— Нищо — чу се глас от радиостанцията.

Ариа хвана Хана за ръката и силно я стисна. Емили тихо хълцаше, притиснала лице към яката си.

— Може би е имала предвид друг поток — предположи Хана. — Може би е искала да каже потока Марвин. — И докато произнасяше тези думи, тя се надяваше, че Спенсър и Мона просто се разхождат някъде и разговарят. Може би Хана не беше разбрала правилно, може би Мона не беше А.

По радиостанцията се чу друг глас.

— Получихме обаждане за безредици край каменоломната „Плаващия мъж“.

Хана заби нокти в ръката на Ариа. Емили ахна.

— Тръгвам — каза Уайлдън.

— Каменоломната… „Плаващия мъж“? — повтори Хана. Но там се бяха случвали само хубави неща — скоро след тяхното преобразяване, Мона и Хана бяха срещнали там едни момчета от академията „Дръри“. Бяха им изнесли модно представяне на бански костюми край скалите, което потвърди мнението им, че е много по-интересно да съблазняваш момчетата, отколкото да се сприятеляваш с тях. Точно след това бяха написали на покрива на гаража на Мона ХМ+МВ=НДП, като се заклеха, че ще останат най-добри приятелки завинаги.

Нима всичко това беше лъжа? Нима Мона го беше планирала от самото начало? Нима Мона беше очаквала да настъпи денят, в който да блъсне Хана с колата си? Хана изпита непреодолимо желание да помоли Уайлдън да спре, за да излезе и да повърне.

Когато стигнаха до входа на каменоломната, яркожълтият хамър на Мона блесна като крайбрежен маяк. Хана хвана дръжката на вратата, въпреки че колата още се движеше. Вратата се отвори и тя падна на тревата. Изправи се и хукна към хамъра, като кълчеше глезени по неравния чакъл.

— Хана, недей! — извика Уайлдън. — Не е безопасно!

Хана чу как Уайлдън спира колата, после чу затръшването на вратите. Падналите листа зашумяха под бягащи крака. Щом стигна колата, тя забеляза нечие тяло, свито на кълбо, до предната лява гума. Хана зърна кичур руса коса и сърцето и подскочи. Мона.

Но се оказа Спенсър. По лицето й се стичаха кал и сълзи, а по ръцете й се забелязваха дълбоки рани. Копринената й рокля беше разкъсана и обувките й бяха изчезнали някъде.

— Хана! — произнесе Спенсър с дрезгав глас и протегна ръце към нея.

— Добре ли си? — ахна Хана, като коленичи и докосна рамото на Спенсър. То беше мокро и студено.

Спенсър едва успяваше да промълви по някоя дума, толкова силно хълцаше.

— Съжалявам, Хана. Ужасно съжалявам.

— Защо? — попита Хана, като стисна ръцете на Спенсър.

— Защото… — Спенсър кимна към ръба на каменоломната. — Мисля, че тя падна долу.

В този миг зад тях се чу сирена на линейката, последвана от полицейска кола. Спасителният екип и ченгетата заобиколиха Спенсър.

Хана безмълвно отстъпи назад, докато парамедиците започнаха да разпитват Спенсър дали може да се движи, къде я боли и какво се е случило.

— Мона ме заплаши — повтаряше непрекъснато Спенсър. — Започна да ме души. Аз се опитах да избягам, сборичкахме се. След това тя… — Спенсър отново махна към ръба на каменоломната.

Мона ме заплаши. Коленете на Хана омекнаха и тя се свлече на земята. Всичко беше истина.

Ченгетата тръгнаха да обикалят каменоломната с немски овчарки, фенерчета и пушки. Само след минута един от тях извика:

— Открихме нещо!

Хана скочи на крака и хукна към полицаите. Уайлдън, който се намираше наблизо, я дръпна.

— Хана — прошепна той в ухото й. — Недей. Не трябва.

— Но аз трябва да видя! — извика Хана.

Уайлдън я обгърна с ръце.

— Просто почакай тук, става ли? Остани с мен.

Хана наблюдаваше, докато полицейският екип изчезна зад ръба на каменоломната, надолу към плискащата се вода.

— Трябва ни носилка! — извика един от тях. Появиха се още парамедици, които носеха необходимото. Уайлдън продължи да гали Хана по косата, като се опитваше да скрие с тялото си случващото се от нея. Но Хана можеше да чува. Чу ги да казват, че Мона е заклещена между две скали. Изглежда, че вратът й бе прекършен. И трябва много, много внимателно да я извадят оттам. Чу ги как си подвикват окуражаващо, докато изваждат Мона, слагат я на носилката и я внасят в линейката. Когато минаха край тях, Хана зърна кичур от платиненорусата коса на Мона. Тя се отскубна от Уайлдън и се затича.

— Хана! — извика Уайлдън. — Не!

Но Хана не тичаше към линейката. Тя се скри зад хамъра на Мона, преви се на две и повърна. Избърса дланите си в тревата и се сви на кълбо. Вратата на линейката се затвори и двигателят изръмжа, но сирената не се включи. Хана се зачуди дали причината за това не е, че Мона е мъртва.

Тя продължи да плаче докато усети, че в тялото й не са останали повече сълзи. Цялата пресъхнала, тя се претърколи по гръб. Нещо квадратно и твърдо се притисна към хълбока й. Хана седна и го взе в ръка. Беше жълтеникаво кафяв кожен калъф за телефон, който не й беше познат. Поднесе го към очите си и го помириса. Ухаеше на „Жан Пату Джой“, който от години бе любимият парфюм на Мона.

Само че телефонът вътре не беше моделът сайдкик от ограничената серия „Шанел“, който Мона бе поискала баща й да й донесе от Япония, нито имаше инициалите МВ, избродирани с вградени кристали Сваровски на гърба. Това бе най-обикновено блекбъри, което не издаваше нищо.

Сърцето на Хана спря за миг щом тя осъзна какво означава този телефон. За да докаже, че Мона наистина им беше причинила всичките тези неща, трябваше само да го включи и да погледне. Ароматът на малиновите храсти в каменоломната погъделичка носа й и тя внезапно се върна три години по-рано, облякла бански в две части „Мисуни“, заедно с Мона в нейния цял бански „Калвин Клайн“. Бяха си направили игра — модно шоу — ако успееха само леко да заинтригуват момчетата от „Дръри“, значи двете губеха. Ако лигите им течаха като на гладни кучета, двете щяха се почерпят с по една спа процедура. По-късно Хана си избра процедура с жасмин и водорасли, а Мона избра жасмин, моркови и сусам.

Хана чу нечии стъпки да се приближават към нея. Тя притисна палеца си към празния, невинен екран на Мониното блекбъри, после го пусна в чантата си, изправи се и се запрепъва към другите. Около нея хората й говореха нещо, но тя чуваше само един глас, който пищеше в главата й.

— Мона е мъртва.

38.

Последният детайл

С помощта на Ариа и Уайлдън Спенсър успя да се настани на задната седалка на полицейската кола. Няколко пъти я попитаха дали не иска в линейката. Спенсър им отговаряше, че е сигурна, че не иска — не усещаше нищо счупено и за неин късмет беше паднала на тревата, за миг бе изгубила съзнание, но нищо друго. Тя провеси крака от задната седалка и Уайлдън клекна пред нея, държейки бележник и рекордер в ръцете си.

— Сигурна ли си, че искаш да го направим точно сега?

Спенсър упорито кимна.

Емили, Ариа и Хана се събраха зад Уайлдън и той натисна бутона за запис. Фаровете на другата полицейска кола образуваха ореол около него, а стопове на неговия автомобил оцветяваха тялото му в червено. Това напомни на Спенсър как летните лагерни огньове очертаваха силуетите на приятелките и само че точно сега тя не беше на летен лагер. Уайлдън си пое дълбоко дъх.

— И така. Сигурна си, че тя ти каза, че Иън Томас е убил Али.

Спенсър кимна.

— В нощта, когато изчезна, Али му отправила ултиматум. Искала да се срещнат… и казала, че ако Иън не скъса с Мелиса преди тя да тръгне за Прага, Али ще разкаже на всички за връзката им. — Тя отметна мазната кална коса от лицето си. — Това е написано в дневника на Али. Той е у Мона. Не знам къде, но…

— Ще претърсим къщата на Мона — прекъсна я Уайлдън, като постави ръка на коляното на Спенсър. — Не се тревожи. — Той се извърна настрана и заговори в своето уоки-токи, давайки нареждане на останалите полицаи да намерят Иън и да го доведат за разпит. Спенсър се заслуша, загледана безмълвно в събралата се под ноктите й кал.

Приятелките й стояха край нея, зашеметени.

— Господи — прошепна Емили. — Иън Томас? Това звучи направо… ненормално. Но може би има смисъл. Той беше доста по-голям и ако тя беше разказала на някого, тогава…

Спенсър се обгърна с ръце, защото усети, че настръхва. За нея споменаването на Иън нямаше смисъл. Спенсър вярваше, че Али го е заплашила, вярваше, че Иън може и да се е ядосал, но да се ядоса чак толкова, че да я убие? Освен това бе наистина зловещо, че през всичкото време, което бе прекарал с нея, тя дори за миг не го беше заподозряла. Когато убийството на Али се споменеше пред него, видът му не ставаше нито разкайващ се, нито нервен.

Но може би тя не бе разчела правилно знаците — както беше пропуснала много други неща. Нали се беше качила в колата на Мона. Кой знае още какво се беше въртяло точно пред очите й и тя го беше пропуснала.

Радиостанцията на Уайлдън изпищя.

— Заподозреният не е в дома си — чу се женски глас. — Какво да направим?

— По дяволите. — Уайлдън погледна към Спенсър.

— Къде, според теб, може да е Иън?

Спенсър поклати глава с усещането, че мозъкът й плува в блато. Уайлдън се тръсна на предната седалка.

— Ще те откарам у вас — каза той. — Родителите ти също се прибират от партито.

— Искаме да дойдем с теб у Спенсър. — Ариа даде знак на Спенсър да се премести, за да могат тя, Хана и Емили да седнат на задната седалка. — Не искаме да я оставяме сама.

— Няма нужда, момичета — каза меко Спенсър. — Освен това, Ариа, колата ти. — Тя махна с ръка към субаруто на Ариа, което изглеждаше като потънало в калта.

— Мога да го оставя тук за през нощта — ухили се Ариа. — Току-виж ми излязъл късметът и някой го задигне.

Спенсър скръсти ръце в скута си, чувстваше се твърде слаба, за да протестира. В колата цареше пълно мълчание, докато Уайлдън преминаваше край табелата на каменоломната и след това сви по тясната пътека, водеща към главния път. Трудно беше да повярват, че е минал само час и половина, откакто Спенсър бе напуснала купона. Нещата вече бяха толкова различни.

— Мона е била там в нощта, когато наранихме Джена — промърмори разсеяно Спенсър. Ариа кимна.

— Това е дълга история. Всъщност, тази вечер разговарях с Джена. Само чуй това — двете с Али заедно били нагласили цялата работа.

Спенсър се изпъна. За миг не можеше дори да диша.

— Какво? Защо?

— Каза, че двете с Али имали еднакви проблеми или нещо подобно — обясни Ариа, без отговорът й да прозвучи особено убедително.

— Това не го разбирам — прошепна Емили. — Онзи ден видях Джейсън Дилорентис по новините. Той каза, че вече почти не разговаря с родителите си, защото семейството му било ужасно объркано. Защо да казва такива неща?

— Като гледаш отстрани, можеш да пропуснеш много неща у хората — промърмори Хана със сълзлив глас.

Спенсър скри лице в шепите си. Имаше толкова много неща, които не можеше да разбере, толкова много неща, които нямаха смисъл. Знаеше, че поне всичко вече трябва да е наред — А. го нямаше, убиецът на Али скоро щеше да бъде задържан, — но тя се чувстваше по-изгубена от всякога. Спенсър отпусна ръце в скута си и се втренчи в кръглата луна.

— Момичета — наруши тя тишината, — има нещо, което трябва да ви кажа.

— Още нещо ли? — проплака Хана.

— Нещо… за нощта, когато изчезна Али. — Спенсър плъзна сребърната гривна нагоре — надолу по ръката си, като снижи гласа си до шепот. — Нали знаете, че изтичах от хамбара след Али? И че ви казах, че не знам къде е отишла? Ами… Аз, всъщност, я видях. Тя тръгна по пътеката. Аз тръгнах след нея и… двете се скарахме. Заради Иън. Аз… Аз го бях целунала не много отдавна и Али ми каза, че ме е целунал само защото тя го била накарала. Каза ми, че двамата с Иън наистина били влюбени и ме подразни с това.

Спенсър усети, че всички я гледат. Тя събра сили да продължи.