— Научихме, че Хана Мерин, седемнайсетгодишната жителка на Роузууд и приятелка на Алисън Дилорентис, момичето, чието тяло загадъчно се появи преди месец в задния двор на старата й къща, току-що се е събудила от комата, в която изпадна след трагичния инцидент в събота през нощта — казваше репортерката в микрофона си.

Чашата с кафе на Емили затрака в чинийката си. Кома? Родителите на Хана се появиха на екрана и казаха, че да, Хана е будна и се чувства добре. Няма никакви улики за това кой или защо е блъснал Хана.

Емили закри устата си с ръка, която миришеше като изкуствената кожа, с която бяха тапицирани седалките в автобусите на „Грейхаунд“. Тя измъкна своята нокия от джоба на дънковото си яке и я включи. Искаше да пести батерията, защото без да иска бе забравила зарядното си в Айова. Пръстите й трепереха, докато набираше номера на Ариа. Прехвърлиха я на гласова поща.

— Ариа, обажда се Емили — каза тя след сигнала. — Току-що разбрах за Хана и…

Гласът й постепенно заглъхна, когато погледът й се върна към екрана на телевизора. Там, в горния десен ъгъл, се мъдреше собствената й физиономия от снимката, която си беше направила предишната година за училищния годишник.

— Още новини от Роузууд. Още една от приятелките на госпожица Дилорентис, Емили Фийлдс, е изчезнала — каза гюлетата. — Тази седмица тя е била на гости у роднини в Айова, но е изчезнала от къщата им тази сутрин.

Готвачът заряза печеното сирене на грила и се втренчи в екрана на телевизора. Лицето му придоби невярващо изражение. Той погледна към Емили, след това отново към екрана. Металната му шпатула падна на пода и издрънча.

Емили натисна „КРАЙ“, без да завърши съобщението си до Ариа. На екрана на телевизора се виждаха нейните родители, които стояха пред боядисаното в синьо павилионче на Емили. Баща й бе облечен с най-хубавата си карирана риза, а майка й се бе наметнала с кашмирената си жилетка. Карълайн стоеше встрани и държеше в ръце пред камерата снимката на отбора по плуване. Емили беше твърде зашеметена, за да се смути от това, че се вижда по националната телевизия, облечена в силно нарязан плувен костюм „Спийдо“.

— Много сме разтревожени — каза майката на Емили. — Искаме Емили да разбере, че ние я обичаме и искаме да се прибере у дома.

Очите на Емили се напълниха със сълзи. Думите не стигаха да опише как се почувства, когато чу майка си да произнася тези три думи: ние я обичаме. Тя се плъзна от стола и прибра ръце в ръкавите си.

Думата ФИЛАДЕЛФИЯ бе изписана върху боядисания в червено, синьо и сребристо автобус на „Грейхаунд“, който бе спрял от другата страна на улицата. Големият часовник над барплота в закусвалнята показваше 9:53. Моля те, не позволявай всички билети за автобуса в десет да бъдат разпродадени, помоли се Емили.

Тя погледна към надрасканата набързо сметка, която лежеше до чашата й с кафе.

— Ей сега се връщам — каза тя на готвача, като грабна чантите си. — Само да си купя билет за автобуса.

Готвачът продължаваше да изглежда така, сякаш е бил грабнат от торнадо и стоварен на друга планета.

— Не се тревожи — каза той със слаб гласец. — Кафето е за сметка на бара.

— Благодаря! — Камбанката на входната врата иззвъня, когато Емили излезе. Тя притича през магистралата и сви към автобусната спирка, като благодареше на всички сили във вселената за това, че пред гишето за билети нямаше опашка. Най-накрая си беше избрала дестинация: у дома.

13.

Автомобилите блъскат само загубеняци

Вторник сутринта, вместо да се занимава с упражненията си по пилатес в салона „Боди тоник“, Хана лежеше по гръб на леглото си, а две сестри я почистваха с мокра гъба. След като си тръгнаха, нейният лекар, Д-р Гайст, нахлу в стаята и светна лампата.

— Загаси я! — настоя Хана с остър глас, като закри очите си с ръце.

Д-р Гайст я остави да свети. Хана беше помолила да й назначат друг лекар — щом ще прекарва цялото си време тук, не може ли поне да има лекар, който да е малко по-готин? — но изглежда, че никой в тази болница не я слушаше.

Хана се плъзна надолу под завивките и се огледа в малкото си огледалце „Шанел“. Да, ужасяващото й лице все още беше там, заедно с шевовете на брадичката, тъмните кръгове под очите, подутата лилава горка устна и ужасните синини по ключицата й — щяха да минат векове, преди отново да може да облече блуза с изрязано деколте. Тя въздъхна и затвори огледалцето. Нямаше търпение да замине за Бил бийч и да поправи всички поражения.

Д-р Гайст провери жизнените показатели на Хана на компютъра, който имаше вид на сглобяван през шейсетте.

— Възстановяваш се много добре. Сега, след като отокът ти спадна, не се забелязват никакви мозъчни наранявания. Вътрешните ти органи изглеждат в добро състояние. Това е истинско чудо.

— Ха! — промърмори Хана.

— Наистина е чудо. — Бащата на Хана се намърда вътре и застана зад Д-р Гайст. — Поболяхме се от притеснение, Хана. Направо ми става лошо като си помисля какво ти е причинил този тип. И че все още обикаля безнаказано.

Хана го стрелна с поглед. Баща й беше облечен със сив костюм и лъснати черни половинки. През изминалите дванайсет часа след събуждането й той бе проявявал изключително търпение и изпълняваше и най-дребните прищевки на Хана… а Хана имаше много прищевки. Първо поиска да я преместят в отделна стая — последното нещо, което би искала, бе да слуша как лелката от другата страна на завесата обяснява за проблемите с червата си и за предстоящата операция за подмяна на бедрената й кост. След това Хана накара баща си да й донесе портативен дивиди плейър и малко дивидита от близката видеотека. По платената кабелна телевизия в болницата вървяха само шест смотани канала. Тя умоляваше баща си да уговори сестрите да й дават повече обезболяващи и след като заяви, че матракът на болничното легло е абсолютно неудобен, го изнуди да отиде в близкия магазин за мебели и да й вземе дунапренен дюшек. Съдейки по гигантската чанта, която носеше в ръка, изглежда, че пазаруването му е било успешно.

Д-р Гайст пусна медицинския картон на Хана в джобчето на леглото й.

— Може би след още няколко дни ще те изпишем. Имаш ли някакви въпроси?

— Да — каза Хана с дрезгав глас. Гърлото й все още дращеше от тръбата за кислород, която й бяха пъхнали след катастрофата. Тя посочи към иглата на системата, забита в ръката й. — Колко калории ми дава това нещо? — Тя напипваше изпъкналите си ребра, което означаваше, че е отслабнала в болницата — бонус! — но просто искаше да бъде сигурна.

Д-р Гайст й хвърли един налудничав поглед, може би той също си мечтаеше да може да си избира пациентите.

— В него има антибиотици и разни неща, които да те хидратират — бързо се намеси баща й. Той потупа Хана по ръката. — Те ще те накарат да се чувстваш много по-добре.

Когато двамата тръгнаха да излизат, Д-р Гайст отново загаси лампата.

За момент Хана остана вторачена във вратата на стаята, след което отново се отпусна в леглото си. Единственото нещо, което можеше да я накара да се чувства по-добре в този момент, бе един шестчасов масаж от някой готин, гол до кръста италиански манекен. А, да, и една чисто нова физиономия.

Тя не можеше да повярва, че това се случва точно с нея. Продължаваше да се чуди дали пък, след като отново заспи, няма да се събуди в собственото си легло, застлано с луксозни копринени чаршафи, красива както преди, готова да се впусне в поредния пазарен ден с Мона. Че кой бива блъснат от кола? Тя дори не се бе озовала в болницата заради някаква по-престижна причина, като например отвличане или трагедията с цунамито в Тайланд, която беше преживяла Петра Немцова.

Но имаше нещо, което я плашеше много повече — нещо, за което тя не искаше дори да си помисли, — и това бе, че цялата предишна нощ представляваше просто една огромна черна дупка в паметта й. Тя дори не можеше да си спомни купона на Мона.

Точно в този миг на вратата се появиха две познати фигури, облечени със сини сака. Когато видяха, че Хана е будна, Ариа и Спенсър се втурнаха бързо към нея с разтревожени лица.

— Какво?! — изстреля Хана, докато приглаждаше дългата си кестенява коса, която току-що беше напръскала с пяна „Бъмбъл & Бъмбъл“. — Ариа, ще трябва да се постараеш повече, за да заприличаш на Флорънс Найтингейл. Шон е много по-добър в това.

Хана все още се тормозеше от мисълта, че бившето й гадже Шон Ейкърд беше скъсало с нея, за да бъде с Ариа. Днес косата на Ариа висеше на фитили край лицето й, а под униформеното си училищно сако беше облякла рокля на бели и червени карета. Приличаше на кръстоска между странната барабанистка на групата „Уайт Страйпс“ и покривка за маса. Освен това нима не знаеше, че ако Епълтън я хване, че не носи униформената си пола, веднага ще я изпрати да се преоблече?

— Двамата с Шон скъсахме — измърмори Ариа.

Хана повдигна вежди заинтригувано.

— О, наистина ли. И защо така?

Ариа седна на малкия оранжев пластмасов стол до леглото на Хана.

— Това сега няма значение. В момента важното… си ти. — Очите й се напълниха със сълзи. — Ще ми се да бяхме стигнали по-рано на паркинга. Непрекъснато мисля за това. Можехме да спрем онази кола по някакъв начин. Можехме да те дръпнем от пътя й.

Хана я изгледа и усети как гърлото й се свива.

— Ти си била там!

Ариа кимна и се обърна към Спенсър.

— Всички бяхме там. Също и Емили. Ти искаше да се срещнем.

Пулсът на Хана се ускори.

— Така ли?

Ариа се наведе към нея. Дъхът й миришеше на ментова дъвка „Орбит“, която Хана ненавиждаше.

— Каза ни, че знаеш кой е А.

— Какво? — прошепна Хана.

— Не си ли спомняш? — извика Спенсър. — Хана, виж кой те блъсна! — Тя измъкна своя сайдкик от джоба си и изкара едно текстово съобщение на екрана. — Погледни!

Хана се вторачи в екрана.

Тя знаеше твърде много.

А.

— А. ни изпрати това веднага, след като колата те блъсна — прошепна Спенсър.

Хана примигна зашеметена. Съзнанието й беше като една голяма, дълбока чанта „Гучи“, и ако Хана бръкнеше до дъното й, може би щеше да открие спомена, който й трябваше.

— А. се е опитал да ме убие? — Стомахът й започна да се бунтува. Цял ден дълбоко в себе си тя таеше ужасното чувство, че това не е бил обикновен инцидент. Но се бе опитала да го потисне, като си казваше, че това са глупости.

— Може би А. е разговарял с теб? — опита се да отгатне Спенсър. — Или пък ти си го видяла да прави нещо. Можеш ли да си спомниш? Притесняваме се, че ако не си спомниш кой е А., той може… — Тя преглътна с усилие и отстъпи назад.

— … Отново да нанесе удар — прошепна Ариа.

Хана потрепери и се обля в студена пот.

— По-по-последното нещо, което си спомням, беше нощта преди купона на Мона — заекна тя. — В следващия момент седяхме в задния двор на Али. Бяхме отново в седми клас. Беше денят преди изчезването на Али и ние разговаряхме за нашето парти с преспиване в хамбара. Спомняте ли си?

Спенсър примигна.

— Ами… да. Така мисля.

— Непрекъснато се опитвах да предупредя Али, че ще умре на следващия ден — обясни Хана с все по-високо издигащ се глас. — Но Али не ми обръщаше никакво внимание. След това ме погледна и каза, че не трябвало да правя голям въпрос от това. Каза ми, че всичко е наред.

Спенсър и Ариа се спогледаха.

— Хана, било е сън — меко каза Ариа.

— Ами да, това е ясно. — Хана завъртя очи. — Просто ви разказвам. Сякаш Али беше там. — Тя посочи към розовия балон с надпис „ОЗДРАВЯВАЙ ПО-СКОРО“, който лежеше на края на леглото и. Той представляваше човече с кръгло лице и разгъващи се ръце и крака, което можеше да се движи само.

Преди някоя от приятелките на Хана да успее да каже нещо, един силен глас ги прекъсна.

— Къде е най-сексапилният пациент на тази болница?