Али накара Ариа да даде ябълката на Джена — тя винаги караше другите да й вършат мръсната работа.

— Тази ябълка е специална — беше казала Ариа на Джена, докато й подаваше плода и чуваше как Али се кикоти зад гърба й. — Фермерът ми каза, че е от най-сладкото дърво. И аз реших да ти я дам. — На лицето на Джена се изписаха изненада и благодарност. Но щом отхапа от големия, сочен плод, Али изграчи:

— Ядеш от напикана ябълка! Пиклив дъх!

Джена спря по средата на отхапването, като остави парчето да падне от устата й.

Ариа прогони образа от мислите си и забеляза купчина нарисувани с маслени бои картини, облегнати на бюрото на Джена. Бяха портрети на хора, нарисувани с ярки цветове и уверени щрихи.

— Ти ли си ги нарисувала? — попита тя Джена.

— За тези до бюрото ли говориш? — попита Джена, като отпусна ръце в скута си. — Да. Говорих със Сабрина за работата ми и тя поиска да ги види. Може да направи изложба на картините ми в галерията си.

Ариа стисна юмруци. Едва ли този ден можеше да бъде по-ужасен! Как така Джена си е уредила изложба? Как, по дяволите, изобщо се е научила да рисува, щом не вижда?

В дъното на стаята Сабрина казваше на учениците да вземат торбичка с брашно, парче от вестник и една празна кофа. Джена се опита сама да си събере нещата, но накрая Сабрина й ги донесе. Ариа забеляза как всички курсисти наблюдават Джена с крайчеца на очите си, опасявайки се, че ако го правят по-очевидно, някой ще ги обвини, че я зяпат. Когато всички се върнаха на бюрата си, Сабрина се прокашля.

— Добре. Предишния път говорихме за виждането чрез докосване. Днес ще се заемем с нещо подобно, като си направим маски. Нали всички ние носим една или друга маска? Всички се преструваме. А когато се вгледате в отливка на собственото си лице, може да откриете, че въобще не изглеждате така, както си се представяте.

— Това съм го правила и преди — прошепна Джена в ухото на Ариа. — Забавно е. Искаш ли да работим заедно? Аз ще ти покажа как да го направиш.

На Ариа й се искаше да се хвърли през прозореца. Изведнъж обаче се улови, че кима, но после се сети, че Джена няма как да види кимането, затова каза:

— Добре.

— Нека аз първа да направя твоята. — Когато Джена се обърна, нещо в джоба й изписка. Тя измъкна тънък сгъващ се телефон LG и го подаде на Ариа, сякаш знаеше, че тя я гледа. — Бутоните му се активират с глас, така че и аз най-после мога да изпращам есемеси.

— Не се ли притесняваш, че ще го посипеш с брашно? — попита Ариа.

— После ще го измия. Обожавам да го разнасям със себе си навсякъде.

Ариа наряза вестника вместо Джена, защото се боеше да я остави да работи сама с ножицата.

— Къде учиш всъщност? — попита тя.

— Ъ-ъ-ъ… в гимназията „Роузууд“. — Ариа каза името на местното общинско училище.

— Много добре — рече Джена. — Това първият ти арт — клас ли е?

Ариа замръзна. Беше ходила на курсове по рисуване още преди да се научи да чете, но трябваше да преглътне гордостта си. Тук не беше Ариа — тук беше Джесика. Която и да е тя.

— Ами да — каза тя, като набързо си съчини биография. — За мен това е голяма стъпка — падам си повече по спорта, като хокей на трева.

Джена наля вода в купата си.

— На каква позиция играеш?

— Ами на всичките — измънка Ариа. Веднъж Али ги беше учила да играят хокей на трева, но след пет минути прекрати уроците, защото каза, че Ариа тичала като бременна горила. Ариа се зачуди защо, за Бога, бе избрала образа на типичното роузуудско момиче — точно типа, който винаги е избягвала — за свое алтер его.

— Много добре, че си решила да опиташ нещо ново — промърмори Джена, като смесваше вода с брашно. — Хокеистките от бившето ми училище опитваха нови неща само когато пробваха дрехите на някой нов дизайнер, за когото са чели във „Воуг“. — Тя изсумтя саркастично.

— В училището ти във Филаделфия има ли момичета, които да играят хокей на трева? — изтърси Ариа, мислейки си за училището за слепи, в което родителите на Джена я бяха изпратили.

Джена се скова.

— Ами… не. Откъде знаеш, че уча във Филаделфия?

Ариа се ощипа от яд. Какво щеше да изтърси сега, че в шести клас й е дала накисната в тоалетната ябълка? Че донякъде е била замесена в смъртта на доведения й брат преди две седмици? Че я е ослепила и е съсипала живота й?

— Просто така предположих.

— Не, имах предвид предишното ми училище. То се намира тук, всъщност. „Роузууд дей“. Знаеш ли го?

— Чувала съм за него — промърмори Ариа.

— Следващата година се връщам там. — Джена натопи лист хартия в сместа от брашно и вода. — Все още не знам какво да мисля за това. Всички в онова училище са толкова идеални. Ако не се интересуваш от нещата, от които те се интересуват, ти си нищо. — Тя поклати глава. — Съжалявам. Сигурно нямаш представа за какво говоря.

— Не! Напълно съм съгласна с теб! — възпротиви се Ариа. Дори самата тя нямаше да може да го изрази по-точно. Едно досадно чувство не я напускаше. Джена беше красива — висока, грациозна, хладнокръвна и артистична. Наистина артистична, всъщност — ако наистина се върнеше в „Роузууд дей“, Ариа сигурно нямаше да бъде вече най-добрата художничка в училище. Кой знае каква щеше да стане Джена, ако не се беше случил инцидентът. Внезапно тя изпита толкова силно желание да й каже коя е в действителност и колко съжалява за това, което са й причинили, че едва успя да го потисне и да си държи устата затворена.

Джена се приближи до нея. Тя ухаеше на глазура за тарталети.

— Не мърдай — каза тя, докато търсеше главата на Ариа и започна да поставя лепкавите ленти по лицето й. Сега те бяха мокри и студени, но скоро щяха да се втвърдят и да оформят чертите на лицето й.

— Смяташ ли да използваш маската си за нещо? — попита Джена. — Хелоуин, например?

— Една приятелка ще прави маскен бал — каза Ариа, но внезапно се зачуди дали не й дава твърде много информация. — Сигурно ще я нося там.

— Страхотно — възкликна Джена. — Аз ще занеса моята във Венеция. Родителите ми ще ме водят там следващия месец, чух, че това с маскената столица на света.

— Обожавам Венеция — писна Ариа. — Четири пъти съм ходила там с нашите!

— Еха. — Джена започна да слага ленти върху челото на Ариа. — Четири пъти? Семейството ти сигурно обича да пътува.

— Ами, всъщност, обичаше — каза Ариа, като се опитваше да запази лицето си неподвижно.

— Какво имаш предвид под „обичаше“? — Джена започна да покрива бузите на Ариа.

Ариа трепна — летите бяха започнали да се втвърдяват и да я сърби. Можеше да разкаже на Джена за това, нали? Тя не знаеше нищо за семейството й.

— Ами моите родители… Не знам. Май се развеждат. Баща ми си има нова приятелка, едно младо момиче, което води курсове в „Холис“ Сега живея с тях. Тя ме мрази.

— А ти мразиш ли я? — попита Джена.

— Много — призна Ариа. — Тя съсипва живота на баща ми. Кара го да пие витамини и да се занимава с йога. И е убедена, че има язва, а на мен си ми изглежда съвсем добре. — Ариа се ухапа силно по бузата. Пожела си предполагаемата язва на Мередит вече да я беше убила. Така нямаше да се налага да прекара следващите няколко месеца в опити да предотврати сватбата на Мередит и Байрън.

— Е, поне се грижи за него. — Джена млъкна, след което леко се усмихна. — Усещам, че се мръщиш, но всички семейства си имат проблеми. Поне в моето има.

Ариа се опита да не мърда повече лицето си, за да не се издаде.

— Може би трябва да й дадеш шанс — продължи Джена. — Поне е артистична натура, нали?

Стомахът на Ариа се сви. Вече не можеше да контролира мускулите край устата си.

— Откъде знаеш, че е артистична натура?

Джена спря. Брашнените топки по ръцете й паднаха на изтъркания дървен под.

— Ами ти току-що ми каза, нали?

Ариа усети, че й се вие свят. Така ли беше? Джена сложи още ленти по бузите на Ариа. Докато се прехвърляше от бузите на Ариа към брадичката и челото до носа, Ариа осъзна нещо. Ако Джена може да усети кога се мръщи, тя може да е усетила и други неща по лицето й. Може би ще успее да усети как изглежда Ариа. Точно в този миг, когато вдигна поглед, лицето на Джена придоби изплашен и смутен вид, сякаш тя също се беше сетила за това.

В стаята стана лепкаво и горещо.

— Аз трябва… — Ариа заобиколи бюрото, опипвайки го, като едва не се спъна в своята голяма, неизползвана кофа.

— Къде отиваш? — извика Джена.

Ариа просто искаше да се махне оттук за няколко минутки. Но докато вървеше, препъвайки се, към вратата, а маската й продължаваше да се втвърдява на лицето й, нейният Трио издаде пиукащ звук. Тя бръкна в чантата си, като внимаваше да не посипе брашно по бутоните му. Имаше ново съобщение.

В тъмното е гадно, а? Представяш ли си как се чувстват слепите! Само да си казала на НЯКОГО какво направих, ще те потопя в тъмнина завинаги. Мляс!

А.

Ариа се обърна към Джена. Тя седеше на бюрото си и си играеше с телефона си, без да обръща внимание на брашното по ръцете си. Сепна се от новото изпискване на телефона. Тя отново погледна към екрана. Имаше ново съобщение.

П.П Бъдещата ти мащеха има тайна самоличност, също като теб! Искаш ли да хвърлиш едно око? Иди утре в „Хутърс“.

А.

19.

Любопитните биха искали да знаят

В четвъртък сутринта, когато Емили излизаше от съблекалнята на спортния салон, облечена в задължителните за „Роузууд дей“ бяла тениска, горнище на анцуг с качулка и тъмносини шорти, изведнъж се включи училищното радио.

— Здравейте, всички! — разнесе се един жизнерадостен, свръх ентусиазиран момчешки глас. — Говори Андрю Кембъл, президентът на класа. Просто искам да ви напомня, че купонът за добре дошла на Хана Мерин е утре вечер в роузуудския кънтри клуб! Моля, заповядайте и не забравяйте да си носите маска — това е парти с маски! Освен това искам всички да пожелаят успех на Спенсър Хейстингс — довечера тя заминава за Ню Йорк, където ще се проведе интервюто с финалистите за „Златната орхидея“! Успех, Спенсър!

Няколко момичета в съблекалнята изпъшкаха. В предаванията винаги имаше поне една обява, свързана със Спенсър. Но на Емили й се стори странно, че вчера в болницата, по време на посещението при Хана, Спенсър дори не спомена за това пътуване. Тя обикновено обичаше да парадира с постиженията си.

Емили мина покрай голямата, изрязана от картон, фигура на акулата — талисман на отбора по плуване, и влезе в салона. Посрещнаха я приветствени викове и ръкопляскане, сякаш бе влязла в зала, където се провежда собственото й парти с изненади.

— Нашето любимо момиче се завърна! — изрева Майк Монтгомъри, който стоеше под един баскетболен кош. Изглежда, че край него се бяха събрали всички първокурсници от смесения отбор на Емили.

— Значи ходиш на разни секс-почивки, а?

— Какво? — Емили се огледа наоколо. Майк говореше на висок глас.

— Нали се сещаш — сръчка я той, фините му черти бяха като огледален образ на Ариа. — До Тайланд, или където там си била. — На лицето му цъфна замечтана усмивка.

Емили сбърчи нос.

— Бях в Айова.

— О! — Майк изглеждаше объркан. — Ами в Айова също е яко. Там има много краварки, нали? — Той й намигна многозначително, сякаш наличието на краварки задължително означаваше порно.

Емили искаше да отвърне с нещо гадно, но само сви рамене. Беше сигурна, че Майк не се държи така от злоба. Останалите първокурсници я зяпаха така, сякаш беше Анджелина Джоли, а Майк бе проявил смелостта да й поиска имейла.

Господин Дражновски, учителят им по физическо, наду свирката си. Всички ученици седнаха на пода с кръстосани крака, наредени по отделения, което в общи линии означаваше, че са седнали в редици. Господин Дражновски застана пред тях и проведе загрявката, след което всички излязоха на тенис кортовете. Емили се пресегна да вземе една ракета „Уилсън“ от шкафа с екипировката и изведнъж чу някой да й подвиква отзад.