Тя бе съхранила всяко съобщение, което им беше изпращала, всеки есемес, подписан само с буквата А. Хана бавно прегледа съобщенията, които бяха изпращани до нея, като трескаво дъвчеше долната си устна. Ето го и най-първото, което получи, докато беше в полицията заради откраднатите от „Тифани“ гривна и огърлица — Хей, Хана, от затворническата храна се дебелее, какво ли ще каже Шон за това? Тя не е за мен. Имаше го и последният есемес, който Мона бе изпратила от този телефон, и той съдържаше два вледеняващи реда: Ами Мона? Тя също не ти е приятелка. Пази си гърба.

Единственото съобщение, което не беше изпратено от този телефон, гласеше Не вярвай на всичко, което чуваш. Мона го бе изпратила случайно от другия телефон. Хана потрепери. Тъкмо бе взела новия си телефон и не беше въвела всички номера в него. Мона се беше объркала и Хана бе разпознала номера й. Ако не го беше познала, кой знае колко дълго щеше да продължи това.

Хана стисна блекбърито на Мона, изпитвайки ужасното желание да го размаже. Искаше й се да извика: Защо? Знаеше, че трябва да презира Мона — ченгетата бяха открили мини вана, с който Мона беше блъснала Хана, прибран в долепения до къщата на семейство Вандерваал гараж. Колата беше покрита с брезент, но предната броня бе смачкана и кръв — кръвта на Хана — бе опръскала предните фарове.

Но Хана не можеше да я мрази. Просто не можеше. Ако вместо това успееше да изтрие всеки хубав спомен, който имаше с Мона — обиколките по магазините, триумфалните им попадения, Приятелниците. Сега кого ще пита какво да облече, когато изпадне в недоумение? С кого ще ходи да пазарува? Кой ще се преструва, че й е приятел?

Тя притисна към носа си ароматния сапун в банята, като се опита да се насили да не заплаче и да измие всичкия грижливо нанесен грим. След като няколко пъти си пое дълбоко дъх и се успокои, Хана отново погледна към изпратените съобщения на Мона. Тя маркира всичките есемеси, подписани с А., които Мона й бе изпратила, и натисна бутона ИЗТРИВАШ! НА ВСИЧКИ. Появи се съобщение: Сигурни ли сте, че искате да бъдат изтрити? Иконката на кошчето за отпадъци се отвори и затвори. Щом не може да изтрие приятелството им, можеше поне да изтрие тайните си.

* * *

Уайлдън я чакаше прав в коридора — беше предложил да откара Хана на делото. Тя забеляза, че очите му тежаха и краищата на устните му бяха увиснали надолу. Запита се дали е изтощен от изминалия уикенд или просто майка й му беше казала за работата в Сингапур.

— Готова ли си? — попита той тихо.

Хана кимна.

— Само минутка. — Тя бръкна в чантата си и извади блекбърито на Мона. — Подарък за теб.

Уайлдън го взе объркан. Хана не си направи труда да му обяснява. Той беше ченге. И сам щеше да се досети.

Уайлдън отвори вратата на полицейската кола и Хана се настани на предната седалка. Преди да потеглят, тя изпъна рамене назад, пое си дълбоко дъх и се огледа в огледалото за обратно виждане. Тъмните й очи блестяха, кестенявата й коса бе жива, а фон дьо тенът успешно покриваше всичките й отоци. Лицето й бе слабо, зъбите равни и тя нямаше нито една пъпка по лицето. Грозната, тромава Хана от седми клас, чието отражение я бе преследвало от седмици, вече беше изчезнала завинаги от живота и. От този миг нататък.

Все пак тя беше Хана Мерин. И беше великолепна.

42.

Мечтите — и кошмарите — понякога се сбъдват

Във вторник сутринта Емили се почеса по гърба на роклята на точки с буфан ръкави, която беше заела от Хана, като си мислеше, че щеше да е по-добре, ако бе обула панталони. До нея седеше Хана, изтупана в червена рокля в ретро стил, а Спенсър беше облякла лъскав костюм на райета. Ариа се беше докарала в един от обичайните си ансамбли на по няколко ката — черна рокля с къси ръкави, навлечена над зелена термориза, с бели плетени три четвърти чорапи и шикозни боти до глезените, които каза, че си била купила в Испания. Те стояха навън в студения утринен въздух, на празния паркинг до сградата на съда, далеч от представителите на медиите, които се вихреха на стълбището пред входа.

— Готови ли сме? — попита Спенсър, като ги огледа внимателно.

— Готови — пропя Емили заедно с останалите. Спенсър бавно протегна ръце, в които държеше голям чувал за отпадъци и всички, една по една, започнаха да пускат вътре разни неща. Ариа хвърли куклата на Злата кралица от „Снежанка“, чиито очи бяха задраскани с хиксове. Хана пусна едно смачкано парче от вестник, на което пишеше: Съжалявай ме. Спенсър хвърли в чувала снимката на Али и Иън. Те се редуваха да пускат вътре всички неща, които А. им беше изпратил. Първоначално бяха решили да ги изгорят, но Уайлдън се нуждаеше от улики.

Когато дойде ред на Емили да хвърля последна, тя погледна към онова, което държеше в ръцете си. Това бе писмото, което беше написала на Али, скоро след като я бе целунала в къщичката на дървото, малко преди да умре. В него Емили изповядваше безсмъртната си любов към Али, изливаше на хартия всяка емоция, която съществуваше в тялото й. Върху част от него А. беше написал:

Реших, че може да си го искаш.

С любов,

А.

— Ще ми се да си го запазя — каза меко Емили, като сгъна писмото. Останалите кимнаха. Емили не беше сигурна дали знаеха какво е написано в него, но смяташе, че са наясно. Тя изпусна дълга, измъчена въздишка. През цялото време в сърцето й грееше една мъничка светлинка. Тя не губеше надежда, че А. ще се окаже Али, и че Али не е мъртва.

Знаеше, че не мисли рационално, знаеше, че тялото на Али е открито в задния двор на семейство Дилорентис заедно с уникалния й пръстен от „Тифани“ на пръста. Емили знаеше, че трябва да пусне Али да си отиде… но тя сключи пръсти около любовното си писмо, с надеждата, че нямаше да й се наложи.

— Трябва да влизаме. — Спенсър хвърли чувала в мерцедеса си и Емили тръгна заедно с тях към една от страничните врати на съда. Щом влязоха в просторната, облицована с дървена ламперия съдебна зала, стомахът на Емили се сви. Целият Роузууд беше тук — съучениците и учителите й, Джена Кавана и родителите й, всичките приятелки на Али от хокейния отбор — и всички ги гледаха. Единственият човек, когото Емили не видя веднага, беше Мая. Всъщност тя не се беше чувала с нея от купона на Хана в петък вечерта.

Емили наведе глава, когато Уайлдън се отдели от групичката полицаи и ги поведе към една празна пейка. Въздухът бе наситен с напрежение и миришеше на най-различни скъпи парфюми и одеколони. Изведнъж в стаята настъпи мъртво мълчание — охраната вкара Иън и го поведе по централната пътека. Емили хвана ръката на Ариа. Хана прегърна Спенсър през раменете. Иън беше облечен в оранжеви затворнически дрехи. Косата му беше несресана, а под очите му се забелязваха огромни пурпурни кръгове.

Той се приближи до пейката си. Съдията, суров, оплешивяващ мъж, който носеше огромен университетски пръстен, го погледна и се намръщи.

— Господин Томас, какво ще пледирате?

— Невинен — каза Иън със съвсем тих глас.

Тълпата замърмори. Емили се ухапа по вътрешната страна на бузата. Тя затвори очи и отново видя онези ужасяващи картини — този път с нов убиец, който изглеждаше много по-вероятен: Иън. Емили си спомни как го видя през онова лято, когато беше гост на Спенсър в роузуудския кънтри клуб, където Иън работеше като спасител на басейна. Той седеше на върха на поста и въртеше на пръста си нанизаната на канап свирка, сякаш нямаше никакви грижи.

Съдията се наведе напред и се втренчи в Иън.

— Господин Томас, заради сериозността на това престъпление и защото смятаме, че съществува опасност от бягство, ще останете в затвора до назначаване на дата за предварителното ви изслушване. — Той удари с чукчето си и скръсти ръце. Иън наведе глава и адвокатът му го потупа успокояващо по рамото. След няколко минути той вече излизаше от залата, окован с белезници. Всичко бе свършило.

Членовете на роузуудската общност се изправиха и започнаха да излизат от залата. Тогава Емили забеляза едно семейство, което седеше на пейките отпред, и което тя не бе забелязала досега. Охраната и камерите ги скриваха. Тя разпозна късата модерна прическа на госпожа Дилорентис и красивия застаряващ профил на господин Дилорентис. До тях стоеше Джейсън Дилорентис, облечен с хубав черен костюм и тъмна карирана вратовръзка. Когато семейството се прегърна, те изглеждаха изключително облекчени… и може би леко разкаяни. Емили си спомни какво беше казал Джейсън по новините: Аз не разговарям много със семейството ми. Те са твърде объркани. Може би се чувстваха виновни заради това, че толкова време не са разговаряли. Или може би Емили просто си въобразяваше твърде много неща.

Всички се струпаха пред съдебната зала. Времето изобщо не беше като в онзи прекрасен, безоблачен ден преди няколко седмици, когато се проведе погребалната служба на Али. Днес небето бе покрито с тъмни облаци, които превръщаха целия свят в скучно място без сенки. Емили усети как някой слага ръка на рамото й. Спенсър я прегърна през раменете.

— Всичко свърши — прошепна тя.

— Знам — каза Емили и също я прегърна.

Останалите момичета се присъединиха към прегръдката. С крайчеца на окото си Емили видя проблясването на светкавица на фотоапарат. Дори можеше да си представи заглавията във вестниците: Приятелките на Алисън разстроени, но умиротворени. В този момент погледът й бе привлечен от един черен линкълн, който бе паркиран до завоя. Шофьорът седеше в колата и чакаше. Затъмненият прозорец бе свален съвсем малко и Емили забеляза чифт очи, които се взираха право в нея. Тя зяпна от изненада. Подобни сини очи беше виждала само веднъж в живота си.

— Момичета — прошепна тя, като здраво стисна ръката на Спенсър.

Другите се откъснаха от прегръдката им.

— Какво има? — попита загрижено Спенсър.

Емили посочи към седана. Задният прозорец вече беше вдигнат, а шофьорът превключваше на скорост.

— Кълна се, че току-що видях… — заекна тя, но после млъкна. Щяха да я помислят за луда — да си фантазира, че Али е жива, бе просто поредният начин да се справи със смъртта й. Емили тежко преглътна и се изпъна. — Няма значение — каза тя.

Момичетата се обърнаха и тръгнаха към собствените си семейства, като си дадоха обещание да се чуят по-късно. Но Емили остана на мястото си с разтуптяно сърце, докато седанът бавно се отдалечаваше от завоя. Тя го проследи с поглед как продължава по улицата, после завива надясно след светофара и изчезва. Кръвта й се смрази. Не може да бъде, каза си Емили.

Възможно ли е да е тя!

Какво Ви очаква в следващата книга

И така, след като голямата лоша Мона напусна този мил свят, а Иън бе изпратен да лежи в студената затворническа килия, нашите малки сладки лъжкини най-после можеха да заживеят спокойно. Емили намери истинската любов в колежа „Смит“; Хана продължи да властва като кралица в „Роузууд дей“ и се омъжи за милионер; Спенсър се дипломира на първо място в класа си във факултета по журналистика към Колумбийския университет и стана главен редактор на Ню Йорк Таймс; Ариа получи магистърска степен в колежа по дизайн в Роуд Айлънд и се премести в Европа с Езра. Тук говорим за красиви залези, пухкави бебета и безкрайно щастие. Красота, а? О, да, и нито една от тях повече не каза нито една лъжа.

Абе вие майтапите ли се с мен? Събуди се, Спяща красавице! В Роузууд няма такова нещо като „и заживели дълго и щастливо“.

Нищо ли не научихте до сега? Станеш ли веднъж малка сладка лъжкиня, повече няма отърване. Емили, Хана, Спенсър и Ариа просто не могат да бъдат примерни. Точно това най обичам в тях. И така, кой съм аз? Ами, да речем, че в града има нов А., и този път момичетата няма да успеят да се измъкнат толкова лесно.

Ще се видим скоро. А до тогава просто се опитайте да не бъдете чак толкова примерни. Животът винаги е по-забавен, когато в него има и някоя друга малка сладка тайна.

Мляс!

А.

Благодарности