Майката на Емили се усмихна в отговор.

— И аз се радвам да се запозная с теб.

Гласът й бе изпълнен с топлина. Бащата на Емили също се усмихна.

Мая посочи гривната на Карълайн.

— Толкова е красива. Сама ли я направи?

Карълайн се изчерви.

— Да. От „Направи си сам бижу“ III.

Червеникавокафявите очи на Мая се разшириха.

— И аз исках да се запиша в този курс, но нямам усет за цветовете. Всички камъни в тази гривна си подхождат толкова добре!

Карълайн сведе поглед към гравираната с позлата чиния.

— Не беше чак толкова трудно. — Емили можеше да почувства, че е силно поласкана. Продължиха да бъбрят за най-различни незначителни неща, за училище, за роузуудския воайор, за инцидента с Хана и за Калифорния — Карълайн поиска да разбере дали Мая познава някои от съучениците им, които са отишли да учат в „Станфорд“, където е приета да учи следващата година. Тофър се засмя на историята, която Мая разказа — за бившата й съседка в Сан Франциско, която имала осем дългоопашати папагала и карала Мая да ходи в дома й да се грижи за тях. Емили ги гледаше с раздразнение. Щом им е толкова лесно да харесат Мая, защо не го бяха направили по-рано? Какви бяха всичките онези приказки, че Емили трябва да стои далеч от Мая? Налагаше ли се да избяга от къщи, за да могат най-после да я приемат на сериозно?

— О, забравих да спомена — каза бащата на Емили, след като храната беше сервирана. — Направил съм резервация в Дък за Деня на благодарността.

— О, чудесно! — Госпожа Фийлдс грейна. — В същата къща ли?

— Съвсем същата. — Господин Фийлдс бодна едно мъничко морковче.

— Къде се намира Дък? — попита Мая.

Емили гребна с вилицата си от картофеното пюре.

— Това е един малък крайбрежен град на едно от островчетата в Северна Каролина. Винаги резервираме там къща за Деня на благодарността. Водата все още е топла и става за плуване.

— Може би Мая ще се съгласи да дойде с нас — подхвърли госпожа Фийлдс, като превзето попи устните си със салфетка. — Все пак ти винаги водиш по някоя приятелка.

Емили зяпна от изненада. Всъщност тя винаги беше водила приятел — миналата година бе завела Бей. Карълайн беше завела Тофър.

Мая притисна ръка към гърдите си.

— Ами… да! Звучи ми страхотно!

На Емили изведнъж й се стори, че фалшивите декоративни стени на ресторанта се приближават към нея и я притискат. Тя разкопча яката на ризата си и се изправи. Без да си прави труда да обясни, тя тръгна покрай групичката сервитьори и сервитьорки, облечени като героите от „Под наем“. Връхлетя в едната кабинка на тоалетната, облегна се на облицованата с плочки стена и затвори очи.

Външната врата на тоалетната се отвори. Под вратата на кабинката Емили забеляза тъпоносите обувки на Мая.

— Емили? — повика я нежно Мая.

Емили надникна през процепа на металната врата. Мая беше преметнала плетената си на една кука чанта през врата, а устните й бяха силно стиснати от притеснение.

— Добре ли си? — попита тя.

— Просто малко ми е лошо — заекна Емили, пусна водата, излезе и тръгна към мивката.

Стоеше гърбом към Мая, неподвижна и напрегната. Ако в този миг Мая я докоснеше, Емили беше повече от сигурна, че ще се взриви.

Мая протегна ръка, после отстъпи назад, сякаш усети настроението на Емили.

— Не е ли много мило, че родителите ти ме поканиха да дойда с теб в Дък? Ще бъде толкова забавно!

Емили изстиска голямо количество течен сапун в шепата си. Когато ходеха в Дък, Емили и Карълайн винаги прекарваха поне по три часа в океана всеки ден, сърфирайки по водата. След това гледаха анимационните филмови маратони по Картуун нетуърк, презареждаха и отново се връщаха във водата. Беше сигурна, че на Мая това нямаше да й допадне.

Емили се обърна с лице към нея.

— Това ми се струва толкова… странно. Миналата седмица нашите ме мразеха. А сега ме харесват. Опитват се отново да ме спечелят, изненадват ме с присъствието ти на вечерята, след това те канят на острова.

Мая се намръщи.

— И това не е добре?

— Ами да — изтърси Емили. — Или пък не. Разбира се, че не. — Нещата съвсем се объркаха. Тя се покашля и срещна очите на Мая в огледалото. — Мая, ако ти беше бонбон, какъв вид щеше да бъдеш?

Мая докосна кутията с кърпички за бърсане, която бе окачена точно в средата над плота с умивалниците.

— А?

— Ами според теб дали ще бъдеш „Майк и Айк“? Или „Лафи Тафи“? Или блокче „Сникърс“? Какво?

Мая впери поглед в нея.

— Ти да не си пияна?

Емили се загледа в отражението на Мая в огледалото. Кожата й с цвят на мед грееше. Покритите й с малинов блясък устни блестяха. Емили си беше паднала по Мая в мига, в който я зърна, и техните полагаха големи усилия да я приемат. Тогава какъв й беше проблемът? Защо всеки път, когато Емили се опитваше да си мисли за това как целува Мая, тя си представяше как целува Триста?

Мая се облегна на плота.

— Емили, мисля, че знам какво става тук.

Емили бързо отклони поглед, като се опита да не се изчервява.

— Не, не знаеш.

Погледът на Мая омекна.

— Става въпрос за приятелката ти Хана, нали? За катастрофата? Ти си била там, нали? Чух, че човекът, който я блъсна, я е следил.

Лененото портмоне на Емили се изплъзна от ръцете й и падна на земята.

— Къде чу това? — прошепна тя.

Мая отстъпи назад изненадана.

— Аз… Не знам. Не мога да си спомня? — Тя присви очи, объркана. — Можеш да разговаряш с мен, Ем. Можем да си казваме всичко, нали?

Минаха няколко минути, през които от тон колоните се лееше песен на Гершуин. Емили си мислеше за съобщението, което А. им бе изпратил, след като миналата седмица тя и трите й приятелки се бяха срещнали с полицай Уайлдън:

Ако кажете на НЯКОГО за мен, ще съжалявате.

— Никой не е следил Хана — прошепна тя. — Това си беше катастрофа и точка.

Мая прокара ръце по керамичната мивка.

— Мисля да се върна на масата. Аз… Ще се видим там. — Тя тръгна бавно към изхода. Емили изчака входната врата да изскърца след нея.

Песента, която се лееше от тон колоните, премина в нещо от Аида. Емили седна пред голямото огледало, като се заигра с чантичката в скута си. Никой нищо не каза, помисли си тя. Освен нас никой друг не знае. И никой няма да каже на А.

Внезапно Емили забеляза една сгъната бележка, която се подаваше от отворената й чанта. Върху нея с големи червени букви беше написано ЕМИЛИ. Тя я извади и я разгъна. Това беше формуляр за членство в РИПЛАГ — Родители и приятели на лесбийки и гейове. Някой бе нанесъл информация за родителите на Емили. На края забеляза познатия неравен почерк.

Честит първи съвместен ден навън, Емили — вашите сигурно са ужасно горди! Сега, след като семейство Фийлдс прие зова на любовта, сигурно ще бъде много жалко, ако нещо се случи с малката им лесбийка. Затова не казвай нищо… и ще си останеш с тях!

А.

Вратата на банята продължаваше да се полюлява напред-назад след излизането на Мая. Емили отново прочете бележката с треперещи ръце. Изведнъж познат аромат изпълни въздуха. Ухаеше на…

Емили се намръщи и отново подуши въздуха. Най-накрая поднесе бележката на А. към носа си. Когато вдъхна дълбоко, стомахът й се сви на камък. Емили би разпознала този аромат навсякъде. Това беше съблазнителното ухание на банановата дъвка на Мая.

22.

Ако стените на „W“ можеха да говорят…

В четвъртък вечерта, след вечерята в „Смит и Воленски“, престижно заведение за всякаква скара в Манхатън, което бащата на Спенсър често посещаваше, тя и родителите й тръгнаха бавно по застлания със сив килим коридор на хотел Стените му бяха покрити с лъскави черно-бели фотографии на Ани Лейбовиц, а въздухът ухаеше на смесица от ванилия и чисти кърпи.

Майка и говореше по телефона.

— Не, тя със сигурност ще спечели — промърмори тя. — Защо да не го резервираме още сега? — Тя млъкна, сякаш човекът от другия край на линията казваше нещо много важно. — Добре. Ще говорим пак утре. — Тя затвори телефона си.

Спенсър подръпна ревера на гълъбовосивото си сако „Армани“ — беше се облякла официално за вечерята, за да навлезе в ролята на номиниран за награда есенет. Запита се с кого ли говореше майка й. Може би планираше нещо невероятно за Спенсър, в случай, че спечели „Златната орхидея“. Някое превъзходно пътуване? Един ден като личен клиент на „Барнис“? Среща със семенния приятел, който работи в „Ню Йорк Таймс“? Спенсър бе умолявала родителите си да й позволят да работи в „Таймс“ като стажантка през лятото, но майка й не й позволи.

— Нервна ли си, Спенс? — Мелиса и Иън се появиха зад нея, като дърпаха еднакви карирани куфари на колелца. За жалост родителите на Спенсър бяха настояли Мелиса също да дойде на интервюто за морална подкрепа, а тя беше домъкнала и Иън. Мелиса вдигна една малка бутилчица с етикет „МАРТИНИ ЗА ВКЪЩИ!“

— Искаш ли една от тези? Мога да ти дам, ако се нуждаеш от нещо за успокоение.

— Добре съм — бързо отговори Спенсър. Присъствието на сестра й я караше да се чувства така, сякаш под сутиена й „Малиция“ пъплят хлебарки. Всеки път, когато Спенсър затваряше очи, си представяше как Мелиса започва да се върти притеснено, когато Уайлдън я пита къде са били двамата с Иън в нощта, когато Али изчезна, и отново чу гласа й: Човек трябва да е уникален, за да убие. А ти не си.

Мелиса замълча, като разклати малката бутилчица с мартини.

— Да, може би е по-добре да не пиеш. Може да забравиш същността на есето си.

— Това е самата истина — промърмори госпожа Хейстингс. Спенсър настръхна и им обърна гръб.

Стаята на Иън и Мелиса се намираше до тази на Спенсър и те се шмугнаха вътре, смеейки се. Когато майка й бръкна в чантата си, за да извади ключа на Спенсър, едно красиво момиче на нейната възраст мина край тях. Беше навело глава и гледаше една кремава картичка, която изглеждаше подозрително еднаква с поканата за закуска от комитета за връчването на „Златната орхидея“, която Спенсър бе пъхнала в своята голяма чанта от туид.

Непознатата забеляза, че Спенсър я гледа и устните й се разтвориха в блестяща усмивка.

— Здрасти! — приветливо каза тя. Имаше вид на водеща от СиЕнЕн: уравновесена, наперена, привлекателна. Спенсър отвори уста и езикът й тромаво се раздвижи вътре. Преди да успее да отговори, момичето сви рамене и отмести поглед.

Единствената чаша вино, която Спенсър бе изпила с позволението на родителите си, се разбълбука в стомаха й. Тя се обърна към майка си.

— За „Златната орхидея“ се състезават много наистина умни кандидати — прошепна Спенсър, след като момичето зави зад ъгъла. — Аз няма да спечеля.

— Глупости — сряза я госпожа Хейстингс. — Ще спечелиш. — Тя й подаде ключа за стаята. — Този е за теб. Взели сме ти апартамент. — С тези думи тя потупа Спенсър по ръката и продължи надолу по коридора към своята стая.

Спенсър прехапа устни, отключи вратата на апартамента си и светна лампата. Стаята миришеше на канела и нов килим, а грамадното й легло бе покрито с дузина възглавнички. Тя изпъна рамене и завлече куфара си до тъмния махагонов гардероб. Първо извади черното си сако „Армани“, което бе избрала за интервюто, и го сложи на закачалка вътре. Прибра късметлийските си розови сутиен и бикини „Улфърд“ в най-горното чекмедже на залепения до гардероба скрин. След като облече пижамата си, тя обиколи апартамента и се убеди, че всичките картини по стените висят водоравно, а огромните небесносини възглавници за спане са равномерно бухнали. Отиде в банята и подреди кърпите на рафтовете. На умивалника подреди душ-гел „Блис“, шампоан и балсам. Когато се върна в спалнята, започна безцелно да разлиства един брой на списанието „Тайм аут, Ню Йорк“. На корицата му се кипреше самоувереният Доналд Тръмп, застанал пред кулата Тръмп.