Спенсър ококори очи. Нощният въздух вече направо щипеше ноздрите и. Али сви устни.

— О, Спенс… Наистина ли мислеше, че той те харесва?

Спенсър внезапно почувства прилив на гняв, ръката й се протегна напред и блъсна Али в гърдите. Али отстъпи, препъвайки се, назад и се спъна в хлъзгавите камъни. Само че това вече не беше Али — бе Хана Мерин. Тялото на Хана излетя във въздуха и се стовари на земята с остро изпукване. Вместо гримовете и новият блекбъри да се изсипят от чантата й като бонбони от смачкана кутия, по асфалта като дъжд заваляха вътрешните й органи.

Спенсър скочи с подгизнала от пот коса. Беше неделя сутринта и тя лежеше в леглото си, все още облечена с черната сатенена рокля и неудобното впито бельо, които бе избрала за купона по случай рождения ден на Мона Вандерваал предишната вечер. Мека златиста светлина огряваше бюрото й, а в короната на гигантския дъб до прозореца й невинно цвърчаха скорци. Цяла нощ не можа да заспи в очакване телефонът й да звънне с новини за Хана. Но никой не се обади. Спенсър нямаше представа дали мълчанието означаваше нещо добро… или нещо ужасно.

Хана. Тя й се беше обадила късно предишната вечер, точно след като Спенсър успя да си възвърне дълго потискания спомен за това как бе блъснала Али в нощта на изчезването й. Хана беше казала на Спенсър, че е открила нещо важно, и че трябва да се видят на люлките в „Роузууд дей“. Спенсър се добра до паркинга в същия момент, в който тялото на Хана излетя във въздуха. Тя паркира колата си до един страничен път, след това се втурна в гората, изпаднала в шок от видяното. „Извикайте линейка!“, беше изкрещяла Ариа. Емили плачеше от страх. Хана не помръдваше от мястото си. През целия си живот Спенсър не беше виждала толкова ужасяващо нещо.

Секунди по-късно сайдкикът на Спенсър изписка — съобщение от А. Докато продължаваше да блуждае из гората, Спенсър видя, че Емили и Ариа също извадиха мобилните си телефони и стомахът й се сви при мисълта, че те са получили същото зловещо съобщение:

Тя знаеше твърде много.

Дали А. не бе разбрал, че Хана знае нещо — нещо, което той се опитва да скрие, — и я е блъснал с колата, за да затвори устата й? Вероятно бе станало така, но на Спенсър й беше трудно да повярва, че това наистина се е случило. Беше твърде жестоко.

Но може би самата Спенсър бе жестока. Часове преди инцидента с Хана, тя бе блъснала сестра си Мелиса по стълбите. Най-накрая си бе спомнила какво се беше случило в нощта, когато Али изчезна, и възстанови онези изгубени десет минути, които толкова дълго бе потискала в съзнанието си. Тя беше блъснала Али на земята — може би толкова силно, че я беше убила. Няколко дни по-рано А. бе изпратил есемес на Спенсър, в който загатваше, че убиецът на Али е точно пред очите й. Спенсър бе получила съобщението в момент, в който се оглеждаше в огледалото… и виждаше себе си.

Спенсър не отиде на паркинга при приятелките си. Вместо това по най-бързия начин се прибра у дома, изпитвайки отчаяна нужда да премисли всичко. Възможно ли е тя да е убила Али? И да го пази в себе си? Но след тази безсънна нощ тя просто не можеше да сравни това, което сторила на Мелиса и на Али, с онова, което А. бе причинил на Хана. Да, Спенсър си бе изпуснала нервите, да, Спенсър може и да стигаше до крайности, но дълбоко в себе си тя знаеше, че е неспособна на убийство.

Защо тогава А. беше толкова уверен, че Спенсър е виновна? Възможно ли е А. да греши… или да лъже? Но той знаеше за целувката на Спенсър с Иън Томас в седми клас, за забранената й връзка с Рен, гаджето на Мелиса от колежа, и че заедно с четирите си приятелки бяха виновни за ослепяването на Джена Кавана — всичко това бе истина. Знаеше толкова много неща за тях, че едва ли имаше нужда да си измисля нещо допълнително.

Докато Спенсър избърсваше потта от лицето си я връхлетя една мисъл, която накара сърцето й да слезе в петите. Тя се сети за една много добра причина А. да лъже и да намеква, че Спенсър е убила Али. Може би А. също имаше тайни. Може би А. си търсеше жертвено агне.

— Спенсър? — чу се гласът на майка й. — Можеш ли да слезеш долу?

Спенсър скочи от леглото и се огледа набързо в голямото си огледало. Очите й изглеждаха подпухнали и кървясали, устните й бяха напукани, а в косата й се виждаха листа, останали от среднощното й криене в гората предишната нощ. Точно сега не би могла да понесе едно семейно събиране.

Първият етаж миришеше на прясно сварено никарагуанско кафе „Сеговия“, току-що опечени датски кифлички и свежи калии, които тяхната икономка Кендис носеше всяка сутрин. Бащата на Спенсър стоеше облегнат на облицования с гранитни плочки барплот, докаран с черен спортен колоездачен клин и фланелка на американските пощи. Може би това беше добър знак — едва ли бяха толкова ядосани, щом баща й се готви да излезе на ежедневната си колоездачна обиколка в пет сутринта.

На кухненската маса лежеше един брой на неделния „Филаделфия сентинъл“. В първия момент Спенсър си помисли, че е там, защото има новини за инцидента с Хана. Но след това видя, че от първа страница я гледа собствената й физиономия. Тя бе облечена с лъскав черен костюм и гледаше с уверена усмивка в камерата. „Отмести се, Тръмп!“, гласеше заглавието. „Пристига номинираната за «Златна орхидея» Спенсър Хейстингс!“

Стомахът на Спенсър се сви. Беше забравила за това. Вестникът сигурно вече беше в домовете на всички.

От килера се показа някаква фигура. Спенсър отстъпи уплашено назад. Това беше Мелиса, която се беше вторачила в нея и стискаше в ръка кутия резини толкова силно, че можеше да я смачка. На лявата буза на сестра й имаше малка драскотина, върху дясната й вежда бе залепен лейкопласт, на лявата й китка все още стоеше болничната гривна, а на дясната се забелязваше розов белег, сувенир от вчерашния й сблъсък със Спенсър.

Спенсър сведе поглед, изпълнена с чувство за вина. Предишния ден А. беше изпратил на Мелиса първите няколко изречения от старото й есе по икономика, онова същото, което Спенсър бе откраднала от компютъра на Мелиса и бе представила като свое. Същото есе, което учителят по икономика на Спенсър, господин Макадам, бе номинирал за наградата „Златна орхидея“, най-престижното гимназиално отличие в страната. Мелиса беше разбрала какво е направила Спенсър, но въпреки че сестра й я беше помолила за прошка, Мелиса й беше казала някои ужасни неща — далеч по-лоши от онова, което Спенсър смяташе, че заслужава. Скандалът приключи, когато Спенсър, разярена от думите на Мелиса, без да иска я блъсна надолу по стълбите.

— И така, момичета… — Госпожа Хейстингс сложи чашата с кафето на масата и с жест покани Мелиса да седне. — Двамата с баща ви взехме някои важни решения.

Спенсър се подготви вътрешно за онова, което щеше да последва. Те щяха да признаят, че тя е изплагиатствала. Нямаше да може да влезе в колежа. Щеше да отиде да учи в икономически техникум. Накрая щеше да започне работа в някой телешоп, да приема поръчки за уреди за стягане на коремните мускули и фалшиви диаманти, а Мелиса щеше да се измъкне безнаказано, както винаги. Сестра й винаги намираше начин да бъде отгоре.

— Първо, не искаме повече да посещавате д-р Евънс. — Госпожа Спенсър преплете пръсти. — Тя причини вреди, вместо да помогне. Ясно ли е?

Мелиса мълчаливо кимна, но Спенсър объркано сбърчи нос. Д-р Евънс, психоаналитичката на Спенсър и Мелиса, бе една от малцината, които не се подмазваха на Мелиса. Спенсър понечи да възрази, но забеляза предупредителното изражение по лицата на родителите си.

— Добре — промърмори тя, чувствайки се леко отчаяна.

— Второ. — Госпожа Хейстингс почука с пръст върху снимката на Спенсър в „Сентинъл“. — Това, че изплагиатства есето на Мелиса, беше много лошо, Спенсър.

— Знам — каза бързо Спенсър, като избягваше да поглежда към Мелиса.

— Но след като внимателно го обмислихме, решихме, че не искаме тази история да се разчува. Семейството ни и без това преживя доста тежки моменти. Затова, Спенсър, ти ще продължиш да се състезаваш за „Златната орхидея“. Няма да казваме на никого думица.

— Какво? — Мелиса удари с чашата си по масата.

— Това е нашето решение — повтори госпожа Хейстингс, като попи ъгълчето на устата си със салфетка. — Освен това очакваме от Спенсър да спечели.

— Да спечеля ли? — повтори Спенсър ужасена.

— Награждавате ли я? — изпищя Мелиса.

— Достатъчно — Господин Хейстингс употреби онзи тон, който обикновено пазеше за подчинените си от адвокатската кантора, когато се осмеляваха да го безпокоят у дома.

— Трето — продължи госпожа Хейстингс. — Вие, момичета, ще се сдобрите.

Майка им извади две снимки от джоба на жилетката си. На едната Спенсър и Мелиса бяха съответно на четири и девет години, лежаха в хамака в бабината им крайморска вила в Стоун Харбър, Ню Джърси. Втората снимка пак беше с тях двете в същата къща, няколко години по-късно. Мелиса носеше една магьосническа шапка и пелерина, а Спенсър беше облякла гофрирания си бански костюм „Томи Хилфигер“ с цветовете на американското знаме. Беше обула любимите си черни кубинки, от които не се отказа, докато не й станаха толкова малки, че повече не можеше да изпъва пръстите си в тях. Двете сестри изнасяха фокусническо представление на родителите си; Мелиса беше фокусникът, а Спенсър бе прекрасната й асистентка.

— Намерих ги тази сутрин. — Госпожа Хейстингс подаде снимките на Мелиса, която им хвърли един бърз поглед и й ги върна. — Момичета, помните ли какви добри приятелки бяхте? Непрекъснато си бъбрехте на задната седалка на колата. Не искахте да ходите никъде, ако не сте заедно.

— Това беше преди десет години, мамо — каза отегчено Мелиса.

Госпожа Хейстингс погледна към снимката на Спенсър и Мелиса в хамака.

— Някога обожавахте морската вила на Нана. В морската вила бяхте приятелки. Затова решихме да отидем всички в Стоун Харбър днес. Нана не е там, но ние имаме ключове. Така че си стягайте багажа.

Родителите на Спенсър кимаха трескаво, а на лицата им грееше надежда.

— Това е абсолютна глупост — произнесоха в един глас Спенсър и Мелиса. Спенсър погледна към сестра си, изненадана, че двете мислят толкова еднакво.

Госпожа Хейстингс остави снимката на барплота и отнесе чашата си в мивката.

— Отиваме и това е окончателното ми решение.

Мелиса стана от масата, извила китката си под странен ъгъл. Тя погледна към Спенсър и за миг погледът й омекна. Спенсър леко й се усмихна. Може би точно това ще ги свърже, взаимното отхвърляне на наивните планове на родителите им. Може би Мелиса ще прости на Спенсър блъсването по стълбите и преписването на есето й. Ако го направи, Спенсър щеше да й прости думите, че родителите им не я обичат.

Спенсър погледна към снимката и се замисли за фокусническите представления, които изнасяха двете с Мелиса. След като приятелството им се развали, Спенсър понякога си мислеше, че ако произнесе някои от старите им вълшебни думички, те отново ще станат най-добри приятелки. Де да ставаше толкова лесно.

Когато отново вдигна поглед, изражението на Мелиса се беше променило. Тя присви очи и се извърна.

— Кучка — изсъска през рамо, докато се отдалечаваше по коридора.

Спенсър сви ръцете си в юмруци и отново се изпълни с гняв. Трябваше им много повече от магия, за да се сдобрят. Трябваше им истинско чудо.

3.

Собствената американска готика на Емили

Късно в неделя следобед Емили Фийлдс вървеше след една възрастна дама с уокър2 по движещата се платформа на международното летище в Де Мойн, влачейки след себе си опърпаната раница, в която носеше екипа си за плуване. Чантата бе натъпкана с всичко, което притежаваше — дрехите, обувките, двата й любими плюшени моржа, дневника й, айпода и всичките грижливо скътани писма от Алисън Дилорентис, с които просто не можеше да се раздели. Когато самолетът се издигна над Чикаго, тя се сети, че е забравила да си вземе бельо. Така се получи, защото се наложи да си стяга багажа набързо сутринта. Успя да поспи само три часа, беше изпаднала в шок при вида на тялото на Хана, което литна във въздуха, когато ванът я удари.

Емили пристигна на главния терминал и хлътна в първата тоалетна, която успя да намери, като се промъкна покрай една огромна жена с твърде тесни дънки. Взря се в размазаното си отражение в огледалото над мивката. Този път родителите й наистина го бяха направили. Бяха я изпратили тук, в Адамс, Айова, да живее при леля Хелене и чичо Алън. И то само защото А. бе разкрил Емили пред цялото училище, и защото майката на Емили я беше хванала да прегръща Мая Сен Жермен, момичето, което обичаше, на купона у Мона Вандерваал предишната вечер. Емили знаеше много добре каква е сделката — тя беше обещала да посещава „антигей“ програмата „Дървесна корона“, за да се отърве от чувствата си към Мая, иначе — сбогом, Роузууд. Но след това откри, че дори нейната възпитателка Бека от програмата „Дървесна корона“ не може да устои на истинските си пориви, и се отказа от всички уговорки.