Ариа се извърна огорчена. Али беше с нея в онзи ден, когато тя видя Байрън да се целува с Мередит, и не го беше забравила. Ариа подкара колелото си и чак когато преполови пътя към дома, се сети, че Али така и не беше отговорила на въпроса й.

— И така, ето какво искам да направите — каза Сабрина силно, като прекъсна спомените на Ариа. — Намерете човека, който се намира най-близко до вас и стиснете ръцете му. Опитайте се да си представите как изглежда вашият съсед на основата на това, което усещат ръцете ви. След това ще светнем лампите и ще скицирате образа, който виждате в съзнанието си.

Ариа непохватно започна да опипва наоколо в тъмнината. Някой хвана ръката й за китката и докосна дланта й.

— Какво лице си представяте, когато докосвате този човек? — попита Сабрина.

Ариа затвори очи, опитвайки се да мисли. Ръката беше малка, студена и суха. В съзнанието й започна да се оформя лице. Първо изрязаните скули, след това ясните сини очи. Дълга, руса коса, очертани розови устни.

Стомахът на Ариа се сви. Тя си мислеше за Али.

— Сега се обърнете с гръб към партньора си — инструктира ги Сабрина. — Извадете скицниците си, а аз ще светна лампите. Не поглеждайте към партньора си. Искам да скицирате точно онова, което сте видели в съзнанието си, след което ще проверим до каква степен то се доближава до действителността.

Очите на Ариа я заболяха от ярката светлина на лампите и тя с треперещи ръце отвори скицника си. После колебливо прокара молив по хартията, но колкото и да се опитваше, не можа да не нарисува лицето на Али. Когато отстъпи назад, усети буца в гърлото си. По устните на Али се четеше намек за усмивка, а в очите и блестеше дяволит пламък.

— Много добре — каза Сабрина, която изглеждаше точно така, както звучеше гласът й — с дълга, сплъстена кестенява коса; големи гърди; плосък стомах и тънки, пилешки крака. Тя се премести към партньора на Ариа.

— Това вече е красиво — измърмори тя. Ариа усети раздразнение. Защо нейната рисунка не беше красива? Да не би някой да рисува по-добре от нея? Това е невъзможно.

— Времето свърши — извика Сабрина. — Обърнете се и покажете резултата на партньора си.

Ариа бавно се обърна, като насочи ревнив поглед към предполагаемо красивата скица на партньора й. И всъщност… тя наистина беше красива. Рисунката изобщо не приличаше на Ариа, но човекът бе предаден много по-добре, отколкото Ариа бе успявала да го направи някога. Очите на Ариа се плъзнаха по лицето на момичето до нея. То бе облечено с удобна тениска „Напет Лепор“. Косата й беше тъмна и буйна, и се спускаше като водопад по раменете. Имаше кадифена кожа без никакви недостатъци. Изведнъж Ариа видя познатото чипо после. И огромните очила „Гучи“. В краката на момичето спеше куче, облечено със син брезентен потник. Тялото на Ариа се вкочани.

— Не мога да видя как си ме нарисувала — каза партньорката й с мек, сладък глас. Тя посочи обяснително към своето куче-водач. — Но съм сигурна, че е страхотно.

Ариа усети как устата й пресъхва. Нейна партньорка беше Джена Кавана.

11.

Добре дошла… така да се каже

След дълъг период от нещо, наподобяващо блуждаене сред звездите, Хана внезапно се озова отново пред ярката светлина. Още веднъж седеше на задната веранда на Али. Отново усещаше, че ще се пръсне в плътно прилепналите си тениска и дънки.

— Ще направим нашето парти с преспиване в хамбара на Мелиса! — тъкмо казваше Спенсър.

— Чудесно — ухили се Али. Хана отстъпи назад. Може би бе осъдена да преживява отново и отново този ден, също като главния герой в онзи стар филм „Денят на мармота“.

Може би Хана беше вързана за този момент, докато не оправи нещата и не убеди Али, че се намира в смъртоносна опасност. Но… Последния път, когато Хана се бе озовала в този спомен, Али се беше обърнала към нея с думите, че всичко е наред. Но не беше наред! Нищо не беше наред.

— Али — рече Хана настоятелно. — Какво имаше предвид, като ми каза, че всичко е наред?

Али не й обърна никакво внимание. Тя наблюдаваше Мелиса, която прекосяваше съседния двор на семейство Хейстингс, преметнала през ръката си абитуриентската си тога.

— Хей, Мелиса! — извика Али. — Вълнуваш ли се за пътуването до Прага?

— На кого му пука за нея? — изкрещя Хана. — Отговори ми на въпроса!

— Да не би Хана… да говори? — се чу някакъв глас отдалеч. Хана вирна глава. Гласът не беше на никоя от старите й приятелки.

В другия двор Мелиса сложи ръка на хълбока си.

— Разбира се.

— Иън ще бъде ли с теб? — попита Али.

Хана хвана лицето на Али с две ръце.

— Иън няма никакво значение — каза натъртено тя. — Просто ме изслушай, Али!

— Кой е Иън? — Далечният глас звучеше така, сякаш идваше от другия край на някакъв много дълъг тунел. Гласът на Мона Вандерваал. Хана се огледа в двора на Али, но не видя Мона никъде.

Али се обърна към Хана и въздъхна раздразнено.

— Откажи се, Хана.

— Но ти се намираш в опасност — избоботи Хана.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат — прошепна Али.

— Какво искаш да кажеш? — отчаяно извика Хана. Когато протегна ръка към Али, дланта й просто мина през ръката й, сякаш Али бе някакъв образ, прожектиран на екран.

— Кой е този кой! — отново се чу гласът на Мона. Очите на Хана се отвориха. Ярката, болезнена светлина едва не я ослепи. Тя лежеше по гръб на някакъв неудобен матрак. Край нея стояха няколко фигури — Мона, Лукас Бийти, майка й и баща й.

Баща й. Хана се опита да се намръщи, но лицевите й мускули ужасно я заболяха.

— Хана. — Брадичката на Мона затрепери. — О, Господи. Ти се… събуди.

— Добре ли си, скъпа? — попита майка й. — Можеш ли да говориш?

Хана погледна към ръцете си. Те поне бяха слаби и не приличаха на тлъсти джоланчета. След това видя системата, чиято игла бе забита в едната й ръка, и гипса на другата.

— Какво става тук? — изграчи тя, като се огледа. Сцената, която се разкри пред очите й, изглеждаше като нагласена. Мястото, където се намираше преди малко — задната веранда на Али, заедно със старите си приятелки, — й се струваше много по-реално. — Къде е Али? — попита тя.

Родителите на Хана си размениха неспокойни погледи.

— Али е мъртва — тихо каза майката на Хана.

— Бъдете по-внимателни с нея. — Един белокос мъж с орлов нос, облечен с бяла престилка, излезе иззад завесата и се приближи към леглото на Хана. — Хана? Казвам се Д-р Гайст. Как се чувстваш?

— Къде се намирам? — настоятелно попита Хана, със засилваща се паника в гласа. Бащата на Хана я хвана за ръката.

— Преживя катастрофа. Бяхме ужасно разтревожени.

Хана колебливо огледа лицата, които я заобикаляха, след това сведе поглед към различните уреди, прикрепени към тялото й. В допълнение към системата имаше машина, която следеше работата на сърцето й и тръбичка, която подаваше кислород през носа й.

Усещаше студени и горещи вълни, които обливаха периодично тялото й, а кожата й беше настръхнала от страх и объркване.

— Катастрофа ли? — прошепна тя.

— Една кола те блъсна — каза майката на Хана. — В двора на „Роузууд дей“. Спомняш ли си?

Болничните чаршафи лепнеха, сякаш някой ги беше намазал с разтопен кашкавал. Хана се опита да си спомни, но в главата си не откри нищо за катастрофа. Последното нещо, което си спомняше, преди да се появи на верандата на Али, бе роклята „Зак Позен“ с цвят на шампанско, която бе получила за купона по случай рождения ден на Мона. Това се беше случило в петък вечерта, ден преди празненството. Хана се обърна към Мона, която изглеждаше едновременно смутена и облекчена. Под очите й имаше огромни грозни пурпурни кръгове, сякаш не беше спала от дни.

— Нали не съм изпуснала купона?

Лукас изпръхтя. Раменете на Мона се напрегнаха.

— Не.

— Катастрофата стана след това — каза Лукас. — Не си ли спомняш?

Хана се опита да издърпа тръбичката за кислород от носа си — никой не изглежда привлекателно с разни неща, които стърчат от ноздрите му, — и откри, че тя е залепена за кожата й. Затвори очи и се опита да се сети за нещо, каквото и да е, което да обясни случващото се. Но единственото, което видя, бе лицето на Али, което се приближава към нейното и прошепва нещо, преди да изчезне в черното нищо.

— Не — прошепна Хана. — Нищо от това не си спомням.

12.

Бягството

В понеделник късно следобед Емили седеше на едно избеляло синьо бар столче в закусвалнята „М&Д“ срещу спирката на автобусите „Грейхаунд“ в Ейкрън, Охайо. Цял ден не беше яла нищо и размишляваше върху това дали да си поръча и парче гадно изглеждащ черешов пай заедно с кафето си с метален привкус. До нея един възрастен мъж бавно изсърба пълна лъжица пудинг с тапиока, а друг мъж с вид на кегла за боулинг и неговият приятел, който приличаше на игла за плетене, ровеха из чиниите си, в които имаше мазни бургери и пържени картофи. Джубоксът свиреше някаква кънтяща кънтри песен, а сервитьорката се беше облегнала върху касовия апарат и бършеше праха от магнитчетата с формата на щата Охайо, които се продаваха за деветдесет и девет цента едното.

— Накъде си се запътила? — попита някой.

Емили вдигна глава и видя готвача на закусвалнята, здрав мъжага, който изглеждаше така, сякаш през времето, когато не се занимава с приготвяне на печено сирене, ходи на лов с лък и стрели. Емили потърси табелката с име, но той не носеше такава. На червената му готварска шапка се мъдреше една голяма самотна буква Л. Тя облиза устните си, като леко потрепери.

— Откъде знаеш, че съм се запътила нанякъде?

Той й хвърли един многозначителен поглед.

— Не си тукашна. А и спирката на „Грейхаунд“ е от другата страна. Носиш голяма раница. Не съм ли умен?

Емили въздъхна, загледана в чашата с кафе. За по-малко от двайсет минути бърз ход пеша бе изминала пътя от къщата на Хелене до мини-маркета в края на пътя, дори и с тежката раница на гръб. Щом стигна там, тя си намери превоз до автобусната спирка и си купи билет за първия автобус, който напускаше Айова. За нещастие той отиваше в Ейкрън, място, където Емили не познаваше абсолютно никого. Дори още по-лошо, автобусът миришеше така, сякаш с него пътуваше някой с разстроен стомах, а момчето, което седеше до нея, беше надуло айпода си до дупка и през цялото време припяваше на „Фол аут бой“, една група, която тя ненавиждаше. А когато автобусът спря на спирката в Ейкрън, Емили с изненада откри един грамаден краб, който пълзеше под седалката й. Краб, при положение, че се намираха на километри от океана. Когато стигна до терминала и видя, че на голямото табло с разписанията пише, че автобусът за Филаделфия тръгва в десет вечерта, тя усети как от очите й бликват сълзи. Никога досега Пенсилвания не й беше липсвала толкова много.

Емили затвори очи, все още неспособна напълно да осъзнае, че наистина бяга. Много пъти си беше представяла как си събира багажа и бяга от къщи — Али казваше, че ще тръгне с нея. Хаваите бяха една от петте най-предпочитани дестинации. Както и Париж. Али казваше, че ще си сменят самоличностите. Когато Емили възрази с думите, че това би било доста трудно за изпълнение, Али сви рамене и каза:

— Не. Сигурно превръщането в някой друг е страшно лесно.

Независимо кое място щяха да изберат, те си обещаха да прекарват милиони часове заедно, и Емили тайно се надяваше, че може би, просто може би, Али ще осъзнае, че обича Емили толкова силно, колкото и Емили я обича. Но накрая Емили винаги започваше да се чувства гадно и казваше:

— Али, ти нямаш причина да бягаш. Животът ти тук е идеален.

В отговор Али само свиваше рамене и казваше, че Емили е права, че животът й наистина е идеален.

Докато някой не я уби.

Готвачът усили звука на малкия телевизор, който се намираше до скарата и отворения пакет с нарязан хляб. Когато Емили вдигна глава, тя видя, че репортерката на СиЕнЕн стои пред познатата болница „Роузууд мемориал“. Емили я познаваше добре — минаваше покрай нея всеки ден, когато отиваше на училите.