— Ядосах се страшно много… и я блъснах. Тя падна върху едни камъни. Чу се ужасяващ хрущящ звук. — Една сълза се стече от ъгъла на окото й и се търкулна по бузата й. Тя тръсна глава. — Съжалявам, момичета. Трябваше да ви кажа. Но просто… Не си спомнях. А после бях страшно уплашена.

Когато вдигна поглед към тях, приятелките и я гледаха ужасено. Дори Уайлдън облегна глава назад, сякаш искаше да ги чуе. Стига да поискаха, можеха веднага да изхвърлят теорията за Иън през прозореца. Можеха да кажат на Уайлдън да спре колата и да накара Спенсър да повтори онова, което току-що бе казала. И нещата щяха да поемат в ужасяващо различна посока.

Първа Емили хвана Спенсър за ръката. След това Хана сложи своята отгоре и накрая Ариа постави своята върху Ханината. Спенсър си спомни как струпваха ръце върху онази снимка, която висеше в коридора на Али.

— Ние знаем, че не си била ти — прошепна Емили.

— Бил е Иън. В това има смисъл — упорито настоя Ариа, като погледна Спенсър в очите. Изглеждаше така, сякаш вярва на Спенсър изцяло и безусловно.

Стигнаха до улицата на Спенсър и Уайлдън сви по дългата алея, която водеше към къщата й. Родителите й още не се бяха прибрали и прозорците бяха тъмни.

— Искате ли да остана с вас, докато родителите й се приберат? — попита Уайлдън, докато момичетата излизаха от колата.

— Не, всичко е наред. — Спенсър погледна към останалите и внезапно изпита облекчение, че са тук.

Уайлдън излезе на заден ход от алеята, обърна в задънената уличка и си тръгна, като първо мина край старата къща на семейство Дилорентис, после край дома на семейство Вандерваал, грозна грамада с прилепен към сградата гараж. Изглежда, че и в къщата на Мона нямаше никой. Спенсър потрепери.

Погледът й бе привлечен от проблясване в задния двор. Тя протегна глава, пулсът й се ускори. Тръгна по калдъръма, който водеше към задния им двор, като влачеше ръце по каменната стена, опасваща имота им. Там, от другата страна на пътечката, край оградения с камъни басейн, бълбукащото джакузи, обширния двор и дори реформения хамбар, чак на другия край на имота, близо до мястото, където Али беше паднала, Спенсър забеляза две фигури, осветени само от лунната светлина. Те й напомниха за нещо.

Появи се вятър, който погъделичка гърба на Спенсър. Въпреки че не беше подходящият сезон, въздухът леко ухаеше на орлови нокти, точно както в онази ужасна нощ, преди четири години и половина. Изведнъж спомените й се завърнаха. Тя видя Али да пада върху камъните. Във въздуха се разнесе хрущене, гръмовно като църковни камбани. Когато Спенсър чу момичешкото въздъхване зад себе си, тя се обърна. Зад нея нямаше никой. Всъщност нямаше никой никъде. Извърна поглед обратно към Али. Али продължаваше да лежи край каменната стена, но очите й бяха отворени. След това се оттласна от земята и се изправи.

Беше си съвсем добре.

Погледна към Спенсър, накани се да каже нещо, но погледът й бе привлечен от нещо друго по пътеката. Тя бързо се отдалечи и изчезна сред гъстите дървета. Само след секунда Спенсър чу характерния и смях. Последва шумолене и тя видя две фигури. Едната беше на Али. Спенсър не можеше да каже чия е другата фигура, но не й приличаше на Мелиса. Беше й трудно да повярва, че само минути след това Иън е блъснал Али в изкопаната дупка в двора на семейство Дилорентис. Али може и да беше кучка, но не заслужаваше нищо такова.

— Спенсър? — каза меко Хана, гласът й звучеше ужасно отдалечено. — Какво има?

Спенсър отвори очи и потрепери.

— Не съм го направила аз — прошепна тя.

Фигурите до хамбара излязоха на светло. Мелиса стоеше вдървено, а Иън стискаше здраво юмруци. Вятърът донесе гласовете им до предния двор, изглеждаше така, сякаш се караха.

Спенсър се напрегна. Заобиколи къщата и погледна към улицата. Колата на Уайлдън беше изчезнала. Тя трескаво започна да рови из чантата си, за да открие телефона, но се сети, че Мона го беше изхвърлила през прозореца на колата.

— Ето моя — каза Хана, като измъкна своето блекбъри и набра номера му. После подаде телефона на Спенсър. На екрана пишеше обаждане до УАЙЛДЪН.

Спенсър трябваше да държи телефона с две ръце, защото пръстите й ужасно трепереха. Уайлдън се обади след второто иззвъняване.

— Хана? — гласът му прозвуча объркано. — Какво има?

— Обажда се Спенсър — каза тя с треперещ глас. — Трябва да се върнеш у дома. Иън е тук.

39.

Новото семейство Монтгомъри, тревожно както винаги

По обяд на следващия ден Ариа седеше на дивана в хола на Мередит, като разсеяно почукваше с пръст върху клатещата се глава на Уилям Шекспир, който Езра й беше подарил. Байрън и Мередит седяха до нея и се бяха втренчили в телевизора на Мередит. По телевизията вървеше пресконференция за убийството на Али. Иън Томас арестуван, пишеше с големи букви на банера в долната част на екрана.

— Изслушването на господин Томас ще се проведе във вторник — каза водещата, изправена пред голямото стълбище на Областния съд в Роузууд. — Никой в този град не е предполагал, че тихо и учтиво момче като Иън Томас може да стои зад това убийство.

Ариа притисна колене към гърдите си. Тази сутрин полицаите бяха отишли в дома на семейство Вандерваал и бяха открили дневника на Али под леглото на Мона. Тя не беше излъгала Спенсър за последната записка в дневника — там наистина пишеше, че Али е дала ултиматум на Иън или да скъса с Мелиса Хейстингс, или тя ще разкаже на всички за тях. По новините показаха как полицаите водят Иън, окован с белезници, към полицейското управление. Когато го помолиха да направи изявление, Иън каза само:

— Невинен съм. Това е някаква грешка.

Байрън се подсмихна недоверчиво. Той се пресегна и улови Ариа за ръката. Напълно естествено след това новините се прехвърлиха на следващата случка — смъртта на Мона. Камерата показа оградената с жълта полицейска лента каменоломна, след което се прехвърли на къщата на семейство Вандерваал. В ъгъла започна да примигва иконка на мобилен телефон.

— От месец госпожица Вандерваал е преследвала четири момичета от Роузууд и заплахите й се оказали смъртоносни — каза водещата. — Снощи между госпожица Вандерваал и неназована гимназистка избухнала свада на ръба на каменоломната, която е известна като опасно място. Госпожица Вандерваал се плъзнала по ръба и при падането си счупила врата. Полицията откри личния й телефон блекбъри в чантата й на дъното на каменоломната, но все още издирват втория телефон, използван за отправянето на заплахите.

Ариа отново чукна с пръст главата на Шекспир. Чувстваше собствената си глава като претъпкан куфар. В предишния ден се бяха случили толкова много неща, които трудно успяваше да асимилира. Освен това беше объркана. Не можеше да преглътне смъртта на Мона. Беше крайно възбудена, но и се чувстваше наранена, след като разбра, че инцидентът с Джена всъщност не е бил никакъв инцидент — че Джена и Али са го планирали заедно. И след всичките тези години убиецът да се окаже Иън… Лицето на водещата придоби съчувствено изражение и тя каза с облекчение:

— Най-после цялата общност в Роузууд може да остави тази история зад гърба си. — Тези думи бяха повтаряни цяла сутрин от всички. Ариа избухна в сълзи. Тя изобщо не се чувстваше облекчена.

Байрън погледна към нея.

— Какво има?

Ариа поклати глава, без да може да обясни. Тя остави Шекспир в скута си и върху пластмасовата му глава започнаха да капят сълзи.

Байрън въздъхна обезсърчено.

— Знам, че си смазана. Следили са те. И ти дори не си ни споменала. Трябва да поговорим за това.

— Съжалявам. — Ариа поклати глава. — Не мога.

— Но се налага да го направиш — настоя Байрън. — Важно е да се разтовариш.

— Байрън! — изсъска остро Мередит. — Господи!

— Какво? — попита Байрън, като вдигна примирително ръце.

Мередит скочи и се настани между Ариа и баща й.

— Ти и твоите дискусии — смъмри го тя. — Ариа е преживяла толкова много през последните няколко седмици — Остави я на мира!

Байрън сви рамене примирено. Ариа зяпна от изумление. Тя срещна погледа на Мередит, която й се усмихна. В очите й проблесна разбиране, сякаш искаше да й каже: Разбирам през какво преминаваш. И знам, че никак не е лесно. Ариа се загледа в розовата татуировка на паяжина върху китката на Мередит. Помисли си колко нетърпеливо бе търсила нещо компрометиращо за Мередит, а тя се беше изправила в нейна защита. Мобилният телефон на Байрън завибрира и заподскача по надрасканата холна масичка. Той погледна към екрана, намръщи се и се обади.

— Ила? — Гласът му секна.

Ариа се напрегна. Байрън сбърчи вежди.

— Да, тук е. — Той подаде телефона на Ариа. — Майка ти иска да говори с теб.

Мередит се прокашля, изправи се и тръгна към банята. Ариа гледаше към телефона така, сякаш той бе парчето от разложена акула, което някой в Исландия я беше предизвикал да изяде. Нали все пак викингите са ги яли. Тя приближи колебливо телефона до ухото си.

— Ила?

— Ариа, добре ли си? — проплака гласът на майка и от другия край на линията.

— Ами… Добре съм. Не знам. Така мисля. Не съм ранена.

Настъпи дълга тишина. Ариа издърпа малката антенка на телефона и пак я натисна обратно.

— Толкова съжалявам, скъпа — изригна Ила. — Нямах представа какво преживяваш. Защо не ни каза, че някои те заплашва?

— Защото… — Ариа отиде в малката си спалня, отделена от студиото на Мередит със завеса, и взе Пигтуния, любимата си кукла. Беше и трудно да обясни присъствието на А. на Майк. Но сега, след като всичко свърши и вече нямаше защо да се страхува от отмъщението на А., тя осъзна, че всъщност истинската причина нямаше никакво значение. — Защото вие бяхте затънали в собствените си проблеми. — Тя потъна в голямото си двойно легло и пружините изквичаха. — Но… Съжалявам, Ила. За всичко. Наистина се чувствах ужасно през цялото време, когато не ти казвах за Байрън.

Ила замълча. Ариа включи малкия телевизор, който седеше на перваза на прозореца. На екрана се появиха кадри от същата пресконференция.

— Сега разбирам защо не си го направила — най-накрая каза Ила. — Трябваше да те разбера. Просто бях ядосана, това е. — Тя въздъхна. — Двамата с баща ти имахме дълга и хубава връзка. Исландия просто отложи неизбежното — и двамата знаехме, че това ще се случи.

— Добре — каза меко Ариа, като галеше Пигтуния по козината.

Ила въздъхна.

— Съжалявам, скъпа, толкова ми липсваш.

В гърлото на Ариа се образува една огромна буца с форма на яйце. Тя се загледа в хлебарките, които Мередит беше нарисувала на тавана.

— И ти ми липсваш.

— Стаята ти те очаква, ако я искаш — каза майка й.

Ариа притисна Пигтуния към гърдите си.

— Благодаря — прошепна тя и затвори телефона. Откога чакаше да чуе тези думи! Какво облекчение щеше да бъде да спи отново в леглото си, на нормален матрак и меки, пухкави възглавници. Да бъде заобиколена от плетивата си и книгите, от брат си и Ила. Ами Байрън? Ариа го чу да кашля в съседната стая.

— Трябват ли ти кърпички? — извика Мередит от банята със загрижен глас. Ариа се сети за картичката, която Мередит бе направила за Байрън и която бе закачила на хладилника. На нея бе нарисувано едно слонче, което казваше: „Просто наминах, за да ти пожелая прекрасен ден.“ Това й изглеждаше като нещо, което Байрън — или Ариа — биха направили.

Може би Ариа беше реагирала твърде остро. Може би щеше да успее да го убеди да купи едно по-удобно легло за тази малка стая. Така можеше да идва и да преспива тук от време на време.

Може би.

Насочи поглед към телевизора. Пресконференцията на Иън беше свършила и всички се разотиваха. Когато камерата показа по-общ план, Ариа забеляза едно русо момиче с познатото сърцевидно личице. Али? Ариа скочи. Тя разтърка очи толкова силно, че я заболя. Камерата отново мина през тълпата и тя разбра, че русата жена е поне на трийсет. Ариа очевидно халюцинираше от недоспиване.