Мобилният й телефон избръмча. Емили го грабна с треперещи ръце.

Емикинс:

В джакузито те чака едно момиче. Да ти е сладко!

А.

С разтуптяно сърце Емили остави телефона да се изплъзне от ръцете й. Джакузито с гореща вода беше разделено от басейна и имаше отделна врата, през която се излизаше в коридора. Емили бавно се приближи до него. То вреше като казан и над него се стелеше гъста мъгла. Внезапно тя забеляза червен проблясък в бълбукащата вода и отскочи изплашено назад. След като погледна отново, осъзна, че това е просто една кукла, която се носи по водата с лице надолу, а червената й коса се е разперила около нея.

Тя се пресегна и измъкна куклата от джакузито. Това бе Ариел от скрина с Малки русалки. Куклата имаше люспеста опашка, оцветена в пурпурно и зелено, но вместо горнище на бански, Ариел бе пристегната през гърдите с лъскав състезателен цял бански с надпис АКУЛИТЕ НА РОУЗУУД ДЕЙ. Очите й бяха задраскани с хиксове, сякаш се беше удавила, а на челото й имаше нещо, написано с дебел черен маркер.

Кажи и умри.

Ръцете на Емили започнаха да треперят и тя изпусна куклата на хлъзгавия, облицован с плочки, под. Докато се отдалечаваше от джакузито, вратата се затръшна.

Емили подскочи и се ококори.

— Кой е там? — прошепна тя.

Тишина.

Емили излезе от залата и се огледа. Около басейна не се забелязваше никой. Не можеше да види нищо зад късата разделяща стена, която закриваше входната врата, но забеляза една отчетлива сянка на отсрещната стена. Някой беше тук с нея.

Емили чу кикот и подскочи. След това зад стената се протегна една ръка. Появи се една руса опашка, след това още две ръце, по-големи и мускулести, едната със сребърен ролекс на китката.

Пръв се появи Ноъл Кан, който се запъти право към един от близките шезлонги.

— Ела — прошепна той. Към него притича една русокоска. Беше Триста. Двамата легнаха върху шезлонга и продължиха с целувките.

Емили беше толкова зашеметена, че избухна в смях. Триста и Ноъл се вторачиха в нея. Триста зяпна изненадано, но след това просто сви рамене, сякаш казваше, хей, ами теб те нямаше. Емили внезапно се сети за предупреждението на Аби — Триста Тейлър скача на всичко, което се движи, без значение дачи е момиче или момче. Имаше усещането, че все пак тази нощ Триста нямаше да си направи бивак на пода в спалнята на Емили. Устните на Ноъл се разтегнаха в непринудена усмивка. След това двамата се върнаха към заниманията си, сякаш Емили въобще не съществуваше. Емили погледна отново към удавената Ариел, която лежеше на пода, и потрепери. Естествено, че ако каже на някого за А., А. щеше да се погрижи да сложи край на съществуването на Емили.

29.

И никой няма да чуе писъка ти

Ариа изскочи от очуканото си субару и се втурна към сградата на колежа „Холис“. На хоризонта се задаваше буря и първите капки дъжд започнаха да падат по земята. Тя бе разказала на ченгетата всичко за А. и въпреки че се опита да се обади на приятелките си от телефона на Уайлдън, никоя от тях не вдигна — може би защото номерът им беше непознат. Сега отиваше в сградата на „Холис“ за да провери дали не е забравила там телефона си; без него тя нямаше конкретно доказателство за онова, което й причиняваше А. Майк й беше предложил да я придружи дотам, но Ариа му каза, че ще се видят по-късно, на купона на Хана.

След като натисна копчето на асансьора, Ариа се наметна с униформеното си сако — тя не бе намерила време да се преоблече. Настояването на Майк да разкаже на Уайлдън за А. й беше подействало отрезвяващо, но дали беше постъпила правилно? Уайлдън бе пожелал да научи подробности за всеки есемес, имейл или бележка, които А. беше изпращал. Той няколко пъти я беше попитал:

— Има ли някой, когото вие четирите да сте наранили? Има ли човек, който да иска да ви навреди?

Ариа беше млъкнала и поклатила глава, нямаше желание да отговори. Кого ли не бяха наранили в онези дни, когато Али ги водеше? И все пък имаше един човек, който се отличаваше от останалите… Джена.

Тя се сети за съобщенията на А.:

Аз знам ВСИЧКО. По-близо съм, отколкото смяташ.

Спомни си, как Джена си играеше с мобилния си телефон, казвайки: аз най-после мога да изпращам есемеси.

Но беше ли Джена наистина способна на нещо такова? Тя беше сляпа — А. очевидно не беше.

Вратата на асансьора се отвори и Ариа влезе вътре. Докато се издигаше към третия етаж, тя си мислеше за онзи ден, който Хана спомена, след като се събуди от комата — за следобеда преди Али да изчезне. Тя се бе държала толкова странно в този ден — първо четеше някакъв дневник, който не бе пожелала да покаже на останалите, минутки след това се беше появила при тях, ужасно дезориентирана на вид. След като останалите си тръгнаха, Ариа беше останала още малко на верандата, за да довърши последната от гривните, които смяташе да раздаде на момичетата като подарък по случай първия летен ден. Когато заобиколи къщата, за да си вземе колелото, забеляза Али да стои като закована по средата на предния им двор. Очите й прескачаха от покрития със завеси прозорец на всекидневната към къщата на семейство Кавана от другата страна на улицата.

— Али — прошепна Ариа. — Добре ли си?

Али не помръдна.

— Понякога — прошепна тя с далечен глас, — просто ми се иска тя да изчезне завинаги от живота ми.

— Какво — прошепна Ариа. — Кой?

Али я изгледа объркано, като че ли Ариа се беше прокраднала тайно до нея. В прозореца на семейство Дилорентис проблесна нещо — може би беше просто отражение. И когато Ариа погледна към двора на семейство Кавана, тя видя, че някой наднича иззад дървото, на което се намираше старата къщичка на Тоби. Това напомни на Ариа за фигурата, за която можеше да се закълне, че е видяла да стои в двора на Кавана в нощта, когато бяха ослепили Джена.

Асансьорът звънна и Ариа подскочи. За кого ли говореше Али, когато каза: Просто ми се иска тя да изчезне завинаги от живота ми. Тогава Ариа бе решила, че Али има предвид Спенсър — двете непрекъснато се караха. Сега изобщо не беше сигурна в това. Имаше толкова много неща, които не знаеше за Али.

Коридорът, който водеше към студиото на курса по „Безцелно изкуство“, беше тъмен, поне до мига, в който една светкавица не проблесна опасно близо до прозореца. Когато Ариа стигна до отворената врата на своята класна стая, тя светна лампите и примигна при внезапно разлялата се ярка светлина. Нишите на курсистите се редяха край задната стена и за своя голяма изненада Ариа откри телефона си в една от тях — празна и неизползвана. Тя се втурна, грабна го и го притисна към гърдите си, като въздъхна от облекчение.

Тогава забеляза, че маските, които курсистите бяха завършили, съхнеха в нишите. Онази, на която с тиксо беше залепено името на Ариа, беше празна, но тази на Джена не беше. Сигурно някой й бе помогнал да си направи маска, защото тя лежеше там, идеално оформена, безизразните й, празни очи се взираха в тавана на нишата. Ариа бавно я повдигна. Джена я бе изрисувала така, че да прилича на омагьосана гора. Около носа се извиваха лозници, от лявото око разцъфваше цвете, а на дясната буза пърхаше красива пеперуда. Детайлното изпълнение на образите бе безупречно — може би твърде безупречно. Изглеждаше невъзможно за изпълнение от човек, който не може да вижда. Следващата гръмотевица изтрещя така, сякаш земята се разтваря. Ариа простена и изпусна маската на масата. Когато погледна към прозореца, забеляза някакъв силует, който висеше и се полюшваше на горната ръчка на прозореца. Приличаше на мъничък… човек.

Ариа пристъпи към него. Това бе плюшена кукла на Злата кралица от Снежанка. Беше облечена в дълга черна рокля, носеше златна корона на главата си и намръщеното й лице беше смъртно бледо. Кралицата висеше на въже, завързано около врата й, а някой бе нарисувал големи черни хиксове върху очите й. На дългата рокля на куклата бе забодена бележка.

Огледалце, огледалце я кажи, коя е най-непослушна на земята? Ти проговори. Значи ТИ си следващата.

А.

Три клона се блъскаха лудо в стъклото на прозореца. Нови светкавици озариха небето.

Поредната гръмотевица разцепи въздуха и светлините в студиото угаснаха. Ариа изпищя. Уличното осветление също бе угаснало, а някъде в далечината се чу нечия включена противопожарна аларма. Запази спокойствие, каза си тя. Грабна мобилния си телефон и набра номера на полицията. Точно когато някой вдигна от другата страна, една светкавица във формата на нож проблесна от външната страна на прозореца. Телефонът на Ариа се изплъзна от ръцете й и изтрака на пода. Тя се наведе да го вдигне и се опита отново да набере номера. Но телефонът вече нямаше обхват.

Стаята отново бе осветена от светкавица, която очерта формите на чиновете, шкафовете, полюляващата се на прозореца Зла кралица и най-накрая вратата. Очите на Ариа се разшириха, а писъкът заседна в гърлото й. Там имаше някой.

— Ехо? — извика тя.

След поредната светкавица непознатият беше изчезнал. Ариа заби тракащите си зъби в кокалчетата на пръстите си.

— Ехо? — повтори тя. Отново проблесна светкавица. На сантиметри от лицето й стоеше едно момиче. Ариа усети как главата й се замайва от страх. Това беше…

— Здрасти — произнесе момичето.

Това беше Джена.

30.

Три кратки думи са способни да променят всичко

Спенсър седеше на масата за рулетка и прехвърляше от ръка в ръка блестящите чипове. След като заложи няколко чипа на четири, пет, шест и седем, тя почувства натиска на тълпата, която се беше струпала зад гърба й. Като че ли всички от Роузууд бяха тук тази вечер — персоналът на „Роузууд дей“, плюс ученици от конкурентните частни училища, които ходеха и на купоните, които организираше Ноъл Кан. Имаше дори едно ченге, което обхождаше периметъра. Спенсър се зачуди защо.

Когато колелото на рулетката се спря, топчето се озова върху номер шест. Тя спечели за трети пореден път.

— Браво на теб — прошепна някой в ухото й. Спенсър се огледа, но не можа да разбере кой го е казал. Заприлича й на гласа на сестра й. Само че защо Мелиса да е тук? Нямаше никой от колежа, а и преди интервюто на Спенсър за „Златната орхидея“ Мелиса беше казала, че купонът на Хана ще бъде голяма пародия.

Тя го направи веднъж. Спенсър не можеше да изхвърли от главата си есемеса на А.

Огледа се наоколо. Някой с дълга до брадичката руса коса се промъкваше към сцената, но когато Спенсър се изправи, човекът вече се бе изгубил в тълпата. Тя разтърка очите си. Може би полудяваше.

Внезапно Мона Вандерваал я хвана за ръката.

— Хей, сладурче, имаш ли минутка? Имам изненада за теб.

Тя поведе Спенсър през тълпата към едно уединено местенце, тракна с пръсти и един сервитьор се появи като по магия, като им подаде по една висока тънкостенна чаша, пълна с газирана течност.

— Това е истинско шампанско — каза Мона. — Искам да вдигна тост, за да ти благодаря, Спенсър. За това, че подготви това фантастично парти заедно с мен… и за това, че с готовност ми помогна. За… нали се сещаш. Съобщенията.

— Разбира се — каза Спенсър със слаб глас.

Те чукнаха чашите си и отпиха.

— Купонът наистина е страхотен — продължи Мона. — Без теб нямаше да се справя.

Спенсър скромно махна с ръка.

— Не. Ти успя да събереш всичко. Аз просто се обадих на няколко места. На теб това просто ти идва отвътре.

— И на двете ни идва отвътре — каза Мона, отпивайки от шампанското. — Трябва да започнем съвместен бизнес за организиране на партита.

— И направо ще отвеем всякаква конкуренция — пошегува се Спенсър.

— Разбира се! — изчурулика Мона, като шеговито плесна Спенсър по хълбока.

Спенсър прокара пръст нагоре-надолу по чашата. Искаше да разкаже на Мона за последното си съобщение от А. — онова за Мелиса. Мона щеше да разбере. Само че диджеят смени песента с една по-бърза и преди Спенсър да успее да отвори уста, Мона изписка и хукна към дансинга. Тя погледна през рамо, сякаш за да попита „Хайде, идваш ли?“ — Спенсър поклати глава.