— Най-добрата ми приятелка изчезна в седми клас — избъбри Спенсър. — Алисън Дилорентис. Сигурно сте чували за нея. Години наред живях с въпроса какво й се е случило, къде е отишла. Този септември откриха тялото й. Била е убита. Според мен най-голямото ми постижение е, че успях да запазя разсъдъка си. Не знам как и другите успяха да го преживеят, как продължихме да ходим на училище, да си живеем живота, просто да продължим напред. Двете с нея може и да сме имали търкания, но тя означаваше всичко за мен.

Спенсър затвори очи и се върна в онази нощ, когато Али изчезна, когато тя я беше блъснала силно и Али падна по гръб. Въздухът бе разцепен от гръмотевично изпращяване. Внезапно към спомена й се добави още нещо… нещо ново. Точно след като блъсна Али, тя чу една лека, момичешка въздишка. Въздишката прозвуча толкова близо, сякаш някой стоеше точно зад нея и й дишаше във врата.

Да знаеш, че тя го направи веднъж.

Спенсър отвори широко очи. Нейните интервюиращи сякаш бяха застинали във времето. Куентин държеше един кроасан на сантиметър от лицето си. Главата на Аманда беше изкривена под странен ъгъл. Джефри държеше салфетката, притисната към устата си. Спенсър внезапно се запита дали не е разказала спомена си на глас.

— Така… — най-накрая каза Джефри. — Благодаря ви, Спенсър.

Аманда се изправи и хвърли салфетката в чинията си.

— Това беше много интересно. — Спенсър бе повече от сигурна, че тези думи всъщност означаваха: Нямаш никакъв шанс да спечелиш.

Останалите комисии си бяха тръгнали, както и останалите кандидати. Единствено Куентин продължи да седи на масата. Той внимателно я изучаваше, а на лицето му грееше горда усмивка.

— Откровеният ви отговор беше като глътка свеж въздух — каза той с нисък, поверителен тон. — От известно време следя историята с вашата приятелка в пресата. Това е просто ужасно. Полицията има ли някакви заподозрени?

Вентилаторът над главата на Спенсър я обливаше с хладни вълни, а споменът за Мелиса, която обезглавява куклата Барби, изведнъж се появи в съзнанието й.

— Не, няма — прошепна тя.

Но аз може и да имам.

25.

Когато вали, вали като из ведро

В петък след училище Емили тръсна все още мократа си от тренировката по плуване коса и влезе в стаята, където се подготвяше годишникът. Стените и бяха облепени със снимки на най-добрите в „Роузууд дей“. Там беше Спенсър на миналогодишната церемония по дипломирането, която приемаше наградата за най-добър ученик по математика. Там беше и Хана, която водеше благотворителното модно шоу на „Роузууд дей“, след като тя самата спокойно можеше да бъде манекенка.

Пред лицето й изпляскаха две ръце.

— Здрасти — прошепна Мая в ухото и. — Как мина плуването? — Тя го произнесе напевно, като детска песничка.

— Добре. — Емили усети как Мая бързо я целуна, но не успя да й отвърне.

В стаята връхлетя Скот Чин, не особено таченият фотограф на годишника.

— Момичета! Поздравления! — Той им прати въздушни целувки, след което се пресегна и извади якичката на Емили, а после отметна един непокорен кичур коса от лицето на Мая. — Чудесно — каза той.

Скот им посочи белия екран, който висеше на стената в дъното.

— Там правим всички снимки на Най-вероятните. Аз лично бих предпочел да ви видя на фона на дъга. Няма ли да е страхотно? Но трябва да бъдем последователни.

Емили се намръщи.

— Най-вероятни… за какво? Аз разбрах, че са ни избрали за най-добра двойка.

Пепитената шапка на Скот се свлече над едното му око, когато той се наведе над статива с фотоапарата.

— Не, избраха ви за двойката, която най-вероятно още ще бъде заедно на другарската среща след пет години.

Емили изненадано отвори уста. На другарската среща след пет години? Това не беше ли твърде крайно?

Тя разтърка врата си, като се опита да се успокои. Но не се чувстваше спокойна от момента, в който получи бележката на А. в тоалетната на ресторанта. Тъй като не знаеше какво да я прави, просто я пъхна в предния джоб на чантата си. Няколко пъти я вади по време на часовете и я поднасяше до носа си, за да вдъхне сладкия аромат на бананова дъвка.

— Кажете „зеле“ — извика Скот. Емили се опита да се премести по-близо до Мая и да се усмихне. От светкавицата на фотоапарата пред очите им се появиха петна и тя внезапно установи, че в стаята мирише на изгоряла електроника. За следващата снимка Мая целуна Емили по бузата. А за другата Емили се насили да целуне Мая по устните.

— Яко! — подвикна окуражаващо Скот.

Той погледна в екранчето на фотоапарата, за да прегледа направените снимки.

— Можете да си вървите — каза той. След кратка пауза погледна с любопитство към Емили. — Всъщност, преди да си тръгнете, бих искал да видите нещо.

Той поведе Емили към голямата работна маса и посочи няколко снимки, подредени на две страници. Ужасно ни липсваш, пишеше най-отгоре на макета. Една позната снимка от седми клас се взираше в Емили — тя не само пазеше същата в най-горното чекмедже на нощното си шкафче, но почти от месец насам всяка вечер я виждаше на екрана в новините.

— Училището така и не направи страница на Алисън, когато тя изчезна — обясни Скот. — А сега, след като тя… ами… решихме, че трябва да го направим. Дори можем да организираме възпоменателно събитие, на което да покажем всички тези стари нейни снимки. Ако искате го наречете ретроспектива на Али.

Емили докосна една от снимките. На нея тя, Али, Спенсър, Ариа и Хана бяха седнали на масата за обяд. На снимката всички държаха в ръце диетична кола, а главите им бяха отметнати назад в буен смях.

На следващата снимка бяха само те двете с Али. Вървяха по коридора, притиснали учебници към гърдите си. Емили се извисяваше над дребничката Али, а тя се беше навела към нея и шепнеше нещо в ухото й. Емили захапа кокалчетата на пръстите си. Въпреки че беше разбрала доста неща за Али, които би желала да разбере от самата нея още преди години, тя все още й липсваше толкова много, че чак я болеше.

Зад тях се виждаше още едно момиче, което Емили не можа веднага да разпознае. Момичето имаше дълга, тъмна коса и познато лице с изпъкнали скули. Беше с големи и зелени очи и аристократично извити розови устни. Джена Кавана.

Главата й беше обърната към някой до нея, но на снимката се виждаше само нечия слаба, бледа ръка. Беше толкова странно да види Джена… зряща. Емили погледна към Мая, която гледаше следващата снимка, очевидно, без да забелязва значимостта на тази. Имаше толкова много неща, които Емили не й беше казала.

— Това Али ли е? — попита Мая. Тя посочи към една снимка на Али и брат й Джейсън, прегърнати в двора на „Роузууд дей“.

— Да. — Емили не можа да прикрие раздразнението в гласа си.

— О! — Мая отстъпи назад. — Изобщо не прилича на нея.

— Прилича на всяка друга нейна снимка, която виждаш тук. — Емили удържа желанието си да завърти подигравателно очи. Али изглеждаше невероятно малка, може би на десет или единайсет години. Снимката беше направена още преди да станат приятелки. Беше трудно да се повярва, че някога Али е била лидер в една съвсем различна групичка — Наоми Циглър и Райли Улф бяха в нея. От време на време те дори дразнеха Емили и останалите, подиграваха се на косата й която бе придобила зеленикав оттенък от часовете, прекарвани в хлорирана вода.

Емили се вгледа в лицето на Джейсън. Той изглеждаше толкова доволен, че прегръща Али. Какво, за Бога, имаше предвид, когато предишния ден беше казал в интервюто по телевизията, че семейството му е объркано.

— Какво е това? — Мая сочеше към една снимка на съседната маса.

— О, това е проектът на Брена. — Скот изплези език и Емили не можа да се сдържи да не се изхили. Жестоката конкуренция между Скот и Брена Ричардсън, другият фотограф на годишника, беше като някое риалити шоу по телевизията. — Но поне този път идеята й е добра. Тя снима вътрешността на ученическите чанти, за да покаже какво разнасят всеки ден типичните роузуудски ученици. Обаче Спенсър още не ги е виждала, може и да не одобри.

Емили се наведе над съседната маса. Комитетът за подготвянето на годишника беше написал до всяка чанта името на собственика й. В брезентовата раница за лакрос на Ноъл Кан имаше бъкаща от бактерии кърпа, плюшената катерица — талисман, за която непрекъснато говореше, и един дезодорант „Акс“. В сивата плетена торба на Наоми Циглър имаше айпод „Нано“, кутия за слънчеви очила „Долче и Габана“ и някакъв квадратен предмет, който беше или малък фотоапарат, или кутия за бижута. Мона Вандерваал разнасяше в чантата си гланц за устни М.А.С., пакетче мокри кърпички и три различни органайзера. Част от снимката разкриваше слаба ръка с протъркан маншет, който се подаваше под един син ръкав. Раницата на Андрю Кембъл съдържаше осем учебника, бележник с кожена подвързия и същата нокия като на Емили. Снимката показваше началото на някакъв есемес, който той или беше получил, или беше започнал да пише, но Емили не можа да го разчете.

Когато вдигна глава, Емили видя Скот, който си играеше с фотоапарата, но не забеляза никъде в стаята Мая. Точно в този миг телефонът й завибрира. Беше получила нов есемес.

Тц, тц, Емили! Приятелката ти знае ли за твоята слабост към блондинките? Аз ще запазя тайната ти… ако ти запазиш моята. Целувки!

А.

Сърцето на Емили се разтуптя като полудяло. Слабост към блондинки? И… къде беше отишла Мая?

— Емили?

До вратата на стаята стоеше едно момиче, облечено с прозрачна блузка, което сякаш не обръщаше внимание на хладния октомври. Русата й коса се вееше така, сякаш момичето бе манекенка на бельо, застанала пред машината за вятър.

— Триста? — изтърси Емили.

Мая се появи в коридора, по-скоро намръщена, отколкото усмихната.

— Ем! Коя е тази?

Емили завъртя главата си в нейна посока.

— А ти къде беше досега?

Мая вирна глава.

— Аз… бях в коридора.

— Какво правеше там? — поиска да разбере Емили. Мая й хвърли такъв поглед, сякаш искаше да каже: Има ли някакво значение? Емили примигна. След всичките подозрения към Мая тя усещаше, че губи разсъдъка си. Погледна отново към Триста, която прекосяваше стаята.

— Толкова се радвам да те видя! — извика тя и силно прегърна Емили. — Скочих на самолета! Изненада!

— Да — промълви едва-едва Емили със слаб глас. Над рамото на Триста можеше да види Мая, която я гледаше гневно. — Изненада.

26.

Възхитително евтино и далеч не изтънчено

В петък след училище Ариа сви по Ланкастър авеню, мина покрай търговския център, „Фреш Фийлдс“, „Пий ин дъ под“ и „Хоум Депо“. Следобедът беше облачен и обикновено пъстроцветните крайпътни дървета изглеждаха бледи и скучни.

Майк седеше на предната седалка и мълчаливо завинтваше и развинтваше капачката на бутилката „Налгин“.

— Изпускам тренировката по лакрос — измрънка той. — Кога ще ми кажеш къде отиваме?

— Отиваме там, където всичко ще дойде на мястото си — отговори остро Ариа. — И не се тревожи, страшно ще ти хареса.

Когато спря при знака „стоп“, тялото й потръпна от удоволствие. Намекът на А. за Мередит — и нейната малка мръсна тайна в „Хутърс“ — беше абсолютно разбираем. Мередит се беше държала много странно, когато предишния ден Ариа я беше срещнала в „Холис“, и беше казала, че трябва да иде някъде, без да уточни къде е това някъде. А само преди две вечери беше споменала, че тъй като вдигат наема на къщата в Холис, а тя напоследък не е произвела достатъчно от своите творби, може би ще се наложи да започне втора работа, за да свърже двата края. Момичетата в „Хутърс“ сигурно си докарват добри бакшиши.

Хутърс.

Ариа затисна устата си с ръка, за да не се разсмее на глас. Нямаше търпение да разкаже за това на Байрън. През изминалите години винаги, когато минаваха с колата край „Хутърс“, Байрън казвате, че само простите еснафи ходят там, мъже, които имат по-близка родствена връзка с маймуните, отколкото с хората. Предишната вечер Ариа беше дала шанс на Мередит да признае греховете си пред Байрън, като се беше приближила до нея и й беше казала: „Знам какво криеш. И знаеш ли какво? Ако не кажеш на Байрън, аз ще му кажа“.