Познайте, кой се върна!

В сряда рано сутринта майката на Емили безмълвно изкара минивана си от паркинга на автобусите „Грейхаунд“, сви по Маршрут 76 точно в сутрешния час пик, подмина очарователните къщички по брега на река Скуукъл и се отправи към болницата „Роузууд мемориал“. Въпреки че Емили отчаяно се нуждаеше от душ след изтощителното си десетчасово пътуване с автобус, тя наистина искаше първо да види как е Хана.

Когато стигнаха болницата, Емили започна да се тревожи дали не е направила ужасна грешка. Беше се обадила на родителите си, преди да се качи на автобуса за Пенсилвания в десет часа предишната вечер, като каза, че ги е видяла по телевизията, че е добре и че се прибира у дома. Родителите й звучаха щастливо… но след това батерията на мобилния й телефон падна, така че не можа да разбере със сигурност дали е така. Откакто Емили влезе в колата, единственото, което майка й я попита, бе: „Добре ли си?“ След като Емили отговори утвърдително, майка й каза, че Хана се е събудила и след това млъкна.

Тя влезе под навеса над главния вход на болницата и паркира колата. После въздъхна тежко и отпусна глава върху ръката си на волана.

— Шофирането из Филаделфия ме плаши до смърт.

Емили погледна майка си, гъстата и посивяла коса, яркозелената жилетка и скъпата перлена огърлица, която носеше всеки ден, малко като Мардж от „Семейство Симпсън“. Внезапно Емили осъзна, че никога не е виждала майка си да пътува с колата до където и да е в близост до Филаделфия. Освен това тя винаги се страхуваше да не се блъсне в някого, дори по пътя да няма никакви коли.

— Благодаря ти, че ме взе — каза тя с тъничък гласец.

Госпожа Фийлдс изгледа изпитателно Емили и устните й потрепериха.

— Толкова се притеснявахме за теб. Мисълта, че може да сме те изгубили завинаги ни накара да преосмислим някои неща. Не постъпихме правилно, като те изпратихме така при Хелене. Емили, ние може и да не одобряваме решенията, които вземаш… за живота си, но ще се опитаме да ги приемем и да живеем с тях. Така казва Д-р Фил. Двамата с баща ти четем книгите му.

На паркинга край колата им млада двойка буташе детска количка към едно „Порше Кайен“. Двама привлекателни тъмнокожи лекари, около двайсетгодишни, се закачаха помежду си. Емили вдиша наситения с миризма на орлови нокти въздух и забеляза магазинът „УАУА“ от другата страна на улицата. Тя определено се намираше в Роузууд. Не се беше озовала по погрешка в живота на някое друго момиче.

— Добре — изграчи Емили. Цялото тяло я сърбеше, особено дланите. — Ами… благодаря ви. Чувствам се наистина щастлива.

Госпожа Фийлдс бръкна в чантата си и измъкна една найлонова торбичка от „Барне и Ноубъл“. Подаде я на Емили.

— Това е за теб.

Вътре имаше кутийка с DVD-диск на „Търсенето на Немо“ Емили го погледна объркана.

— Елън Дидженерис озвучава смешната рибка — обясни майката на Емили с леко гъгнещ глас. — Решихме, че ще ти хареса.

Изведнъж Емили разбра. Елън Дидженерис беше рибка лесбийка-плувкиня, също като Емили.

— Благодаря — каза тя странно разчувствана, като притисна кутийката към гърдите си.

После слезе от колата и се запъти към автоматичната входна врата на болницата. Докато минаваше покрай регистратурата, кафенето и малкото магазинче за сувенири, думите на майка й постепенно проникваха в съзнанието й. Семейството й я беше приело? Зачуди се дали да се обади на Мая и да й съобщи, че се е върнала. Но какво щеше да й каже? Върнах се! Нашите са супер! Вече можем да се срещаме. Звучеше й толкова… пошло.

Стаята на Хана се намираше на петия етаж. Когато Емили отвори вратата, Ариа и Спенсър вече седяха до леглото й, хванали по една чаша кафе в ръце. На бузата на Хана си личеше низ от нащърбени черни шевове, а ръката й бе гипсирана. До леглото й имаше огромен букет цветя и бялата стая ухаеше на розмариново масло за ароматерапия.

— Здрасти, Хана — каза Емили, като затвори внимателно вратата. — Как се чувстваш?

Хана въздъхна раздразнено.

— И ти ли идваш да ме разпитваш за А.?

Емили погледна към Ариа, след това към Спенсър, която нервно се опитваше да свали пластмасовия капак на кафето си. Беше много странно да види Спенсър и Ариа заедно — нали Ариа подозираше, че Спенсър е убила Али? Тя погледна Ариа и повдигна въпросително вежди, но Ариа поклати глава и устните й оформиха едно „Ще ти обясня после“.

Емили обърна глава към Хана.

— Ами, аз всъщност дойдох да видя как си, но да… — започна тя.

— Спести си думите — високомерно я прекъсна Хана, докато навиваше кичурче коса на пръста си. — Не помня нищо от това, което се е случило. Така че спокойно можем да говорим за нещо друго. — Гласът й трепереше от умора.

Емили отстъпи назад. Тя погледна умолително към Ариа, очите й питаха: „Тя наистина ли не помни нищо?“ Ариа поклати отрицателно глава.

— Хана, ако не те питаме непрекъснато за това, ти никога няма да си спомниш — настоя Спенсър. — Есемес ли получи? Бележка? Може би А. е пъхнал нещо в джоба ти?

Хана погледна към Спенсър със стиснати устни.

— Ти откри нещо на купона на Мона — насърчи я Ариа. — Има ли нещо общо с това?

— Може би А. е казал нещо и се е издал — предположи Спенсър. — Или може би си видяла лицето на човека зад волана на колата, която те блъсна?

— Вие няма ли да спрете? — Очите на Хана се насълзиха. — Докторът каза, че ако ме притискате така, няма да ми помогнете да се възстановя. — След кратка пауза тя поглади с ръка мекото си кашмирено одеяло и си пое дълбоко дъх. — Момичета, ако можехте да се върнете във времето преди смъртта на Али, смятате ли, че щяхте да я предотвратите?

Емили се огледа. Приятелките и изглеждаха също толкова зашеметени от този въпрос, колкото и тя.

— Ами, сигурно — промърмори тихо Ариа.

— Разбира се — каза Емили.

— А наистина ли ще искате да го направите? — настоя Хана. — Наистина ли искаме Али да е тук? Сега, след като знаем, че Али е крила тайната на Тоби от нас, и че се е срещала тайно с Иън Томас? Сега, след като сме пораснали и сме осъзнали, че Али всъщност е една голяма кучка?

— Разбира се, че бих искала да е тук — остро възрази Емили. Но когато се огледа видя, че приятелките й са забили погледи в пода и не казват нищо.

— Е, поне сме сигурни, че не искаме да е мъртва — най-накрая промърмори Спенсър.

Ариа кимна и започна да бели лилавия лак от ноктите си.

Хана беше увила един шал „Ерме“ около част от гипса си — Емили предположи, че се опитва да го накара да изглежда по-красив. Тя забеляза, че частта, която се виждаше, вече беше надписана — там беше разлетият подпис на Ноъл Кан; спретнатият на сестрата на Спенсър, Мелиса; чепатият на господин Дженкинс, учителят на Хана по математика. Някой се беше подписал само с думата ЦЕЛУВКИ, като точката на възклицателния знак представляваше усмихната емотиконка. Емили прокара пръсти по думата, сякаш тя бе написана на брайлова азбука.

След още няколко минути, през които не си казаха кой знае какво, Ариа, Емили и Спенсър се изнизаха навъсени от стаята. Никоя от тях не продума нито дума, докато не стигнаха до вратата на асансьора.

— Какво я накара да каже всичко това за Али? — прошепна Емили.

— Докато била в кома, Хана сънувала Али. — Спенсър сви рамене и натисна копчето, за да извика асансьора.

— Трябва да накараме Хана да си спомни — прошепна Ариа. — Тя знае кой е А.

Беше едва осем сутринта, когато те се появиха на паркинга. Докато край тях минаваше една линейка, телефонът на Спенсър засвири „Четирите сезона“ на Вивалди. Тя бръкна раздразнено в джоба си.

— Кой е тръгнал да ми звъни толкова рано сутринта?

След това телефонът на Ариа също започна да бръмчи. Както и този на Емили.

Прониза ги студен вятър. Флагчетата с логото на болницата, които висяха над главния вход, се издуха от полъха му.

— Не — въздъхна Спенсър.

Емили се взря в съобщението. Там пишеше „ЦЕЛУВКИ“, също както на гипса на Хана.

Липсвах ли ви, кучки? Спрете да ровите за отговори, защото ще се наложи да изтрия и вашата памет.

А.

16.

Нова жертва

Същия следобед Спенсър чакаше Мона Вандерваал на верандата на роуззудския „Кънтри клуб“, за да започнат планирането на купона за добре дошла на Хана. Тя разсеяно разгръщаше страниците на есето по икономика, което бе номинирано за „Златна орхидея“. Когато го отмъкна от арсенала от стари гимназиални есета на Мелиса, Спенсър не разбираше и половината от него… и продължаваше да не разбира. Но тъй като съдиите на „Златната орхидея“ щяха да я подложат на разпит по време на петъчната закуска, тя реши да го назубри наизуст. Че колко трудно можеше да бъде? Тя непрекъснато запомняше цели странници с монолози за клуба по театрално майсторство. Освен това се надяваше, че това ще избие мислите за А. от главата й.

Тя затвори очи и изрецитира първите няколко параграфа без грешка. След това се замисли какво да облече за интервюто — определено трябва да е нещо на Калвин или Шанел, може би трябва да си сложи очила с академичен вид и изчистени рамки. Или дори да вземе статията, която беше публикувана във „Филаделфия сентинъл“, и да я остави да се подава леко от чантата й. Така интервюиращите щяха да я видят и да си помислят: Мили боже, тя вече се е появила на първата страница на голям вестник.

— Здрасти. — Мона стоеше над нея, облечена с красива масленозелена рокля и черни ботуши. Тя носеше свръхголяма тъмно лилава чанта, която бе преметнала на дясното си рамо, а в ръка държеше кутия с натурален сок. — Да не съм подранила?

— Не, тъкмо навреме идваш. — Спенсър махна тетрадките си от съседната пейка и прибра есето на Мелиса в чантата си. Протегна ръка към мобилния си телефон. Опита се да преодолее мазохистичното желание да го извади и отново да прочете съобщението на А.

Спрете да ровите за отговори.

След всичко, което се беше случило, след трите дни пълно мълчание, А. отново ги беше подгонил. Спенсър си умираше да разкаже на Уайлдън за това, но се ужасяваше при мисълта каква би била реакцията на А.

— Добре ли си? — Мона седна и се вгледа в Спенсър разтревожено.

— Разбира се. — Спенсър раздрънка сламката в празната кутия от диетична кола, като се опитваше да изхвърли А. от мислите си. Посочи с ръка към струпаните тетрадки. — В петък имам интервю за есето си. Ще се проведе в Ню Йорк. Така че направо се побърквам.

Мона се усмихна.

— Точно така, „Златната орхидея“, нали? Съобщиха го няколко пъти по училищното радио.

Спенсър наведе глава престорено срамежливо. Харесваше й да чува името си в сутрешните обяви, освен когато не се налагаше сама да ги чете — тогава изглеждаше просто като самохвалство. Тя изучаващо изгледа Мона. Това момиче беше свършило наистина фантастична работа при трансформирането си от смотанячка с тротинетка във великолепна примадона, но Спенсър така и не започна да я приема по друг начин, освен като едно от момичетата, които Али обичаше да дразни. Това може би беше първият път, когато разговаряше с нея очи в очи.

Мона вирна глава.

— Тази сутрин като тръгвах за училище видях сестра ти пред вашата къща. Тя ми каза, че снимката ти е в неделния брой на вестника.

— Мелиса ли ти го каза? — Очите на Спенсър се разшириха, тя почувства леко безпокойство. Спомни си израза на страх, който предния ден беше прелетял през лицето на Мелиса, когато Уайлдън я попита къде е била в нощта, когато Али изчезна. От какво се страхуваше Мелиса? Какво криеше Мелиса?

Мона примигна объркано.

— Да. Защо? Не е ли вярно?

Спенсър бавно поклати глава.

— Не, вярно е. Просто съм изненадана, че Мелиса е казала нещо хубаво за мен.

— Какво имаш предвид? — попита Мона.