Няколкото глътки шампанско я замаяха. След като три-четири минути се лута из тълпата, тя успя да излезе от шатрата на чист въздух. Игрището за голф бе абсолютно тъмно, само няколко прожектора осветяваха шатрата. Покритите с трева изкуствени хълмчета и пясъчните капани не се виждаха, Спенсър забелязваше само очертанията на дърветата в далечината. Клоните им се поклащаха като костеливи пръсти. Някъде група щурчета усърдно цвърчеше.

А. не знае нищо за убиеца на Али, каза си Спенсър, като се обърна към шатрата и се загледа в неясните силуети на купонджиите. Пък и в това нямаше никакъв смисъл — Мелиса не би съсипала бъдещето си като убие някого заради някакво си момче. Това бе просто поредната тактика на А., която целеше да накара Спенсър да повярва в нещо, което не е истина.

Тя въздъхна и се отправи към тоалетните, които се намираха в една каравана с формата на балон. Изкачи се по рампата за инвалидни колички и бутна леката пластмасова врата. От трите кабинки едната беше заета, а другите две свободни. След като пусна водата и започна да оправя роклята си, тя чу как външната врата се затръшва. Чифт сребристи обувки се отправиха към малкия умивалник в караваната. Беше виждала тези обувки хиляди пъти — това бе любимият чифт на Мелиса.

— Ъ-ъ-ъ… здрасти — каза Спенсър, като излезе от кабинката си. Мелиса се беше облегнала на мивката, с ръце на кръста и леко се усмихваше. Тя носеше дълга тясна черна рокля с цепка отстрани. Спенсър се опита да диша спокойно. — Какво правиш тук?

Сестра й не каза нищо, просто продължи да се взира в нея. Една капка вода капна в умивалника и накара Спенсър да подскочи.

— Какво? — заекна Спенсър. — Защо ме гледаш така?

— Защо ме излъга отново? — изръмжа Мелиса.

Спенсър се облегна на едната от кабинките. Тя се огледа наоколо за нещо, което би могла да използва като оръжие. Единственото, за което се сети, беше острият ток на обувката й, и тя бавно започна да я събува.

— Излъгала ли съм?

— Иън ми каза, че снощи е бил в стаята ти — прошепна Мелиса, като дишаше тежко. — Казах ти, че не го бива да пази тайни.

Очите на Спенсър се разшириха.

— Нищо не сме правили, кълна се!

Мелиса пристъпи към нея. Спенсър прикри лицето си с едната ръка и рязко издърпа обувката си с другата.

— Моля те — измрънка тя, като държеше обувката си като щит.

Мелиса спря на сантиметър от лицето й.

— След всичко, което ми призна в къщата на брега, аз си помислих, че вече се разбираме. Явно не е така. — Тя се врътна и избяга от тоалетната. Спенсър я чу как слиза по рампата и хуква по тревата.

Спенсър се облегна на умивалника и облегна чело на студеното огледало. Внезапно някой пусна вода в тоалетната. След кратка пауза вратата на третата кабинка се отвори. Навън излезе Мона Вандерваал. На лицето й бе изписан ужас.

— Това сестра ти ли беше? — прошепна тя.

— Да. — Спенсър се обърна към нея.

Мона я хвана за китките на ръцете.

— Какво става тук? Добре ли си?

— Така мисля. — Спенсър отстъпи назад. — Просто имам нужда да остана за малко сама.

— Разбира се. — Очите на Мона се разшириха. — Ще бъда отвън, ако имаш нужда от мен.

Спенсър й се усмихна с благодарност. След малко чу щракването на запалка и изпукващия звук от горящата цигара на Мона. Спенсър се обърна към огледалото и приглади косата си. Ръцете й трепереха неконтролируемо, докато се опитваше да отвори чантата си с надеждата, че вътре има шишенце с аспирин. Ръцете й намериха портмонето й, блясъка за устни, чиповете за покер… и още нещо, нещо квадратно и лъскаво. Спенсър бавно го измъкна.

Беше някаква снимка. Али и Иън стояха близо един до друг, с преплетени ръце. Зад тях се издигаше някаква заоблена каменна сграда, до която бяха спрели няколко жълти училищни автобуса. По вида на рошавата прическа на Али и полото й с тропически фигурки Спенсър реши, че със сигурност тази снимка е била направена по време на организираното от училище групово посещение на „Ромео и Жулиета“. Тогава бяха отишли няколко ученици от „Роузууд дей“ — Спенсър, Али другите й приятелки, както и групичка от първокурсници и второкурсници като Иън и Мелиса. Някой беше написал с големи, разкривени букви нещо върху усмихнатото лице на Али.

Мъртва си, кучко.

Спенсър се взря в почерка и веднага го разпозна. Малко бяха хората, които пишеха малкото „а“ като къдрава цифра 2. Краснописът всъщност бе единственият предмет, по който Мелиса някога бе получавала петица. Учителят й във втори клас я беше наказвал заради това, но странно изглеждащото „а“ си остана навик, от който Мелиса така и не успя да се отърве.

Спенсър остави снимката да се изплъзне от ръцете й и изскимтя невярващо.

— Спенсър? — извика Мона отвън. — Добре ли си?

— Добре съм — успя да отговори тя след дълга пауза. След това погледна към пода. Снимката беше паднала с лицето надолу. На гърба беше написано още нещо.

По-добре си пази гърба… Или и ти ще бъдеш мъртва кучка.

А.

31.

Някои тайни са дори още по-дълбоки

Когато Ариа отвори очи, нещо мокро и миризливо облизваше лицето й от горе до долу. Тя протегна ръка, която потъна в мека, топла козина. Незнайно по каква причина лежеше на пода в студиото. Една светкавица освети стаята и тя видя Джена Кавана и нейното куче да седят на пода до нея.

Ариа рязко седна и изпищя.

— Всичко е наред! — извика Джена, като я улови за ръката. — Не се страхувай! Всичко е наред!

Ариа се плъзна назад, отдалечавайки се от Джена, и удари главата си в крака на близката маса.

— Не ме наранявай — прошепна тя. — Моля те.

— Ти си в безопасност — увери я Джена. — Мисля, че те обзе паниката. Бях дошла да си взема скицника, но после те чух — и когато се приближих към теб, ти припадна. — Ариа се чу как преглъща тежко в тъмнината. — Една жена от курса за тренировка на кучета-водачи получава пристъпи на паника, затова съм запозната донякъде с тях. Опитах се да се обадя за помощ, но мобилният ми телефон не работи, затова реших да остана с теб.

През стаята премина полъх, който донесе миризмата на мокър асфалт, която обикновено действаше успокояващо на Ариа. Тя наистина се чувстваше така, сякаш е била връхлетяна от пристъп на паника — беше потна и дезориентирана, а сърцето и биеше като полудяло.

— Колко дълго бях така? — изграчи тя и придърпа надолу карираната си униформена пола.

— Около половин час — отвърна Джена. — Може би си си ударила главата.

— Или пък просто съм имала нужда от сън — пошегува се Ариа, но веднага след това й се доплака. Джена не искаше да я нарани. Джена беше седяла до нея, една непозната, докато тя е лежала неподвижно на земята. Сигурно се е примъкнала в скута й и е говорила на сън. Внезапно й прилоша от вина и срам.

— Трябва да ти кажа нещо — изведнъж изтърси тя. — Името ми не е Джесика. Казвам се Ариа. Ариа Монтгомъри.

Кучето на Джена кихна.

— Знам — отговори тя.

— Ти… знаеш?

— Успях… да позная. По гласа ти. — Джена прозвуча така, сякаш се извиняваше. — Но защо просто не ми каза още в самото начало, че си ти?

Ариа стисна здраво очи и притисна ръце към бузите си. Поредната светкавица озари стаята и Ариа видя Джена да седи на пода, подгънала крака и хванала глезените си с ръце. Ариа си пое дълбоко дъх, може би най-дълбокия в живота й.

— Не ти казах, защото… има още нещо, което трябва да знаеш за мен. — Тя опря дланите си на грубия дървен под, събирайки сили. — Трябва да ти кажа нещо за нощта, в която се случи злополуката с теб. Нещо, за което никой не ти е споменавал. Предполагам, че не си спомняш много от случилото се през онази нощ, но…

— Не е вярно — прекъсна я Джена. — Всичко си спомням.

В далечината се чу гръм. Някъде наблизо се включи аларма на кола, която постави началото на цяла поредица силни пиукания. Ариа едва си поемаше дъх.

— Какво имаш предвид? — прошепна тя, зашеметена.

— Всичко си спомням — повтори Джена. Тя проследи с пръст очертанията на подметката си. — Двете с Алисън го бяхме подготвили заедно.

Всеки мускул в тялото на Ариа се вкамени.

— Какво?

— Доведеният ми брат обичаше да пуска фойерверки от покрива на къщичката си на дървото — обясни Джена, като се намръщи. — Нашите непрекъснато го предупреждаваха, че е опасно, че може да обърка нещо, да изстреля фойерверк в къщата и да причини пожар. Предупредиха го, че ако още веднъж го направи, ще го изпратят в пансион. Това беше последното им предупреждение.

— Али се съгласи да открадне от запасите с фойерверки на Тоби и да направи така, че да изглежда сякаш той отново е изстрелял някоя ракетка от покрива на къщичката. Аз я помолих да го направи през онази нощ, защото тогава нашите си бяха у дома, а и без това се бяха ядосали на Тоби за нещо друго. Исках да се махне от живота ми колкото се може по-бързо. — Гласът й секна. — Той… Той не беше добър доведен брат.

Ариа сви и разпусна юмруци.

— О, Господи. — Тя се опита се да смели всичко, което й разказваше Джена.

— Само че… всичко се обърка — продължи Джена с треперещ глас. — Онази нощ бях с Тоби в неговата къщичка. И точно преди Али да запали фойерверките, той погледна надолу и каза ядосано: „В градината има някой.“ Аз също погледнах надолу, като се направих на изненадана… и точно тогава проблесна светлина и после… онази ужасна болка. Очите… лицето ми… Чувствах ги така, сякаш се топяха. Мисля, че съм припаднала. След това Али ми разказа, че принудила Тоби да поеме вината.

— Точно така. — Гласът на Ариа се снижи до шепот.

— Али мислеше бързо. — Джена смени позата си, като накара пода под нея да изскърца. — Радвам се, че го направи. Не исках да загази. Пък и всъщност нещата се развиха така, както ми се искаше. Тоби се махна от живота ми.

Ариа бавно раздвижи челюстта си. Но… ти си сляпа искаше да извика тя. Дали наистина си е заслужавало? Главата я болеше, докато се напрягаше да осъзнае всичко, което Джена току-що й беше казала. Целият й свят се срина. Чувстваше се така, сякаш някой бе обявил, че животните могат да говорят, че кучетата и паяците вече владеят света. Изведнъж се сети за нещо: Али бе уредила нещата така, че да изглеждат като номер, който те са скроили на Тоби, но всъщност Али и Джена са били онези, които бяха планирали всичко… заедно. Али не само бе скроила номер на Тоби, но бе скроила номер и на своите приятелки. Тя усети, че й се повдига.

— Значи двете с Али сте били… приятелки — каза Ариа със слаб глас, като отказваше да го повярва.

— Не съвсем — отговори Джена. — Не и докато… Чак когато й казах какво прави Тоби. Знаех, че Али ще ме разбере. Тя имаше същите проблеми.

Поредната светкавица освети лицето на Джена, като разкри спокойното й, лишено от чувства изражение. Преди Ариа да успее да я попита какво има предвид, Джена добави:

— Трябва да ти кажа още нещо. Онази нощ в двора имаше още някой. Той също видя какво се случи.

Ариа зяпна от изненада. Споменът за онази нощ проряза съзнанието й. Фойерверките, които избухват в къщичката на дървото и осветяват двора. Ариа винаги бе мислила, че е видяла една тъмна фигура, която се изнизва през страничната порта на семейство Кавана — но Али продължаваше да настоява, че си го е измислила.

Ариа изпита желание да се плесне по челото. Толкова беше очевидно, как са могли да го пропуснат. Как не е могла да го осъзнае досега?

Все още съм тук, кучки. И знам всичко.

А.

— Знаеш ли кой беше там? — прошепна Ариа с разтуптяно сърце.

Джена рязко се извърна настрани.

— Не мога да ти кажа.

— Джена! — викна Ариа. — Моля те! Трябва да го направиш! Аз трябва да знам!