Мередит беше отстъпила назад и беше изпуснала на земята кърпата, с която подсушаваше съдовете. Значи наистина се чувстваше виновна за нещо! И все пак явно не бе споменала нито дума на Байрън. Тази сутрин двамата мирно и тихо похапваха мюсли на масата, явно се разбираха толкова добре, колкото и преди. Така че Ариа реши да вземе нещата в свои ръце.

Въпреки че беше ранният следобед, паркингът на „Хутърс“ бе почти пълен. Ариа забеляза четири полицейски коли — мястото бе известно като сбирка на полицаите, тъй като се намираше точно до полицейското управление. Бухалът на „Хутърс“ от светещата реклама на заведението им се хилеше, а през затъмнените стъкла на заведението Ариа успя да зърне само момичета с впити ризки и оранжеви изрязани къси панталонки. Но когато отмести поглед към Майк, установи, че той нито зяпа с отворена уста, нито се с възбудил, както обикновените момчета биха реагирали, ако се озоват тук. Вместо това изглеждаше раздразнен.

— Мередит работи тук — обясни Ариа. — Исках да дойдеш с мен, за да можем заедно да се изправим срещу нея.

От изненада Майк отвори толкова широко уста, че Ариа видя зелената дъвка, залепена за кътниците му.

— Имаш предвид татковата…

— Точно така. — Ариа бръкна в чантата си, за да извади своя телефон — искаше да направи снимки на Мередит за доказателство, — но той не се намираше на обичайното си място. Стомахът й се сви. Да не би да го е изгубила? Когато в курса по рисуване получи есемеса от А., тя изпусна телефона на масата, избяга от стаята и отиде да измие маската си в тоалетната на първия стаж. Дали пък не бе забравила да си го вземе? Напомни си на връщане да мине през колежа и да го потърси.

Когато Ариа и Майк минаха през двойните врати, те бяха посрещнати от една песен на „Ролинг Стоунс“. Ариа едва не се задави от миризмата на готвено. Посрещна ги едно русо момиче със супер тен.

— Здрасти! — каза весело то. — Добре дошли в „Хутърс“!

Ариа каза името им и момичето се обърна, за да провери дали има свободни маси. Докато се отдалечаваше, тя леко поклащаше задника си. Ариа смушка Майк.

— Видя ли й циците? Ега ти балкона!

Направо се изненада какви думи се леят от устата й. Майк, обаче, дори не се усмихна. Държеше се така, сякаш Ариа го беше завлякла на някакво поетично четене вместо в рая на мераклиите. Сервитьорката се върна и ги поведе към тяхното сепаре. Когато се наведе над масата, за да подреди приборите им, пред Ариа се разкриха всички тайни на пазвата й. Майк, обаче, не откъсваше поглед от оранжевия килим, сякаш това бе против религията му.

След като сервитьорката се махна, Ариа се огледа. В другия край на залата забеляза група ченгета, които седяха пред огромни чинии с ребърца и пържени картофки и редуваха хапките с поглеждане към мача, който вървеше по телевизията, и към сервитьорките, които минаваха край масата им. Един от тях беше полицай Уайлдън. Ариа се смъкна в стола си. Никой не й забраняваше да идва тук — в „Хутърс“ винаги наблягаха, че това е семейно заведение — но точно сега просто нямаше желание да разговаря с Уайлдън.

Майк зяпаше кисело менюто, докато край тях минаха шест сервитьорки, всяка по-сексапилна от предишната. Ариа се запита дали внезапно по някаква причина Майк не е станал гей. Тя извърна глава — щом ще се държи така, хубаво. Сама ще потърси Мередит.

Всички момичета бяха облечени по един и същи начин, с един номер по-малки ризи и панталонки, а маратонките им бяха от вида, който мажоретките обуваха в деня на състезанието. Всичките като че ли си приличаха, което улесняваше задачата й да открие Мередит сред тях. Само че тя не виждаше нито едно тъмнокосо момиче, камо ли някое с татуировка на паяжина. Когато сервитьорката донесе огромните им чинии с пържени картофки, Ариа събра смелост да попита:

— Работи ли тук едно момиче на име Мередит Гейтс?

Сервитьорката примигна.

— Това име не ми е познато. Но все пак някои момичета работят тук с фалшиви имена. Нали се сещате, такива, които са… — Тя млъкна в търсене на подходящото прилагателно.

— Мераклийски? — предположи шеговито Ариа.

— Да! — усмихна се момичето. Когато то отново се отдалечи от масата, Ариа изсумтя и докосна Майк по ръката с едно картофче.

— Как мислиш, какво ли име е избрала Мередит? Ранди? Фифи? Ох! Какво ще кажеш за Кейтлин? Доста е закачливо, не мислиш ли?

— Ще престанеш ли? — избухна Майк. — Не искам да чувам нищо повече… за нея, ясно ли е?

Ариа примигна и се облегна назад.

Майк се изчерви.

— И ти смяташ, че това е голямата работа, която ще оправи всичко? Като отново ми навираш в лицето факта, че татко живее с някой друг? — Той хвърли няколко картофчета в устата си и погледна на другата страна. — Няма значение. Вече го преодолях.

— Исках да ти се реванширам — изписка Ариа. — Исках да оправя нещата.

Майк се изсмя.

— Нищо не можеш да направиш, Ариа. Ти ми съсипа живота.

— Нищо не съм съсипала! — ахна Ариа.

Майк присви ледено сините си очи. Той хвърли салфетката си на масата, изправи се и започна да облича анорака си.

— Трябва да отида на тренировката по лакрос.

— Чакай! — Ариа го хвана за колана. Внезапно усети, че всеки момент ще избухне в плач. — Не си отивай — изстена тя. — Майк, моля те. И моят живот е съсипан. И то не само заради татко и Мередит. А и заради… нещо друго.

Майк я погледна през рамо.

— За какво говориш?

— Седни си на мястото — отчаяно каза Ариа. Мина една дълга секунда. Майк изръмжа и седна. Ариа заби поглед в своята чиния с пържени картофки, опитвайки се да събере смелост да продължи. Чу гласовото на двама мъже, които обсъждаха защитната тактика на „Орлите“. По телевизора, който висеше над бара, вървеше реклама за коли втора употреба, която включваше мъж, облечен като пиле, който бърбореше нещо за сделки, които ви дават повече за вашите пари.

— От известно време получавам заплахи от някого — прошепна Ариа. — Някой, който знае всичко за мен. Човекът, който ме заплашва, каза на Ила за връзката на Байрън и Мередит. Някои от приятелките ми също получават съобщения, освен това смятаме, че този човек стои зад инцидента с Хана. От него получих съобщението, че Мередит работи тук. Нямам представа откъде този човек знае тези неща, но той просто… ги знае. — Тя сви рамене, гласът й постепенно заглъхна.

Минаха още две реклами преди Майк да каже нещо.

— Имаш си воайор?

Ариа нещастно кимна.

Майк примигна смутено. Той махна с ръка към сепарето с полицаите.

— Казвала ли си за това на някого от тях?

Ариа поклати глава.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш. Можем веднага да им кажем.

— Всичко е под контрол — процеди Ариа през зъби. Тя притисна ръце към слепоочията си. — Може би не трябваше да ти казвам.

Майк се наведе напред.

— Помниш ли всичките странни неща, които се случват в този град? Трябва да кажеш на някого.

— На теб какво ти пука? — тросна се Ариа, изпълнена с гняв. — Мислех, че ме мразиш. Мислех, че съм съсипала живота ти.

Лицето на Майк застина. Адамовата му ябълка подскочи като преглътна. Когато се изправи, той изглеждаше по-висок, отколкото Ариа си спомняше. Както и по-силен. Може и да бе заради лакроса, който тренираше, или пък защото напоследък той бе мъжът в къщата. Той улови Ариа за китката и я накара да се изправи.

— Ти ще им кажеш.

Устната на Ариа затрепери.

— Ами ако това не е безопасно?

— Няма да е безопасно, ако си замълчиш — настоя Майк. — И… аз ще те пазя. Става ли?

Сърцето на Ариа беше като бишкота с шоколад, току-що извадена от фурната — сладникава и гореща, и леко разтопена. Тя несигурно се усмихна, след което погледна към мигащата неонова реклама над вратата към голямата зала на „Хутърс“. Тя гласеше, ВЪЗХИТИТЕЛНО ЕВТИНО И ДАЛЕЧ НЕ ИЗТЪНЧЕНО. Но рекламата беше счупена; всички букви бяха тъмни, с изключение на буквата „А“ в думата „далеч“, която заплашително примигваше. Когато Ариа затвори очи, тя продължаваше да вижда това „А“, което грееше като слънце.

Ариа си пое дълбоко дъх.

— Добре — прошепна.

Докато се отдалечаваше от Майк в посока към ченгетата, сервитьорката се върна със сметката. Когато момичето се обърна да си ходи, лицето на Майк придоби лукаво изражение, той протегна и двете си ръце и стисна въздуха, имитирайки стискането на стегнатия й, покрит с оранжев сатен задник. Улови погледа на Ариа и й намигна.

Изглежда истинският Майк Монтгомъри се беше завърнал. Той толкова й беше липсвал.

27.

Един странен любовен триъгълник

В петък вечер, преди да се появи лимузината, която трябваше да откара Хана на купона, тя стоеше в спалнята си и се въртеше пред огледалото, облечена в ярката си рокля „Нийв Лави“. Най-накрая бе постигнала идеалния втори размер, благодарение на една болнична система и няколко шева на лицето, заради които яденето на твърди храни беше твърде болезнено.

— Изглеждаш страхотно — чу се глас. — Само дето си една идея по-слаба.

Хана се обърна. Със своя черен вълнен костюм и тъмно лилава вратовръзка баща й приличаше на Джордж Клуни в „Бандата на Оушън“.

— Изобщо не съм чак толкова слаба — бързо отговори Хана, като се опита да скрие вълнението си. — Кейт е много по-слаба от мен.

Баща й се намръщи, може би заради споменаването на перфектната му, уравновесена и все пак невероятно зла тъй наречена доведена дъщеря.

— Какво правиш тук, всъщност? — попита го Хана.

— Майка ти ме пусна. — Той влезе в стаята на Хана и седна на леглото й. Тя трепна. Баща й не бе влизал тук, откакто се изнесе от дома им, точно когато тя навърши дванайсет. — Каза, че мога да се преоблека тук за твоето голямо парти.

— Ти ще дойдеш ли? — изписка Хана.

— Разрешаваш ли ми? — попита баща й.

— Ами… Така мисля. — Родителите на Спенсър щяха да дойдат, както и повечето учители и персонал на „Роузууд дей“. — Аз пък смятах, че искаш да се прибереш в Анаполис… при Кейт и Изабел. Все пак почти цяла седмица си бил далеч от тях. — Тя не можа да скрие горчивината в гласа си.

— Хана… — започна баща й. Тя се извърна. Внезапно почувства силен гняв заради това, че баща й е напуснал семейството им, че сега е тук, че може би обича Кейт повече от нея — както и заради ужасните белези по цялото й лице, а и спомените от събота вечер, които още не се бяха върнали. Усети, че очите й се насълзяват, което я ядоса още повече.

— Ела тук. — Баща й я прегърна със силните си ръце, а когато сложи глава на гърдите му, усети биенето на сърцето му. — Добре ли си? — попита той.

Отвън се чу автомобилен клаксон. Хана дръпна бамбуковите щори и видя лимузината, която Мона беше уредила, да я чака пред къщата. Чистачките й се движеха бясно наляво-надясно по предното стъкло заради проливния дъжд.

— Чувствам се чудесно — каза изведнъж тя и целият свят стана отново красив. Сложи маската на „Диор“ на лицето си. — Аз съм Хана Мерин и съм страхотна.

Баща й й подаде един огромен черен чадър за голф.

— Наистина си такава — кимна той. И за пръв път в живота си Хана реши, че може да му повярва.

* * *

С усещането, че са минали само няколко секунди, Хана се кипреше върху подплатената с копринени възглавнички платформа и се опитваше да задържи маската върху лицето си. Четирима красиви роби я вдигнаха на раменете си и започнаха бавно да се придвижват към шатрата в двора на роузуудския кънтри клуб, където щеше да се проведе купонът в нейна чест.

— Представяме ви… голямото завръщане в Роузууд… на великолепната Хана Мерин! — изкрещя Мона в микрофона. Тълпата изригна, а Хана размаха въодушевено ръце. Всичките й гости носеха маски, а Мона и Спенсър бяха трансформирали шатрата в Европейския салон на Голямото казино в Монте Карло в Монако. Тя имаше фалшиви мраморни стени, драматични фрески, рулетка и маси за игра на карти. Добре облечени красиви момчета обикаляха из залата и разнасяха подноси с най-различни хапки, обслужваха двата бара и работеха като крупиета на хазартните маси. Хана бе поискала да няма жени в обслужващия персонал.