Спенсър направи няколко упражнения от йога, но това не я накара да се почувства по-добре. Накрая извади петте си учебника по икономика и копие от есето на Мелиса и разпиля всичко това върху леглото си. Ще спечелиш, звънна гласът на майка й в ухото й. След като цял час репетираше откъси от есето на Мелиса пред огледалото, Спенсър чу леко почукване по свързващата врата, която водеше към съседния апартамент. Тя се изправи объркана. Вратата водеше към стаята на Мелиса.

Почукването се повтори. Спенсър се свлече от леглото и се промъкна до вратата. Тя погледна към мобилния си телефон, но той беше тъмен.

— Кой е? — тихо извика Спенсър.

— Спенсър? — пресипнало се обади Иън. — Здрасти. Мисля, че стаите ни са свързани. Мога ли да вляза?

— Ами… — заекна Спенсър. Свързващата врата издаде няколко скърцащи звука и се отвори. Иън бе захвърлил официалната си риза и панталони в цвят каки и се бе преоблякъл в тениска и дънки. Спенсър сви пръсти, изплашена и развълнувана.

Иън огледа апартамента на Спенсър.

— В сравнение с нашата, твоята стая е направо огромна.

Спенсър сложи ръце зад гърба си, като се опитваше да сподави усмивката си. Може би за пръв път в живота си тя бе получила по-хубава стая от Мелиса. Иън погледна към учебниците, разпилени по леглото на Спенсър, след което ги отмести настрана и седна.

— Учиш, а?

— Ами да — отговори тя, залепена за масата, като се страхуваше да помръдне.

— Много лошо. Мислех си, че можем да се поразходим. Мелиса заспа, след като изпи един от онези бутилирани коктейли. Толкова малко й трябва — намигна той.

Отвън се чуваха клаксоните на такситата и примигваха неонови светлини. Изразът на лицето на Иън беше същият, какъвто Спенсър бе запомнила от онзи път, преди години, когато той стоеше до нея на алеята и се канеше да я целуне. Тя си наля чаша студена вода от каната на масата и отпи една голяма глътка, а в ума й се заформи една идея. Тя всъщност искаше да попита нещо Иън… за Мелиса, за Али, за липсващата част от спомените си и за опасното, забранено подозрение, което зрееше в съзнанието й от неделя насам.

Спенсър остави чашата на масата с разтуптяно сърце. Тя придърпа леко голямата си тениска с щампа на университета на Пенсилвания така, че да открие едното й рамо.

— Знам нещо тайно за теб — промърмори тя.

— За мен? — Иън мушна палец в гърдите си. — Какво е то?

Спенсър избута настрани част от книгите си и седна до Иън. Когато вдъхна аромата на папая и ананас от неговия балсам за лице „Кийл“ — Спенсър познаваше всички продукти от поредицата козметика за лице на „Кийл“ и ги обожаваше — усети как главата й се замайва.

— Знам, че ти и едно русо момиче сте били много повече от приятели.

Иън мързеливо се усмихна.

— И това малко русо момиче може би… си ти?

— Не… — Спенсър сви устни. — Али.

Иън изкриви уста.

— С Али излизахме веднъж или два пъти, това е. — Той докосна голите колене на Спенсър. Тя усети как по гърба й пробягват тръпки. — Повече ми хареса да целувам теб.

Спенсър се облегна назад, смутена. През онази последна нощ Али бе казала на Спенсър, че тя и Иън са заедно, и че Иън е целунал Спенсър само защото Али го е накарала. Защо тогава Иън непрекъснато флиртуваше със Спенсър?

— Сестра ми знаеше ли, че си се хванал с Али?

Иън се изсмя подигравателно.

— Разбира се, че не. Много добре знаеш колко е ревнива.

Спенсър погледна през прозореца към „Лексингтън авеню“ и преброи десет поредни жълти таксита.

— Наистина ли двамата с Мелиса сте били заедно през цялата нощ, когато Али изчезна?

Иън се облегна назад на лакти, като престорено въздъхна.

— Ама вие, момичетата Хейстингс, сте голяма работа. Мелиса също говори за тая нощ. Мисля, че се притеснява онова ченге да не разбере, че сме пили алкохол, а ние бяхме непълнолетни. Но какво от това? Четири години минаха оттогава. Сега никой няма да ни арестува за това.

— Тя е била… нервна? — прошепна Спенсър с широко отворени очи.

Иън я погледна съблазнително.

— Защо поне за миг не забравиш за тези роузуудски истории? — Той отметна кичура коса от лицето на Спенсър. — Нека се позабавляваме.

Желанието я изпълни. Лицето на Иън се приближи към нейното, като скри изгледа към сградите от другата страна на улицата. Ръката му обгърна коляното й.

— Не трябва да правим това — прошепна тя. — Не е редно.

— Разбира се, че е — прошепна Иън в отговор.

Изведнъж по вратата се чу ново почукване.

— Спенсър? — Гласът на Мелиса беше пресипнал. — Там ли си?

Спенсър скочи от леглото, нахлу обувките си и се приближи до вратата.

— Д-да.

— Знаеш ли къде е отишъл Иън? — попита сестра й.

Щом чу, че Мелиса натиска дръжката на междинната врата, Спенсър панически започна да ръкомаха към Иън, сочейки към входната врата. Той скочи от леглото, приглади дрехите си и се измъкна от стаята точно в мига, когато Мелиса отвори вратата.

Сестра й беше вдигнала черната си маска за очи на челото си и бе облякла раирана пижама „Кейт Спенс“ Тя леко повдигна нос към въздуха, сякаш надушваше балсама за лице на Иън.

— Защо твоята стая е толкова по-голяма от моята? — най-накрая попита Мелиса.

И двете чуха механичното изщракване на картата на Иън, с която той отключваше вратата на тяхната стая. Мелиса се обърна и развя коса.

— О, ето те и теб. Къде беше?

— До машината за десертни блокчета — каза Иън с меден гласец. Мелиса затвори междинната врата, без дори да се сбогува.

Спенсър се тръшна на леглото. „На косъм бяхме“ — тя въздъхна силно, въпреки че се надяваше Мелиса и Иън да не я чуят.

23.

Зад затворени врати

Когато Хана отвори очи, тя се озова зад волана на своята „Тойота Приус“ Но нали лекарите й бяха казали, че не трябва да шофира със счупена ръка? Не трябваше ли да лежи в леглото, гушнала миниатюрния си доберман Дот?

— Хана. — На съседната седалка се настани неясна фигура. Хана можеше да различи само, че е момиче с руса коса — зрението й бе твърде размазано, за да види друго.

— Хей, Хана — чу се отново гласът. Звучеше й като…

— Али? — изграчи Хана.

— Точно така. — Али се наведе близо до лицето й. Краищата на косата й погъделичкаха бузите на Хана.

— Аз съм А. — прошепна тя.

— Какво? — извика Хана с широко отворени очи.

Али седна с изпънат гръбнак.

— Казах, че съм добре. — След това отвори вратата и се изгуби в нощта.

Зрението на Хана успя да се фокусира. Тя седеше на паркинга на Планетариума в Холмс. Вятърът развяваше един голям плакат с надпис ГОЛЕМИЯТ ВЗРИВ.

Хана скочи, запъхтяна. Намираше се в огромната си стая, завита с кашмиреното си одеяло. Дот спеше свит на кълбо в мъничкото си легълце марка „Тучи“. От дясната й страна се намираше нейният скрин, с множеството си чекмеджета, пълни с красиви, скъпи дрехи.

— Господи — каза тя на висок глас.

Звънецът на входната врата иззвъня. Хана изстена и се изправи, усещаше главата си така, сякаш бе натъпкана със слама. Какво беше сънувала току-що? Али? Големия взрив? А.?

Звънецът отново иззвъня. Дот се измъкна и започна да обикаля нетърпеливо пред затворената врата на спалнята й. Беше петък сутринта и когато Хана погледна към часовника на нощното й шкафче, тя осъзна, че вече минава десет сутринта. Майка й отдавна беше излязла, ако изобщо се бе прибрала предишната вечер. Хана беше заспала на дивана и Мона й помогна да се качи до спалнята си.

— Идвам — извика Хана, като навлече копринения си тъмносин халат, набързо върза косата си на конска опашка и се огледа в огледалото. Примигна няколко пъти. Шевовете на брадичката й все още си бяха там, черни и нащърбени. Напомняха й за мрежата на футболната врата.

Когато надникна през стъклото на входната врата, тя зърна Лукас на верандата. Пулсът й се ускори. Тя отново се погледна в огледалото, което висеше в коридора и приглади назад няколко паднали кичура коса. В огромния си копринен халат се чувстваше като дебела циркаджийка и се запита дали да не изтича обратно в спалнята си и да облече нещо по-нормално.

След това изведнъж се спря и се изсмя надменно. Какво правеше? Тя не може да харесва Лукас. Той беше… Лукас.

Хана сви рамене, въздъхна и отвори вратата.

— Здрасти — каза бавно, като се опитваше да звучи отегчено.

— Здрасти — отвърна й Лукас.

Те се гледаха дълго, сякаш векове. Хана бе сигурна, че Лукас чува тупкането на сърцето й. Искаше й се да може да го заглуши. Дот танцуваше около краката им, но Хана бе прекалено вцепенена, за да се наведе и да го прогони оттам.

— Да не съм избрал неподходящ момент? — внимателно попита Лукас.

— А, не — бързо каза Хана. — Влез.

Когато отстъпи, едва не се спъна в малката фигурка на Буда, която през последните десет години използваха да спира вратата. Хана размаха ръце, като се опитваше да запази равновесие и да не падне. Внезапно почувства силните ръце на Лукас да я обгръщат през кръста. Когато той й помогна да се изправи, двамата се спогледаха. Устните на Лукас се извиха в усмивка. Той се наведе към нея и устните му покриха нейните. Хана се разтопи в целувката. Дотътриха се до дивана и паднаха върху меките възглавници, като Лукас много внимаваше с гипса й. След няколко минути мляскане и сумтене Хана се отдръпна, опитвайки се да си поеме дъх. Тя леко изскимтя и скри лице в ръцете си.

— Извинявай. — Лукас се отдръпна назад. — Не трябваше ли да го правя?

Хана поклати глава. Не можеше да му признае, че последните два дни бяха изпълнени с фантазии това да се случи отново. Или че имаше странното усещане, че беше целувала Лукас и преди онази целувка в сряда — само че как би било възможно?

Тя свали ръце от лицето си.

— Не ми ли каза, че си в клуба по екстрасензорни възприятия в училище? — каза тихо тя, като си спомни какво й беше разказал Лукас по време на разходката им с балона. — Не би ли трябвало по телепатичен начин да усетиш дали трябва, или не трябва да го правиш?

Лукас се ухили и потупа голото й коляно.

— Ами тогава, значи, си искала да го направя. И искаш да го направя отново.

Хана облиза устните си, усещайки хиляди пеперуди като онези, които беше видяла в Музея по естествена история преди няколко години, да пърхат в стомаха й. Когато Лукас протегна ръка и леко докосна лакътя й, където бе пъхната иглата на системата, Хана усети, че всеки момент ще се разтопи от удоволствие. Тя вирна глава и изстена.

— Лукас… Просто не знам.

Той се отдръпна назад.

— Какво не знаеш?

— Просто… Искам да кажа… Мона… — Тя безпомощно махна с ръка. Изобщо не се получаваше, така или иначе нямаше представа какво иска да каже.

Лукас повдигна веждите си.

— Какво за Мона?

Хана взе плюшеното кученце, което баща й беше донесъл в болницата. То трябваше да се казва Корнелиус Максимилиан, един герой, който двамата с Хана бяха измислили, когато тя беше малка.

— Тъкмо се сдобрихме — каза тя със слаб гласец, с надеждата, че Лукас ще разбере, без да й се налага да му обяснява.

Лукас се облегна назад.

— Хана… Мисля, че трябва да внимаваш с Мона.

Хана изпусна Корнелиус Максимилиан в скута си.

— Какво искаш да кажеш?

— Просто… Смятам, че тя не ти желае доброто.

Хана зина от изумление.

— Мона седя до мен в болницата през цялото време! И да знаеш, че ако това има нещо общо със скандала на купона й, тя ми разказа за него. Преодолях го. Всичко е наред.