— Пс-с-с-т!

Мая стоеше до един кош с топки за фитнес, магически дискове за пилатес и друга екипировка, която пристрастените към упражненията девойки използват през междучасията.

— Здрасти! — извика тя, а лицето й грееше от удоволствие.

Емили колебливо се приближи към нея и я прегърна, като вдиша дълбоко познатия аромат на бананова дъвка.

— Какво правиш тук? — попита тихо тя.

— Избягах от часа по алгебра, за да те видя — прошепна Мая. В ръка държеше дървен пропуск, изрязан във формата на числото „пи“.

— Кога се върна? Какво се случи? За постоянно ли се прибра?

Емили се поколеба. Тя си беше дошла преди един ден, но вчера й беше толкова замаяно — първо посещението в болницата, после есемеса от А., после часовете, тренировката по плуване, времето, прекарано с родителите й, — че все още не беше намерила време да говори с Мая. Тя я беше мярнала в коридора предишния ден, но се скри в една празна стая и я изчака да отмине. Не можеше да обясни защо го направи. Не че искаше да се скрие от Мая или нещо такова.

— Не се прибрах чак толкова отдавна — най-накрая й отговори тя. — И освен това се надявам, че съм тук за постоянно.

Вратата към тенис кортовете се затръшна. Емили погледна с копнеж към изхода. Докато стигне до там, всичките в класа й вече щяха да са си избрали партньори за играта по тенис. Щеше да се наложи да играе с господин Дражновски, който същевременно водеше и часовете по обществено здраве, и докато удряха топките, той обичаше да изнася на учениците си лекции по предпазване от забременяване. Изведнъж Емили примигна учудено, сякаш току-що се бе събудила от сън. Какво й ставаше? Как можеше да мисли за часа по физическо, когато Мая беше тук?

Тя рязко се обърна към нея.

— Родителите ми се извъртяха на сто и осемдесет градуса. След като избягах от фермата на леля ми и чичо ми, те ужасно се притеснили, че нещо ми се е случило, и решили да ме приемат такава, каквато съм.

Очите на Мая се разшириха от изненада.

— Това е страхотно! — Тя хвана ръката на Емили. — А какво се случи при леля ти и чичо ти? Те зле ли се държаха с теб?

— Донякъде. — Емили затвори очи и си представи суровите лица на Алън и Хелене. След това си представи разговора с Триста на купона. Тя беше казала на Емили, че ако е танц, със сигурност щеше да бъде вирджински рил. Може би трябваше да признае на Мая какво бе правила с Триста… Но, всъщност, какво беше правила? Нищо особено. Най-добре да забрави всичко. — Това е дълга история.

— После трябва да ми разкажеш всичко, след като вече не се налага да се крием. — Мая подскочи от радост няколко пъти, след което погледна към огромния часовник на стената. — Май трябва да се връщам — прошепна тя. — Може ли да се срещнем довечера?

Емили се поколеба, осъзнавайки, че това е първият път, когато може да каже „да“, без да се притеснява, че прави нещо тайно от родителите си. След това изведнъж си спомни.

— Не мога. Ще вечерям с нашите.

Лицето на Мая повехна.

— Тогава утре? Можем да отидем на купона на Хана заедно.

— Р-разбира се — заекна Емили. — Ще бъде страхотно.

— О, и още нещо! Имам голяма изненада за теб. — Мая пристъпи от крак на крак. — Скот Чин, фотографът на училищния годишник? Той е в моя курс по история и ми каза, че двете с теб сме избрани за двойка на годината! Не е ли страхотно?

— Двойка на годината? — повтори Емили и усети как устата й пресъхва.

Мая улови Емили за ръцете и ги залюля напред-назад.

— Утре имаме фотосесия за годишника. Не е ли супер?

— Разбира се. — Емили хвана ръба на тениската си и стисна здраво.

Мая вирна глава.

— Наистина ли си добре? Не ми звучиш особено ентусиазирано.

— Не, напротив. Абсолютно. — Докато Емили си поемаше дъх, за да продължи, телефонът в джоба на горнището й завибрира. Тя подскочи и го измъкна с разтуптяно сърце. На екрана пишеше: Имате ново съобщение.

Когато натисна ПРОЧЕТИ и видя подписа, стомахът й се сви по друга причина. Тя затвори телефона, без да прочете съобщението.

— Нещо интересно ли пише? — попита Мая и Емили реши, че говори малко по-високо от обикновено.

— Не. — Тя прибра телефона в джоба си.

Мая прехвърли дървения пропуск в другата си ръка. Бързо целуна Емили по бузата, след което тръгна да излиза от салона, като потропваше с токчетата на високите си светлокафяви ботуши по дървения под. Когато сви зад ъгъла в коридора, Емили измъкна мобилния телефон от джоба си, пое си дълбоко дъх и отново погледна към екрана.

Здрасти, Емили! Току-що чух новината, че си ИЗЧЕЗНАЛА! Наистина ще ми липсваш! Къде живееш в Пенсилвания? Ако беше някоя известна филаделфийска личност, коя ще си избереш? Аз ще бъда онзи мъж от кутията с корнфлейкс… Той се брои, нали?

Може ли някой ден да ти дойда на гости?

Целувки,

Триста.

Климатикът в салона изтрака и се включи. Емили затвори телефона си и след кратка пауза го изключи напълно. Няколко години по-рано, точно преди Емили да целуне Али в старата къщичка на дървото в двора на семейство Дилорентис, тя й беше признала, че тайно се среща с едно по-голямо момче. Али така и не каза името му, едва сега Емили осъзна, че сигурно е имала предвид Иън Томас. Али бе сграбчила ръцете на Емили, изпълнена с шеметни емоции. „Винаги, когато се сетя за него, стомахът ми се преобръща така, сякаш съм се качила на скоростното влакче в увеселителния парк — призна тя. — Да си влюбен е най-прекрасното нещо на света.“

Емили дръпна ципа на горнището си чак до брадичката. Тя също си мислеше, че е влюбена, но това определено не я караше да се чувства така, сякаш се вози на влакчето в увеселителния парк. Повече й приличаше на обиколка из Къщата на смеха — с изненади зад всеки ъгъл и без никаква представа какво те чака след това.

20.

Приятелите нямат тайни помежду си

В четвъртък следобед Хана се взираше в отражението си в огледалото на стената в банята. Сложи малко фон дьо тен върху шевовете на брадичката си и примигна. Защо трябваше толкова да болят? И защо Д-р Гайст трябваше да зашие физиономията й с черни франкенщайнски конци? Не можа ли да избере някакъв по-свеж цвят?

Тя замислено взе чисто новото си блекбъри. Когато баща й я прибра вкъщи от болницата, телефонът я очакваше на бар плота в кухнята. На кутията му бе залепена бележка с надпис: „ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА! С ЛЮБОВ, МАМА“. Сега, когато Хана вече не се намираше на прага на смъртта, майка й се беше върнала към обичайното си работно време — бизнесът преди всичко.

Хана въздъхна, след което набра номера, който откри на гърба на тубата с фон дьо тен.

— Здравейте, тук гореща линия Боби Браун! — изчурулика свеж глас от другата страна.

— Обажда се Хана Мерин — бързо каза Хана, като се опитваше да превключи на своя бизнес глас. — Мога ли да наема Боби за гримиране?

От другата страна настъпи тишина.

— За нещо такова трябва да се обърнете към агента по резервациите. Но според мен тя е много заета…

— Въпреки това бихте ли ми дали номера на агента й?

— Не съм сигурна, че имам право да го направя…

— Разбира се, че имате — пропя Хана. — Аз няма да кажа на никого.

След като хъмка и увърта известно време, момичето й каза да изчака, после един друг глас вдиша слушалката и издиктува на Хана телефонния номер. Тя го записа с червило върху огледалото в банята и затвори, чувствайки се раздвоена. От една страна беше страхотно, че все още може да кара хората да правят онова, което поиска. Само училищните примадони можеха да го правят. От друга страна какво би станало, ако дори Боби не успее да оправи кошмарното й лице?

Входният звънец иззвъня. Хана сложи още фон дьо тен на брадичката си и тръгна по коридора. Това сигурно беше Мона, която идваше да й помогне в избирането на манекените за партито. Тя беше казала на Хана, че иска да наеме най-готините мъже, които могат да се купят с пари.

Щом стигна до гигантската керамична ваза на майка й, Хана се спря. Какво ли бе имал предвид Лукас предишния ден, в болницата, когато беше казал, че не трябва да вярва на Мона? Освен това каква беше онази работа с целувката? След случилото се Хана почти не беше мислила за него. Тази сутрин бе очаквала да види в болницата Лукас, който да я поздрави със списания и кафе лате. Но него го нямаше и тя се почувства… разочарована. А следобед, след като баща й я остави у тях, Хана се улови, че цели три минути е гледала „Всичките мои деца“ по телевизията, преди да смени канала. Двама от героите в сапунката страстно се целуваха и тя ги гледаше с разширени очи, а когато изведнъж се почувства съпричастна, по гърба й пробягаха тръпки.

Не че кой знае колко харесваше Лукас. Той не дишаше нейния въздух. И просто за всеки случай предишната вечер беше попитала Мона какво мисли за него. Мона тъкмо беше донесла дрехите, които бе избрала от гардероба на Хана за изписването от болницата на следващия ден — тесни дънки „Севън“, късо кожено яке и свръх мека тениска.

— Лукас Бийти? — беше възкликнала Мона. — Голям загубеняк, Хан. Винаги е бил такъв.

И сто на сто. Никакъв Лукас повече. Нито пък щеше да разкаже на някого за целувката.

Хана отвори входната врата, като забеляза как платиненорусата коса на Мона блести през матираното стъкло. Едва не припадна, когато видя и Спенсър, която стоеше зад Мона. По пътечката се приближаваха Емили и Ариа. Хана се зачуди дали по погрешка не ги е поканила да я посетят по едно и също време.

— Я, каква изненада — нервно каза тя.

Но Спенсър бутна Мона настрани и първа влезе в къщата на Хана.

— Трябва да поговорим с теб — каза тя.

Мона, Емили и Ариа я последваха вътре и всички се настаниха в кожените столове на Хана, на същите места, където сядаха, когато все още бяха приятелки: Спенсър седна на големия кожен стол в ъгъла, а Емили и Ариа се настаниха на дивана. Мона беше заела мястото на Али, на седалката до прозореца. Когато Хана й хвърли крадешком един поглед, за малко да я обърка с Али. Запита се дали Мона не е ядосана за нещо, но тя изглеждаше… добре.

Хана седна в кожения фотьойл.

— Ъ-ъ-ъ… и за какво трябва да поговорим? — обърна се тя към Спенсър. Ариа и Емили също изглеждаха леко объркани.

— След като излязохме от болничната ти стая, получихме още едно съобщение от А. — изстреля Спенсър.

— Спенсър! — изсъска Хана. Емили и Ариа също се втренчиха изненадани в нея. Откога обсъждат А. пред чужди хора?

— Всичко е наред — кимна Спенсър. — Мона знае. Тя също получава съобщения от А.

Хана изведнъж усети как премалява. Тя погледна към Мона, за да получи потвърждение, но устните на Мона бяха опънати и сериозни.

— Не — прошепна Хана.

— Ти?! — изненада се Ариа.

— Досега колко? — заекна Емили.

— Две — призна си Мона, като гледаше очертанията на коленете си под оранжевата вълнена рокля на „С&С Калифорния“. — Получих ги тази седмица. Когато вчера казах на Спенсър за това, нямах никаква представа, че вие също получавате.

— Но в това няма никакъв смисъл — прошепна Ариа, обръщайки се към другите. — Аз смятах, че А. изпраща есемеси само на старите приятелки на Али.

— Може би всичко, което сме си мислили, е погрешно — каза Спенсър.

Стомахът на Хана се сви.

— Спенсър каза ли ти за колата, която ме блъсна?

— Че е бил А. И че ти си знаела кой е той. — Лицето на Мона беше пребледняло.

Спенсър кръстоса краката си.

— Както и да е, имаме ново съобщение. Очевидно А. не иска да си спомняш нищо, Хана. Ако продължим да настояваме, следващите наранени ще бъдем ние.

Емили въздъхна леко.