— Това е много страшно — прошепна Мона. Тя не спираше да клати крака си напред-назад, нещо, което правеше само, когато бе много напрегната. — Трябва да отидем в полицията.

— Може би си права — съгласи се Емили. — Те ще ни помогнат. Това е нещо наистина сериозно.

— Не! — едва не изкрещя Ариа. — А. ще разбере. Той ни… А. ни вижда по всяко време.

Емили рязко затвори уста и погледна надолу към ръцете си.

Мона мъчително преглътна.

— Мисля, че знам какво имаш предвид, Ариа. Още откакто получих съобщенията, непрекъснато се чувствам така, сякаш някой ме следи. — Погледът й прескачаше по лицата им, очите й бяха широко отворени и уплашени. — Кой знае? Може би точно в този миг А. ни наблюдава.

Хана потрепери. Ариа се огледа трескаво, проучвайки претъпканата с мебели всекидневна на Хана. Емили надникна зад детското пиано на Хана, сякаш А. се беше свил там, в ъгъла. Изведнъж сайдкикът на Мона иззвъня и всички момичета леко изпискаха. Когато Мона го извади, лицето й пребледня.

— О, Господи! Още едно.

Всички се събраха край телефона й. Най-новото и съобщение бе закъсняла електронна картичка за рожден ден. Под образите на весели балончета и блестящи тортички, които Мона никога нямаше да опита и истинския живот, се мъдреше текст.

Честит рожден ден на патерици, Мона! Кога ще разкажеш на Хана какво си направила? Аз предлагам да изчакаме, докато тя ти даде подаръка за рождения ден. Може да изгубиш приятелка — но поне ще си получиш подаръка!

А.

Хана усети как кръвта й се смръзва.

— Какво си направила? За какво говори А.?

Лицето на Мона пребледня.

— Хана… добре. Ние наистина се скарахме на купона за рождения ми ден. Но не беше нещо голямо. Честно! Нека просто забравим за това.

Сърцето на Хана туптеше силно, като автомобилен двигател. Изведнъж устата й пресъхна.

— След катастрофата не исках да споменавам за скарването, защото не мислех, че има значение — продължи Мона на висок глас, от който струеше отчаяние. — Не исках да те разстройвам. Освен това се чувствах ужасно заради скарването от предишната седмица, особено когато реших, че съм те изгубила завинаги. Просто исках да забравя за това. Исках да ти се реванширам, като ти организирам това страхотно парти и…

Минаха няколко секунди. Изведнъж климатикът се включи и всички подскочиха изплашено. Спенсър се покашля.

— Момичета, не трябва да се карате — каза внимателно тя. — А. просто се опитва да ви откаже от разследването на това кой изпраща тези ужасни бележки!

Мона хвърли на Спенсър благодарствен поглед. Хана отпусна рамене, усещайки, че всички гледат нея. Последното нещо, което искаше, бе да говори за това в присъствието на всички останали. Освен това не беше сигурна дали изобщо иска да говори за това.

— Спенсър е права. Точно това е целта на А.

Момичетата замълчаха, загледани в квадратната хартиена лампа „Ногучи“, която стоеше на холната маса. Спенсър хвана ръката на Мона и я стисна. Емили стисна ръката на Хана.

— За какво бяха другите съобщения? — попита тихо Ариа.

Мона наведе глава.

— За някои неща от едно време.

Хана настръхна, вперила поглед в шнолата с форма на птица в косата на Ариа. Тя имаше усещането, че знае много добре с какво А. е измъчвал Мона — с намеци за онези години, преди Хана и Мона да станат приятелки, когато Мона бе задръстена и смотана. Кои ли тайни използваше А.? Че Мона се въртеше тайно край Али и искаше да бъде точно като нея? Че всички й се присмиваха? Двете с Мона никога не бяха обсъждали миналото, но понякога Хана се чувстваше така, сякаш ги връхлитаха болезнени спомени, които се натрупваха под повърхността на тяхното приятелство като някакъв подземен гейзер.

— Няма нужда да ни казваш, ако не искаш — бързо каза Хана. — Много от нашите съобщения също бяха свързани с миналото. И ние имаме много неща, които бихме искали да забравим.

Тя погледна най-добрата си приятелка в очите, с надеждата, че тя ще разбере. Мона хвана ръката й и я стисна. Хана забеляза на ръката й сребърния пръстен с тюркоаз, който й беше подарила, нищо, че приличаше по-скоро на някое от онези идиотски пръстенчета, които носеха роузуудските смотанячки, отколкото на бижу от „Тифани“.

Частица от разтуптяното сърце на Хана се стопли. А. беше прав за едно: най-добрите приятели си споделят всичко. Сега двете с Мона можеха също да го направят.

Входният звънец иззвъня с три тона от азиатска мелодия. Момичетата скочиха от местата си.

— Кой звъни? — прошепна изплашено Ариа.

Мона се изправи и разтърси дългата си руса коса.

Тя се усмихна широко и хукна към входната врата.

— Някой, който ще ни накара да забравим за нашите проблеми.

— Нещо като пица ли? — попита Емили.

— Не, десет манекени от филаделфийския клон на модна агенция „Вилхелмина“, разбира се — каза просто Мона.

Сякаш бе кощунство да се мисли, че е нещо друго.

21.

Как бихте разрешили проблем като този на Емили

В четвъртък вечерта, след като си тръгна от Хана, Емили си пробиваше път сред натоварените с пазарски чанти и ухаещи на скъпи парфюми клиенти в мола „Кинг Джеймс“. Трябваше да се срещне с родителите си в „Ах, този Джаз!“, тематичен ресторант в стил бродуейски мюзикъл, който се намираше до „Нордстрьом“. Когато Емили беше малка, това бе любимият й ресторант, сигурно родителите й мислеха, че все още е. Заведението не се беше променило, с фалшивата си бродуейска фасада, гигантска статуя на Фантома от операта до подиума на домакинята и снимки на звезди от Бродуей по стените.

Емили пристигна там първа и седна на едно столче до дългия, покрит с гранатови плочки бар. Известно време се взираше в колекцията от Малки русалки в големия стъклен шкаф до подиума на управителката. Когато беше малка, Емили си мечтаеше да си смени мястото с принцесата русалка Ариел — Ариел можеше да вземе човешките крака на Емили, а Емили щеше да вземе перките на Ариел. Тя непрекъснато караше приятелките си да гледат филмчето, докато накрая Али не й каза, че е много детско и е време да спре.

Погледът й бе привлечен от един познат образ на екрана на телевизора, който висеше над бара. На преден план показваха една руса надарена репортерка, а в ъгъла се мъдреше снимка на Али от седми клас.

Миналата година родителите на Алисън Дилорентис живееха в малко градче недалеч от Роузууд, Пенсилвания, докато синът им Джейсън завърши университета в Йейл. Животът им бе тих и спокоен… досега. Докато разследването на убийството на Алисън продължава, без да са открити нови улики, как се справят останалите членове на семейството?

На екрана се появи грандиозна, обрасла с бръшлян къща, а под нея надпис НЮ ХЕЙВЪН, КЪНЕКТИКЪТ. Друга руса репортерка вървеше след група студенти.

— Джейсън! — извика тя. — Смяташ ли, че полицията прави достатъчно, за да открие убиеца на сестра ти?

— Дали това е сплотило семейството ви още повече? — извика някой друг.

Едно момче с бейзболна шапка се обърна назад. Очите на Емили се разшириха — тя беше виждала Джейсън Дилорентис само два пъти след изчезването на Али. Очите му бяха студени и безмилостни, а ъглите на устата му бяха увиснали надолу.

— Не говоря често със семейството си — каза Джейсън. — Те са твърде объркани.

Емили ритна стола си. Семейството на Али… объркано? В очите на Емили семейство Дилорентис беше идеално. Бащата на Али имаше добра работа, но имаше време да се прибира у дома през уикендите и да прави барбекю на децата си. Госпожа Дилорентис водеше Али, Емили и останалите на пазар и им приготвяше страхотни курабийки. Къщата им бе безупречно чиста и всеки път, когато Емили вечеряше у тях, на масата винаги имаше много смях.

Емили се сети за спомена на Хана от деня преди Али да изчезне. След като излязоха на задната веранда, Емили се извини и отиде в тоалетната. Докато минаваше край кухнята и закачи с полата си Шарлът, хималайската котка на Али, тя чу Джейсън да говори с някого на стълбите. Гласът му звучеше ядосано.

— По-добре се откажи — изсъска Джейсън. — Знаеш колко много се ядосват на това.

— На никого няма да навредя — прошепна друг глас в отговор.

Емили се притисна към стената в коридора, объркана. Вторият глас приличаше малко на гласа на Али.

— Просто се опитвам да ти помогна — продължи Джейсън, като звучеше все по-възбудено.

Точно тогава госпожа Дилорентис влезе през входната врата и се втурна към умивалника в кухнята, за да си измие ръцете.

— О, здравей, Емили — пропя тя. Емили се отмести от стълбите. После чу как някой се изкачва към втория етаж.

Емили отново се взря в екрана на телевизора. Водещата на новините сега предупреждаваше членовете на роузуудския кънтри клуб да внимават, защото роузуудският воайор е бил забелязан да обикаля около сградата на клуба. Гърлото на Емили пресъхна. Колко лесно бе да се направи паралел между роузуудския воайор и А… и кънтри клуба? Купонът на Хана щеше да бъде там. Емили внимаваше много да не задава никакви въпроси на Хана след последното съобщение от А., но продължаваше да се чуди дали не трябваше да отидат в полицията — нещата бяха стигнали твърде далеч. Ами ако А. не само беше блъснал Хана, ами беше убил и Али, както бе предположила Ариа оня ден? Но може би Мона беше права: А. беше някъде наблизо и следеше всяко тяхно движение. А. щеше да разбере, ако кажат на полицията.

Сякаш в резултат на тези размисли телефонът й се раззвъня. Емили подскочи, като едва не падна от стола си. Тя имаше ново съобщение, но слава богу, то беше от Триста. Отново.

Хей, Ем! Какво ще правиш този уикенд?

Целувки,

Триста.

Емили си пожела Рита Морино да не пее „Америка“ толкова силно и тя да не седи толкова близо до снимката с актьорския състав на „Котки“ — всичките котарани й се усмихваха цинично, сякаш умираха от желание да си наточат ноктите в нея. Тя прокара пръсти по грапавите бутони на нокията си. Щеше да е много грубо от нейна страна да не отговори на есемесите, нали? Тя написа:

„Здрасти! Този петък съм на купон с маски на една моя приятелка. Сигурно ще е забавно!

Ем.“

Почти веднага получи отговора на Триста.

„О, Боже! Ще ми се да можех да дойда.“

„И аз бих искала — отговори Емили. — До скоро!“

Тя се запита какво ли смята да прави Триста през този уикенд — да отиде на поредното парти в силоза? Да се срещне с друго момиче?

— Емили? — Две леденостудени ръце я хванаха за раменете. Емили се завъртя и изпусна телефона си на пода. Зад нея стоеше Мая. Майката и бащата на Емили, сестра й Карълайн и приятелят й Тофър стояха зад Мая. Всички бяха ухилени до ушите.

— Изненада! — извика Мая. — Майка ти ми се обади днес следобед, за да ме попита дали съм свободна за вечеря!

— О-о-о… — заекна Емили. — Това е… страхотно. — Тя вдигна телефона си от пода и закри екрана му с ръка, сякаш Мая можеше да види какво е написала Емили. Чувстваше се така, сякаш към нея са насочени няколко прожектора. Погледна към родителите си, които стояха до голямата снимка на героите от „Клетниците“, които атакуваха барикадите. И двамата се усмихваха изнервено, държаха се така, както когато се запознаха с бившето гадже на Емили, Бен.

— Масата ни е готова — обяви майката й. Мая хвана Емили за ръката и те тръгнаха след останалите. Всички се настаниха край огромната маса с пурпурна покривка. Един изключително женствен сервитьор — Емили можеше да се закълне, че си е сложил спирала на миглите — ги попита дали искат някакви коктейли.

— Толкова се радвам най-после да се запозная с вас, господин и госпожо Фийлдс — каза Мая щом сервитьорът се оттегли. Тя се усмихна на родителите на Емили, които седяха в другия край на масата.