би една крава. Ръцете й започнаха да треперят. Защо й причиняваха това? Нима не й бяха приятели?

— Никой от вас не изглеждаше недоволен от това, че се намира там!

— Това е лъжа! — изпищя Аби. — Всички бяхме ужасно недоволни!

Алън хвана Емили за рамото и я дръпна да се изправи с такава грубост, каквато тя не бе срещала в живота си.

— Това няма да се получи — каза той с нисък глас, като приближи лице към нейното. Миришеше на кафе и нещо органично, най-вероятно тор. — Вече не си добре дошла тук.

Емили отстъпи назад и усети как сърцето й потъва в петите.

— Какво?

— Направихме голяма услуга на родителите ти — изръмжа Хелене. — Те казаха, че си трудно дете, но не очаквахме това. — Тя включи безжичния телефон. — Веднага ще им се обадя. Ще те откараме до летището, но те трябва да платят билета ти до дома. И да решат какво да правят с теб.

Емили усети как пет чифта уийвърови очи се вторачват в нея. Опита се да сдържи сълзите си, като на няколко пъти си пое дъх, вдишвайки застоялия селски въздух. Братовчедите й я бяха предали. Никой от тях не беше на нейна страна. Всъщност никой не беше.

Тя се обърна и хукна към малката спалня. Щом стигна там, нахвърля дрехите си обратно в раницата. Повечето от тях все още миришеха на дома — смесица от омекотител „Снагъл“ и подправките на майка й. Зарадва се, че никога няма да поемат миризмата на тази ужасна къща.

Емили се спря за миг, преди да дръпне ципа на раницата. Хелене сигурно вече се обаждаше на родителите й и им разказваше всичко. Тя си представи майка си, която стои в кухнята им в Роузууд, как държи телефона до ухото си и казва: „Моля ви, не връщайте Емили обратно в Роузууд. Животът ни е идеален без нея.“

Очите на Емили се замъглиха от сълзи и сърцето й буквално я заболя. Никой не я искаше. Тогава какво щеше да направи Хелене? Дали ще се опита да изпрати Емили някъде другаде? Във военно училище? В манастир? Дали манастирите все още съществуват?

— Трябва да се махна оттук — прошепна Емили в студената малка стая. Мобилният й телефон все още лежеше на дъното на буркана за глоби в коридора. Капакът му се свали лесно и не се включи никаква аларма. Тя пусна телефона в джоба си, грабна чантите си и се повлече надолу по стълбите. Ако успееше да се измъкне от фермата на семейство Уийвър, тя беше сигурна, че на около километър оттук има малка бакалия. Щом стигне до там, може да планира следващия си ход.

Устремена към външната порта, тя почти пропусна Аби, която се беше облегнала върху мрежестата ограда. Емили така се стресна, че изпусна раницата върху краката си. Краищата на устата на Аби се извиха надолу.

— Досега никога не ни беше хващала. Сигурно си направила нещо, за да привлечеш вниманието й.

— Нищо не съм направила — безпомощно каза Емили. — Заклевам се.

— Сега заради теб ще стоим тук заключени с месеци. — Аби подбели очи. — И за твое сведение, Триста Тейлър е истинска уличница. Скача върху всичко на два крака — и мъжко, и женско.

Емили отстъпи назад, останала без думи. После грабна чантата си и хукна по предната пътечка. Когато стигна до портата, видя, че козата все още е завързана за металния стълб и камбанката леко подрънква на врата й. Въжето не беше достатъчно дълго, че да й позволи да легне на земята, и като че ли Хелене дори не й беше наляла вода. Когато Емили се взря в жълтите очи на козата със странни, квадратни зеници, тя усети някаква връзка между тях — между изкупителната жертва и жертвата на „лошотията“ си. Тя знаеше какво е да си жестоко и несправедливо наказан.

Емили си пое дълбоко въздух и свали въжето от врата на козата, след което отвори портата и размаха ръце.

— Бягай, момиче — прошепна тя. — Къш!

Козата се втренчи в Емили със свити устни. Направи една крачка напред, после още една. Когато излезе през портата, тя изведнъж препусна надолу по пътя. Изглеждаше толкова щастлива, че е на свобода.

Емили затръшна портата зад себе си. Тя също беше ужасно щастлива, че напуска това място.

10.

Толкова безразлична, колкото само Ариа може да бъде

В понеделник следобед се струпаха облаци, затъмниха небето и донесоха ветрове, които разлюляха клоните на дърветата в Роузууд, покрити с жълти листа. Ариа нахлупи ягодовата си барета си от мериносова вълна над ушите и се втурна към сградата „Франк Лойд Райт“ в колежа „Холис“, където се провеждаха арт — курсовете. В преддверието висяха картините от няколко студентски изложби, обяви за разпродажби на произведения на изкуството и обяви, в които се търсеха съквартиранти. Ариа забеляза един флаер, на който пишеше „ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ РОУЗУУДСКИЯ ВОАЙОР?“ Имаше ксерокопирана снимка на фигура, която се мержелееше между дърветата, също толкова неясна и замазана, колкото тъмните снимки на Чудовището от Лох Нес. Предишната седмица във вестниците се бяха появили няколко материала за роузуудския воайор, който бе преследвал хората наоколо и беше следил всяко тяхно движение. Но от няколко дни Ариа не беше чувала нищо за воайора… нито бе получавала съобщения от А.

Асансьорът не работеше и Ариа се изкачи по студените сиви циментени стълби до втория етаж. Тя откри стаята, в която се провеждаше курсът по Безцелно изкуство и с изненада установи, че вътре е тъмно и тихо. Пред прозореца в дъното на стаята потрепна една нащърбена сянка и когато очите на Ариа привикнаха към тъмнината, тя установи, че стаята е пълна с хора.

— Заповядай — чу се пресипнал женски глас.

Ариа опипом се придвижи навътре. Старата сграда скърцаше и стенеше. Някой до нея миришеше на мента и чесън. Друг лъхаше на цигари. Тя чу сподавен смях.

— Мисля, че вече се събрахме всички — чу се отново гласът. — Казвам се Сабрина. Добре дошли на курса по Безцелно изкуство. Сигурно всички се чудите защо стоим тук на угасени лампи. Изкуството е свързано с виждането, нали? Е, познайте — всъщност не съвсем. Изкуството е свързано и с докосването и помирисването… и определено с усещането. Но най-вече с отпускането. С изхвърлянето през прозореца на всичко, което досега сте приемали за истина. С пълното и безусловно приемане на непредсказуемостта на живота, отхвърлянето на всякакви ограничения и започването отначало.

Ариа потисна една прозявка. Сабрина имаше бавен и приспивен глас, който я караше да се свие и да затвори очи.

— Светлините са изгасени заради едно малко упражнение — продължи Сабрина. — Ние всички създаваме в съзнанието си образи на околните, базирани върху някои елементарни следи. Като начина, по който звучи нечий глас, например. Или музиката, която харесва. Нещата, които знаете за нечие минало, може би. Но понякога преценките ни са погрешни; всъщност са доста неверни.

Преди години Ариа и Али посещаваха заедно съботните арт — курсове. Ако сега Али беше с нея, щеше да завърти очи и да каже, че Сабрина сигурно има пърхот в косата и космати подмишници. Но Ариа реши, че в думите на Сабрина, има смисъл — особено по отношение на Али. Напоследък се оказваше, че всичко, което Ариа мислеше, че знае за Али, е невярно. Ариа никога не би помислила, че Али има тайна връзка с гаджето на сестрата на най-добрата си приятелка, въпреки че това определено обясняваше странното й държание в дните преди да изчезне. През онези последни няколко месеца имаше периоди, в които Али напълно изчезваше. Казваше, че излиза извън града с родителите си — което най-вероятно означаваше, че е с Иън. Или пък веднъж, когато Ариа отиде с колелото си до къщата на Али, за да я изненада, тя я откри да седи на един от големите речни камъни в задния им двор и да шепне нещо в телефона си.

— Ще се видим през уикенда, нали? — казваше Али. — Тогава ще поговорим за това.

Когато Ариа я извика, Али се извърна сепнато.

— С кого говориш? — невинно я попита Ариа. Али рязко затвори телефона си и присви очи. Замисли се върху думите си и после каза:

— Онова момиче, с което се целуваше баща ти… На бас, че е някоя пощуряла колежанка, която се мята на врата на всички момчета. Искам да кажа, че се иска доста кураж да ходиш с учителя си.