Лукас внимателно я изгледа.

— Всичко е наред?

— Да — каза тя с рязък глас.

— Значи… нямаш нищо против онова, което ти причини? — Лукас звучеше възмутено.

Хана отмести поглед. Предишния ден, след като бяха приключили разговора за А., бяха интервюирали манекените и момичетата си бяха тръгнали, Хана откри една бутилка „Столичния“ в същия шкаф, където майка й държеше сватбения сервиз от китайски порцелан. Двете с Мона се свряха в стаята й, пуснаха си „Незабравимата“ и разиграха една игра на пиене „Манди Мур“. Всеки път, когато Манди Мур изглеждаше дебела, те отпиваха от водката. Всеки път, когато Манди Мур се нацупеше, те пиеха. Когато Манди играеше като робот, пиеха. Изобщо не разговаряха за съобщението, което А. беше изпратил на Мона — онова за скарването им. Хана беше убедена, че само са се сдърпали за нещо глупаво, като снимките от партито, или дали Джъстин Тимбърлейк е идиот. Мона винаги казваше, че е, а Хана твърдеше, че не е.

Лукас примигна ядосано.

— Не ти е казала, нали?

Хана гневно пое дъх през носа си.

— Няма значение, ясно ли е?

— Добре. — Лукас вдигна примирително ръце.

— Добре — повтори Хана, като изпъна рамене. Но когато затвори очи, тя отново се видя в тойотата. Знамето на Планетариума на Холис се вееше зад нея. Очите й смъдяха от сълзи. Нещо — може би нейният блекбъри — избипка в чантата й. Хана се опита да запази спомена, но неуспешно.

Тя усещаше топлината на тялото на Лукас, той седеше толкова близо до нея. Не миришеше на одеколон или скъпи дезодоранти, или разни други странни неща, с които момчетата се пръскаха, а просто на чиста кожа и паста за зъби. Само ако можеха да живеят в свят, където Хана да може да има и двете неща — Лукас и Мона. Но тя знаеше, че ако иска да остане такава, каквато е, това беше невъзможно.

Хана се протегна и хвана ръката на Лукас. От гърдите й се откъсна ридание, което тя нито можеше да обясни, нито да разбере. Докато се навеждаше да го целуне, тя отново се опита да извика спомените си за онова, което се бе случило в нощта на катастрофата. Но както винаги, в главата й нямаше нищо.

24.

Спенсър получава гилотината

Сутринта в петък Спенсър влезе в „Даниел“ на Шейсет и пета улица между „Медисън“ и Парк авеню, един тих и добре поддържан квартал някъде между Среден Манхатън и Горен Ийст сайд. Почувства се така, сякаш е влязла на снимачната площадка на „Мария Антоанета“. Стените на ресторанта бяха направени от изваян мрамор, който напомняше на Спенсър за бял шоколад. Луксозните тъмночервени завеси падаха на вълни, а алеята от входа до голямата зала бе обградена от елегантни скулптури и бюстове. Спенсър реши, че когато спечели първия си милион, тя ще проектира къщата си така, че да изглежда точно като това място.

Цялото й семейство вървеше след нея, включително Мелиса и Иън.

— Носиш ли си бележките? — промърмори майка й, като въртеше нервно едно от копчетата на розовия си пепитен костюм на Шанел — беше се облякла така, сякаш тя щеше да се явява на интервю. Спенсър кимна утвърдително. Не само че ги носеше, беше ги научила наизуст.

Тя се опита да потисне бунта в стомаха си, въпреки че миризмата на бъркани яйца и масло от трюфели, която се разнасяше от кухнята, изобщо не й помагаше. На стената имаше окачена табела с надпис ЗАПИСВАНЕ НА УЧАСТНИЦИТЕ В КОНКУРСА ЗЛАТНА ОРХИДЕЯ.

— Спенсър Хейстингс — каза тя на момичето с блестяща коса, приличащо на Паркър Поузи, което записваше участниците.

То намери Спенсър в списъка, усмихна се и й подаде една блестяща ламинирана табелка с името й.

— Вие сте на шеста маса — каза тя, като махна с ръка към голямата зала. Спенсър видя забързани сервитьорки, гигантски цветни украси и няколко възрастни, които сновяха наоколо, разговаряха и пиеха кафе.

— Щом се приготвят, ще ви повикаме — увери я момичето.

Мелиса и Иън разглеждаха мраморната статуетка до бара. Бащата на Спенсър беше излязъл на улицата и разговаряше с някого по мобилния си телефон. Майка и също говореше по телефона, полускрита зад една от кървавочервените завеси на ресторанта. Спенсър я чу да казва: „Значи резервацията е готова? Чудесно, тогава. Тя страшно ще го хареса.“

„Ще хареса какво?“ — искаше да попита Спенсър. Но се замисли дали пък майка й няма да поиска да го запази в тайна, докато не спечели.

Мелиса тръгна към тоалетната и Иън се настани на диванчето до Спенсър.

— Развълнувана ли си? — ухили се той. — Така и трябва да бъде. Това е голяма работа.

На Спенсър й се искаше поне веднъж Иън да мирише на гнили зеленчуци или на кучешки дъх — щеше да й бъде много по-лесно да запази спокойствие в присъствието му.

— Нали не си казал на Мелиса, че снощи беше в стаята ми? — прошепна тя.

Лицето на Иън придоби делово изражение.

— Разбира се, че не.

— И тя не е заподозряла нищо?

Иън си сложи тъмни авиаторски очила, които скриха очите му.

— Мелиса не е чак толкова страшна, да знаеш. Тя няма да те ухапе.

Спенсър млъкна. Напоследък й се струваше, че Мелиса не само щеше я ухапе, ами и ще я зарази с бяс.

— Просто нищо не споменавай — изръмжа тя.

— Спенсър Хейстингс? — извика момичето на бюрото. — Готови са да ви приемат.

Когато Спенсър се изправи, роднините й се събраха край нея като пчели на мед.

— Не забравяй за онзи път, когато изигра Елиза Дулитъл в „Моята прекрасна лейди“ с остри болки в стомаха — прошепна госпожа Хейстингс.

— Не забравяй да споменеш, че познавам Доналд Тръмп — добави баща й.

Спенсър се намръщи.

— Така ли?

Баща й кимна.

— Веднъж седяхме един до друг в „Чиприани“ и си разменихме визитните картички.

Спенсър скрито направи няколко дихателни упражнения от йога.

Шеста маса беше малка и скрита в едно отдалечено ъгълче на ресторанта. На нея вече седяха трима възрастни, които пиеха кафе и си похапнаха кроасани. Щом видяха Спенсър, те се изправиха.

— Добре дошла — каза един оплешивяващ мъж с бебешко лице. — Джефри Лав. Носител на „Златната орхидея“ от 1987-а година. Имам свое място на Нюйоркската стокова борса.

— Аманда Рийд. — Високата слаба жена се ръкува със Спенсър. — „Златна орхидея“ от 1984-та. Аз съм главен редактор на „Барънс“.

— Куентин Хюс — кимна й чернокожият мъж с великолепна риза на Търнбул и Асер. — 1990-та. Управителен директор на „Голдман Сакс“.

— Спенсър Хейстингс. — Спенсър се опита да седне колкото се може по-изискано.

— Вие сте момичето, което написа есето „Невидимата ръка“ — грейна Аманда Рийд, като отново седна на стола си.

— Много сме впечатлени от него — измърмори Куентин Хюз.

Спенсър сгъна и разгъна бялата си платнена салфетка. Естествено, че всички на масата ще работят в сферата на финансите. Щеше да е много хубаво, ако я бяха изправили пред някой специалист по история на изкуството или биолог, или режисьор на документални филми, някой, с когото ще може да разговаря на друга тема. Тя се опита да си представи членовете на комисията по бельо. Опита се да си ги представи като малки пудели, Руфъс и Беатриче, опънали крачета. След това си представи как им разказва цялата истина: че тя нищо не разбира от икономика, че всъщност я мрази, и че е откраднала есето на сестра си от страх да не развали отличния си успех.

В началото журито й зададе основните въпроси — за това къде е учила, с какво обича да се занимава, какъв опит има в ръководството и извънкласните мероприятия. Спенсър отговаряше бързо и леко, а интервюиращите се усмихваха, кимаха и записваха нещо в малките си кожени бележници. Тя им разказа за ролята си в „Буря“, за това, че е редактор на училищния годишник, как е организирала екологично пътуване до Коста Рика през втората година в гимназията. След няколко минути се облегна назад и си помисли: Добре върви. Даже много добре.

И тогава мобилният й телефон иззвъня.

Интервюиращите вдигнаха глави, раздразнени.

— Трябваше да изключите телефона си, преди да влезете тук — каза строго Аманда.

— Извинете. Мислех, че съм го направила. — Спенсър бръкна в чантата си, за да изключи телефона, но светещият екран привлече вниманието й. Тя бе получила съобщение от някой, наречен АААААА.

АААААА:

Лека подсказка за не чак толкова досетливите: никого няма да заблудиш. Журито може да разбере, че си по-голямо менте и от фалшив Вюитон.

П.П Да знаеш, че тя го направи веднъж. И няма да се поколебае да го направи и с теб.

Спенсър бързо изключи телефона, като стръвно хапеше устните си. Да знаеш, че тя го направи веднъж. Да не би А. да намекваше онова, което Спенсър си мислеше, че намеква?

Когато отново вдигна поглед към членовете на комисията, те изглеждаха като съвсем различни хора — прегърбели и сериозни, готови да преминат към истинските въпроси. Спенсър отново започна да сгъва и разгъва салфетката си. Те не знаят, че аз съм измамница, помисли си тя.

Куентин се облегна на лакти.

— Винаги ли сте се интересували от икономика, госпожице Хейстингс?

— Ами, разбира се. — Гласът на Спенсър прозвуча дрезгаво. — Винаги съм смятала… ъ-ъ-ъ… икономиката, парите, всичко това за много увлекателно.

— Чия икономическа философия ви вдъхновява? — попита Аманда.

Спенсър установи, че главата й е напълно изпразнена от съдържание. Чия икономическа философия? Какво, по дяволите, означаваше това? В съзнанието й се въртеше само едно име.

— Доналд Тръмп?

Журито застина. След това Куентин започна да се смее, последван от Джефри и накрая Аманда. Те всички се заливаха в смях, затова Спенсър също се усмихна. Докато накрая Джефри не каза:

— Шегувахте се, нали?

Спенсър примигна.

— Разбира се, че се шегувах.

Членовете на комисията отново се разсмяха. Спенсър изпитваше огромното желание да пренареди кроасаните на масата в мъничка, спретната пирамидка. Тя затвори очи, опитвайки се да се съсредоточи, но пред очите й се появи образът на горящ самолет, който пада от небето.

— Що се отнася до вдъхновението… знам ли, толкова са много. Трудно е да определя само един — мърмори тя.

Членовете на комисията не изглеждаха особено впечатлени.

— След като завършите колежа, как си представяте идеалната първа работа? — попита Джефри.

Спенсър отговори, преди да помисли.

— Репортер във вестник „Ню Йорк Таймс“.

Членовете на комисията изглеждаха объркани.

— Репортер в икономическия отдел, нали? — уточни Аманда.

Спенсър примигна.

— Не знам. Може би.

Тя не се беше чувствала толкова непохватна и изнервена от… всъщност никога. В ръцете си държеше спретнатата купчинка със записките за интервюто. Съзнанието й бе изпразнено от съдържание, като чиста черна дъска. От десета маса се дочу звънлив смях. Спенсър погледна натам и видя брюнетката от да се усмихва, а нейните изпитващи да й се усмихват в отговор. Зад гърба им се намираха прозорците на ресторанта; отвън, на улицата, Спенсър видя едно момиче, което надничаше през тях. Беше… Мелиса. Тя просто си стоеше там и безизразно се взираше в нея.

И няма да се поколебае да го направи и с теб.

— И така… — Аманда добави още мляко към кафето си. — Според вас кое е най-голямото ви постижение в училище?

— Ами… — Спенсър погледна отново към прозореца, но Мелиса беше изчезнала. Тя си пое нервно дъх и се опита да се овладее. Ролексът на Куентин блещукаше на светлината на лампиона. Някой си беше сложил твърде много мускусен парфюм. Една сервитьорка наля още кафе на трета маса. Спенсър знаеше какъв е правилният отговор: участието в съревнованието за Купата по икономика и математика в девети клас. Летния стаж във филаделфийския клон на Джей Пи Морган. Само че това не бяха нейни постижения, а на Мелиса, която, всъщност, трябваше да спечели тази награда. Думите се завъртяха на върха на езика й, но внезапно тя изтърси нещо друго.