Sara Shepard - Познай кой се върна

— Ами да, така е.

— Добре — каза Мона. — Искам да организирам нощно бдение на свещи за Хана. Мисля, че ще е страхотно да съберем всички, нали се сещаш, да се помолят за Хана.

— Звучи страхотно — меко каза Спенсър. — Баща ми тъкмо разказваше за някакво парти, на което бил преди две седмици, в една великолепна тента на Петнайсета улица. Може би ще успея да уредя да го направим там.

— Идеално. Да го планираме за петък — така ще имаме пет дни, за да подготвим всичко.

— Нека бъде петък. — След като Мона каза, че ще напише поканите, ако Спенсър уреди терена и кетъринга, разговорът приключи. Спенсър отново седна в леглото, загледана в дантелената му покривка. Хана може да умре? Спенсър си представи Хана, лежаща самотна и в безсъзнание в болничната стая. Гърлото й се сви, пресъхнало.

Туп… туп… туп…

Вятърът утихна, дори океанът замлъкна. Спенсър наостри уши. Имаше ли някой навън?

Туп… туп… туп…

Тя бързо се изправи в леглото.

— Кой е там?

През прозореца се виждаше пясъкът. Слънцето бе залязло толкова бързо и единственото, което различи сега, бе дървеният пост на спасителите, издигащ се в далечината. Тя се промъкна в коридора. Празен. Изтича в една от спалните за гости и надникна под входната врата. Никой.

Спенсър разтърка очите си. Успокой се, каза си тя. А. не е тук. Препъвайки се, излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите, като едва не прегази една купчина плажни кърпи. Мелиса все още лежеше на шезлонга и държеше със здравата си ръка „Архитектурен дайджест“. Другата, със счупената китка, почиваше върху кадифена възглавничка.

— Мелиса — каза Спенсър, като дишаше тежко. — Мисля, че отвън има някой.

Сестра й се обърна към нея с измъчено лице.

— А?

Туп… туп… туп…

— Слушай! — Спенсър посочи към вратата. — Не чуваш ли това?

Мелиса се изправи намръщена.

— Чувам нещо. — Тя погледна разтревожено към Спенсър. — Да отидем в стаята за игра. Оттам има добър изглед към целия двор.

Двете сестри провериха по два пъти дали всички врати са заключени, преди да изтичат по стълбите на втория етаж, където се намираше едната зала за игра. Въздухът в стаята бе застоял и прашен, а стаята изглеждаше така, сякаш по-малките Мелиса и Спенсър току-що бяха изтичали долу за вечеря и щяха да се върнат всеки момент, за да си довършат играта. Селцето, което те двете бяха строили цели три седмици от конструктор Лего, още беше там. Както и комплектът „Направи си сам бижу“ — по цялата маса бяха разпилени мъниста и клипсове. Дупките за домашния мини-голф още бяха разставени из стаята, а огромният скрин с кукли зееше отворен.

Мелиса първа стигна до прозореца. Тя дръпна пердето с щампована лодка и се взря в предния двор, който бе декориран с морски камъчета и тропически цветя. Розовият й гипс издаде кух звук, когато се удари в рамката на прозореца.

— Никого не виждам.

— Вече огледах отпред. Може да е някъде отстрани.

Внезапно чуха звука отново. Туп… туп. Постепенно се засилваше. Спенсър хвана Мелиса за ръката. И двете се втренчиха през прозореца.

Изведнъж един улук зад ъгъла на къщата леко издрънча и най-после нещо се появи. Беше една чайка. Птицата някак се беше заклещила в тръбата; тупкащите звуци най-вероятно бяха причинени от крилата и клюна й, докато се беше опитвала да се освободи. Чайката се отдалечи с клатушкане, като отръскваше перата си.

Спенсър се отпусна върху люлеещото се дървено конче. В първия момент Мелиса изглеждаше ядосана, но след миг ъглите на устните й се повдигнаха. Тя започна да се смее.

Спенсър също се разсмя.

— Глупава птица.

— Да. — Мелиса въздъхна с облекчение. Тя огледа стаята, първо конструктора Лего, след това шестте малки маски на понита, наредени върху масата в далечния ъгъл. Посочи ги с пръст.

— Помниш ли как ги използвахме, за да се правим на магаренца?

— Да. — Госпожа Хейстингс им даваше всичките си гримове и червила, и те прекарваха часове в рисуване на огнени очи и големи устни на понитата.

— Ти им слагаше сенки на ноздрите — подразни я Мелиса.

Спенсър се изхили, потупвайки синьо-лилавата грива на едно розово пони.

— Исках носовете им да бъдат толкова красиви, колкото и останалата част от лицето им.

— Ами тези помниш ли ги? — Мелиса се приближи до големия скрин и надникна вътре. — Не мога да повярвам, че сме имали толкова много кукли.

Вътре не само имаше повече от сто кукли, от Барбита до немски антики, които най-вероятно не би трябвало да се подхвърлят в скрина с детски играчки, както и тонове облекла, обувки, чанти, коли, коне и кучета. Спенсър измъкна едно Барби, облечено със строг син блейзър и права пола.

— Помниш ли как ги правехме изпълнителни директорки? Моята беше шефка на фабрика за захарен памук, а твоята беше директорка на компания за гримове.

— Тази беше президент. — Мелиса измъкна една кукла, чиято тъмноруса коса беше грижливо подстригана до брадичката, точно като нейната.

— А тази имаше много гаджета. — Спенсър вдигна една красива кукла с дълга руса коса и сърцевидно личице.

Двете сестри въздъхнаха. Спенсър усети бучка в гърлото си. В онези години двете играеха заедно с часове. Понякога дори не искаха да ходят на плажа, а когато ставаше време за лягане, Спенсър винаги плачеше и молеше родителите си да й разрешат да спи в спалнята на Мелиса.

— Съжалявам за това със „Златата орхидея“ — изведнъж изтърси тя. — Ще ми се да не се беше случвало.

Мелиса вдигна красивата кукла, която Спенсър бе държала — онази с многото гаджета.

— Ще искат да отидеш и в Ню Йорк, нали знаеш. И да анализираш есето си пред няколко съдии. Трябва да познаваш материала много добре.

Спенсър здраво стисна Барбито-изпълнителна директорка за непропорционално тънкото кръстче. Дори родителите и да не я накажеха за преписаното есе, комитетът на „Златната орхидея“ със сигурност щеше да го направи.

Мелиса се отдалечи към дъното на стаята.

— Но ти ще се справиш. Най-вероятно ще спечелиш. И знаеш много добре, че ако успееш, мама и татко ще ти подарят нещо невероятно.

Спенсър примигна.

— И ти няма да имаш нищо против? Въпреки това, че съм използвала… твоето есе?

Мелиса сви рамене.

— Вече го преглътнах.

Тя замълча за момент, след което се пресегна към високия шкаф, който Спенсър не беше забелязала досега. В ръката й се появи голяма бутилка с водка „Сива гъска“. Тя я разклати, бистрата течност се разплиска в стъкления съд.

— Искаш ли?

— Р-разбира се — заекна Спенсър.

Мелиса се приближи до шкафчето над малкия хладилник в стаята и измъкна оттам две чаши от миниатюрния сервиз за чай от китайски порцелан. Като използваше само здравата си ръка, Мелиса несръчно наля водка в двете чашки. С носталгична усмивка тя подаде на Спенсър любимата й светлосиня чаена чаша — Спенсър обичаше да се преструва, че припада, ако се наложеше да пие от друга. Беше изненадана, че Мелиса си спомня това.

Спенсър отпи от чашата и усети как водката прогаря гърлото й.

— Откъде знаеше, че тук има бутилка?

— Двамата с Иън я скрихме още преди години, през Седмицата на горните класове — обясни Мелиса. Тя седна в детското столче, боядисано в лилави и розови райета, коленете й почти опряха в брадичката. — Ченгетата дебнеха навсякъде по пътищата и двамата толкова се страхувахме да я носим с нас, затова решихме да я скрием тук. Смятахме да се върнем по-късно за нея… само че не го направихме.

Лицето на Мелиса придоби отсъстващо изражение. Двамата с Иън бяха скъсали неочаквано, скоро след Седмицата на горните класове — в същото лято, когато Али изчезна. Тогава Мелиса се представи като свръх трудолюбива, работеше на две места по часово и доброволно помагаше в музея „Брендиуайн ривър“. Въпреки че никога нямаше да си го признае, Спенсър подозираше, че тя се бе опитвала да ангажира съзнанието си, за да не мисли за скъсването с Иън и колко я е заболяло от това. Дали заради тъжното изражение на лицето й, или просто защото беше казала на Спенсър, че сигурно ще спечели „Златната орхидея“, но Спенсър изведнъж изпита желание да й каже истината.

— Трябва да ти кажа нещо — прокашля се тя. — В седми клас целунах Иън, докато двамата бяхте гаджета. — Тя тежко преглътна. — Беше само една целувка, нищо друго не съм искала, кълна се. — Сега, след като си го призна, Спенсър просто не можеше да се спре. — Нямаше нищо общо с онова, което беше между Иън и Али.

— Онова между Иън и Али — повтори Мелиса, като гледаше надолу към Барбито, което държеше в ръка.

— Да. — Спенсър усещаше стомаха си като вулкан, който се готвеше да изригне. — Али ми каза, точно преди да изчезне, но сигурно съм го блокирала в съзнанието си.

Мелиса започна да разресва косата на русото Барби, като устните й леко започнаха да треперят.

— Била съм блокирала и някои други неща — продължи Спенсър с треперещ глас, като се чувстваше леко напрегната. — Онази нощ Али наистина ме ядоса — каза, че съм харесвала Иън, че съм се опитвала да й го открадна. Сякаш наистина искаше да ме ядоса. И тогава аз я блъснах. Не съм искала да я нараня, но се страхувам, че…

Спенсър покри лицето си с ръце. Докато разказваше на Мелиса, представата за случилото се отново изникна в съзнанието й. Дъждовните червеи, които се бяха появили след дъжда от предишната нощ, се гърчеха по пътеката. Презрамката на розовия сутиен на Али се свлече по рамото й, пръстенът на палеца й проблесна на лунната светлина. Това беше истина. Беше се случило.

Мелиса остави Барбито в скута си и отпи от водката.

— Всъщност знам, че Иън те е целунал. Знам и това, че Иън и Али са били заедно.

Спенсър зяпна изненадано.

— Иън ти е казал?

Мелиса сви рамене.

— Предположих. Иън не може добре да пази в тайна подобни неща. Не и от мен.

Спенсър погледна към сестра си и усети как по гърба й пробягва тръпка. Гласът на Мелиса бе монотонен, сякаш се опитваше да потисне своя кикот. След това Мелиса вдигна поглед към нея и я погледна в очите. Тя се усмихна широко, странно.

— А относно това, че се притесняваш да не си убила Али, не мисля, че си способна на такова нещо.

— Ти… наистина ли!

Мелиса бавно поклати глава и после накара куклата в скута й да направи същото.

— За да убие, човек трябва да е уникален, а ти не си.

Тя вдигна чашата си с водка и я пресуши. След това, със здравата си ръка, Мелиса вдигна куклата за врата и й отчупи главата. Вдигна я и я подаде на Спенсър с широко отворени очи.

— Изобщо не си такава.

Главата на куклата идеално пасна на ямичката в дланта на Спенсър, устните й бяха накъдрени във флиртуваща усмивка, очите й бяха сапфирено сини. Спенсър усети, че й се повдига. Досега не беше забелязала, но куклата ужасно приличаше на… Али.