Аби, която вече се беше снабдила с чаша, придърпа няколко момчета към Емили. Дори и да живееха в Роузууд, те щяха да са сред най-популярните в града — имаха бухнали коси, ъгловати лица и блестящи бели зъби.

— Брет, Тод, Хави… това е братовчедка ми Емили. Тя е от Пенсилвания.

— Здрасти — каза Емили, като се ръкуваше с момчетата.

— Пенсилвания. — Момчетата кимаха с разбиране, сякаш Аби беше казала, че Емили идва от Страната на дивия секс.

Аби се отдалечи с едно от момчетата, а Емили се запъти към буретата. Тя се нареди на опашката зад двама руси момче и момиче, които се бяха вкопчили един в друг. Диджеят беше надул Тимбаланд, който за момента бе най-популярният и в Роузууд. Всъщност хората в Айова не изглеждаха кой знае колко по-различни от тези в нейното училище. Всички момичета носеха дънкови поли и обувки с високи остри токчета, а момчетата обличаха торбести дънки и свръх големи суитчъри, и изглежда обичаха да експериментират с лицевото си окосмяване. Емили се зачуди дали всички те ходят на училище, или също се обучават вкъщи.

— Ти ли си новата?

Високо момиче с платиненоруса коса, облечено с раирана туника и тъмни дънки стоеше до нея. Тя имаше широките рамене и бойната стойка на професионална волейболистка, и носеше по четири обици на всяко ухо. Но в кръглото й лице, ясни сини очи и малки хубави устни имаше нещо много сладко и прямо. И за разлика от почти всички останали момичета в силоза, край нея нямаше момче, което да се опитва да се докопа до гърдите й.

— Ами да — отговори Емили. — Пристигнах днес.

— И си дошла от Пенсилвания, нали? — Момичето сложи ръце на хълбоците си и я изгледа изпитателно. — Била съм там веднъж. Ходихме до площад „Харвард“.

— Мисля, че имаш предвид Бостън, в Масачузетс — поправи я Емили. — „Харвард“ се намира там. В Пенсилвания е Филаделфия. Камбаната на свободата, Бен Франклин, такива неща.

— О!… — Лицето на момичето изведнъж увехна. — Значи не съм ходила в Пенсилвания. — Тя наведе глава към Емили. — И така. Ако беше бонбон, какъв вид щеше да си?

— Моля? — примигна Емили.

— Хайде де — смушка я момичето. — Аз щях да бъда „М&М“.

— Защо? — попита Емили.

Момичето сведе поглед съблазняващо.

— Защото ще се разтопя в устата ти, разбира се. — Отново я смушка. — Ами ти?

Емили сви рамене. Това беше най-странният въпрос, който бе получавала при запознаването си с някого, но някак си й хареса.

— Никога не съм се замисляла за това. Карамелен?

Момичето яростно тръсна глава.

— Не можеш да бъдеш карамелен бонбон. Той прилича на дълга курешка. Ти трябва да бъдеш нещо много по-секси от това.

Емили много бавно си пое дъх. Нима това момиче флиртуваше с нея?

— Ъ-ъ-ъ, мисля, че първо трябва да науча името ти, преди да започнем да си говорим за… секси бонбони.

Момичето протегна ръка.

— Аз съм Триста.

— Емили. — Докато се ръкуваха, Триста прокара палец по дланта на Емили. През цялото време не свали поглед от лицето й.

Може би това бе един от начините хората от Айова да си казват „здрасти“.

— Искаш ли бира? — избъбри Емили, като се извърна към буретата.

— Абсолютно — каза Триста. — Позволи ми, обаче, аз да ти налея, Пенсилвания. Сигурно нямаш представа как да работиш с помпичката. — Емили наблюдаваше отстрани, докато Триста напомпа дръжката няколко пъти и остави бирата да се излива в чашата й, без да се получи почти никаква пяна.

— Благодаря — каза Емили, като отпи от чашата си.

Триста наля бира и за себе си и отведе Емили далеч от опашката, към едно от диванчетата, наредени край стените на силоза.

— Значи семейството ти се е преместило тук?

— Ще остана при братовчедите си известно време. — Емили посочи с пръст към Аби, която танцуваше с едно високо русо момче, и към Мат и Джон, които пушеха цигари с една дребничка червенокоска, облечена с впит розов пуловер и тесни дънки.

— Дошла си на почивка? — попита Триста, пърхайки с мигли.

Емили не беше съвсем сигурна, но й се стори, че Триста се присламчва все по-близо към нея на дивана. Тя бе впрегнала всичките си сили, за да устои на порива да докосне краката на Триста, които се поклащаха на косъм от нейните.

— Не съвсем — избъбри тя. — Родителите ми ме изгониха от дома, защото не можех да живея според правилата им.

Триста се заигра с каишката на обувката си.

— Майка ми е същата. В момента си мисли, че съм на концерт, иначе въобще нямаше да ме пусне да изляза.

— Аз също лъжех нашите, когато трябваше да ходя на купони — каза Емили, като за миг се уплаши, че отново ще започне да плаче. Опита се да си представи какво се случва в момента у дома й. Семейството й сигурно се бе събрало пред телевизора след вечеря. Само майка й, баща й и Карълайн, щастливо разговарящи помежду си, доволни, че Емили, варварката, я няма.

Триста погледна към Емили със съчувствие, сякаш усети, че нещо не е наред.

— Хей, ето ти още един въпрос. Ако беше купон, какъв вид щеше да бъдеш?

— Купон с изненада — изтърси Емили. Напоследък животът й представляваше точно това — изненадите следваха една след друга.

— Това беше добре — усмихна се Триста. — Аз ще бъда купон с маски.

Те се усмихнаха една на друга. В сърцевидното лице на Триста и ококорените й сини очи имаше нещо, което караше Емили да се чувства много… сигурна. Триста се наведе напред, Емили също. За миг изглеждаше така, сякаш ще се целунат, но след това Триста се наклони надолу и затегна каишката на обувката си.

— Защо всъщност те изпратиха тук? — попита Триста, като се облегна назад.

Емили отпи една голяма глътка бира.

— Защото ме хванаха да целувам едно момиче — изтърси тя.

Когато Триста се облегна назад с ококорени очи, Емили помисли, че е направила ужасна грешка. Може би Триста просто се държеше приятелски по начин, типичен за Средния запад, който Емили бе разтълкувала погрешно. Но изведнъж Триста се усмихна свенливо. Тя приближи устни до ухото на Емили.

— Сега вече съм сигурна, че не можеш да бъдеш карамелен бонбон. Ако зависеше от мен, ти щеше да бъдеш лют ментов червен бонбон във формата на сърце.

Сърцето на Емили подскочи няколко пъти. Триста се изправи и й подаде ръка. Емили я пое, и без да каже нито дума, Триста я поведе към дансинга и започна съблазнително да танцува. Скоро бавното парче бе сменено от по-бърза песен, Триста изписка и започна да скача наоколо така, сякаш се намираше върху трамплин. Енергията й бе заразителна, Емили се чувстваше така, сякаш с Триста може да се държи всякак — без непрекъснато да се сдържа и да внимава, както смяташе, че трябва да се държи, когато е с Мая.

Мая. Емили спря, вдишвайки с усилие вонящия влажен въздух. Предишната нощ двете с Мая си бяха казали, че се обичат. Още ли бяха заедно сега, когато Емили най-вероятно завинаги бе запратена тук, сред всичката тази царевица и кравешка тор? Това считаше ли се за изневяра? Означаваше ли нещо фактът, че до този миг Емили изобщо не се беше сещала за нея?

Мобилният телефон на Триста иззвъня. Тя се отдалечи от дансинга и го извади от джоба си.

— Глупавата ми майка ми праща есемес за стотен път тази вечер — надвика тя музиката, поклащайки глава.

Емили усети разтърсващ шок — може би тя също непрекъснато получава есемеси. Изглежда А. винаги знаеше кога в главата й се въртят безсрамни мисли. Само че нейният мобилен телефон… беше в буркана за глоби.

Емили едва успя да се засмее. Телефонът й беше в буркана за глоби. Тя беше на купон в Айова, на хиляди мили от Роузууд. Освен ако А. не притежаваше свръхестествени способности, нямаше друг начин да разбере какво прави Емили тук.

Изведнъж животът в Айова вече не й се струваше чак толкова лош. Никак даже.

7.

Кукла Барби… или вуду кукла?

Неделя вечерта Спенсър се полюшваше в хамака на верандата във вилата на баба си. Докато гледаше как поредния секси мускулест сърфист яхва вълната пред манастира, който се намираше точно в края на пътя, заобикалящ плажа, една сянка падна върху нея.

— Двамата с баща ти отиваме за малко до яхтклуба — каза майка й, изтривайки ръце в бежовите си ленени панталони.

— Аха. — Спенсър се опита да се измъкне от хамака, без да заплете крака в дупките на мрежата. Яхтклубът на Стоун Харбър се помещаваше в една стара колиба, която леко намирисваше на саламура, оставена в мухлясало мазе. Спенсър подозираше, че родителите й ходят там само защото посещението беше разрешено единствено за членове. — Може ли да дойда с вас?

Майка й я хвана за ръката.

— Двете с Мелиса оставате тук.

Вятърът, който я блъсна в лицето, донесе миризмата на риба и восък за полиране на сърфове. Спенсър се опита да погледне на ситуацията от позицията на майка си — сигурно беше много гадно да виждаш как двете ти деца воюват толкова кръвожадно. Но на нея й се искаше майка й да може да погледне и от нейната гледна точка. Мелиса беше свръх злобна кучка и Спенсър нямаше желание да говори с нея до края на живота си.

— Хубаво — каза Спенсър с патос. Тя дръпна стъклената плъзгаща се врата и влезе в голямата семейна стая. Въпреки че къщата на баба Нана Хейстингс имаше осем спални, седем бани, частна пътека към плажа, луксозен салон за игра, домашен театър, свръхмодерно обзаведена кухня и скъпи мебели от горе до долу, семейството на Спенсър винаги я бе наричало с любов „колибката“. Може би защото имението на баба й в Лонгбоут Кий, Флорида, имаше фрески по стените, мраморни подове, три тенис корта и винен склад с грижливо контролирана температура.

Спенсър надменно подмина Мелиса, която се излежаваше в един от кожените шезлонги и мърмореше нещо по телефона си. Сигурно разговаряше с Иън Томас.

— Ще си бъда в стаята — викна театрално Спенсър към долния етаж. — Лека нощ на всички.

Тя скочи в пружиненото си легло, доволна да види, че спалнята й изглежда по същия начин, както я беше оставила пет години по-рано. Алисън беше с нея последния път, когато бе идвала тук, и двете прекараха часове в зяпане на сърфистите през античния махагонов телескоп на дядо Хейстингс, който бе монтиран на горната тераса. Беше ранна есен, Али и Спенсър тъкмо бяха започнали седми клас. Отношенията им бяха съвсем нормални — явно Али още не беше започнала да се среща с Иън.

Спенсър потрепери. Али се беше срещала с Иън. Дали А. знаеше за това? Дали А. знаеше и за спора на Спенсър с Али в нощта, когато тя изчезна — дали всъщност А. не е бил там? На Спенсър й се искаше да може да каже на полицията за А., но той изглеждаше недосегаем. Тя се огледа колебливо, внезапно изпълнена със страх. Слънцето се беше скрило зад клоните на дърветата и стаята бе изпълнена със зловеща светлина.

Телефонът й иззвъня и Спенсър подскочи. Измъкна го от джоба на туниката си и погледна към изписания номер. Не го разпозна, приближи телефона до ухото си и колебливо каза „ало“.

— Спенсър? — чу се гладък и жизнерадостен момичешки глас. — Обажда се Мона Вандерваал.

— О! — Спенсър се изправи толкова бързо в леглото си, че й се зави свят. Имаше само една причина Мона да й се обажда. — Хана… Добре ли е?

— Ами… не. — Гласът на Мона звучеше изненадано. — Не знаеше ли? Тя е в кома. Аз съм в болницата.

— О, Господи! — прошепна Спенсър. — Дали ще се оправи?

— Лекарите все още не знаят. — Гласът на Мона потрепери. — Може и да не се събуди.

Спенсър започна да обикаля из стаята.

— Аз съм в Ню Джърси в момента, с родителите ми, но ще се върна утре сутринта, така че…

— Не се обаждам, за да те карам да се чувстваш виновна — прекъсна я Мона. После въздъхна. — Съжалявам, в стрес съм. Обаждам ти се, защото разбрах, че си добра в организирането на разни събития.

В стаята беше студено и миришеше на мокър пясък. Спенсър докосна ръба на огромната раковина, която лежеше върху бюрото й.