Кейти избърса очи с хлъзгави от сълзите пръсти. Почти не можеше да диша, но думите продължиха да се изливат:

— Започнала да краде пари от портфейла му. Не повече от един-два долара, иначе щял да забележи. Обикновено той заключвал портфейла си през нощта, но понякога забравял. Много дълго събирала парите, необходими й да избяга. Понеже точно това трябвало да направи. Да избяга. Да отиде някъде, където той никога няма да я намери, знаела, че съпругът й няма да се откаже да я търси. Не можела да каже на никого, понеже нямала близки, а от полицията със сигурност нямало да предприемат нищо. Само да заподозрял нещичко, съпругът й щял да я убие. Затова тя крадяла и спестявала всяка монета, която намерела между възглавниците на дивана и в пералнята. Криела парите в найлонов плик под една саксия и всеки път, щом мъжът й излезел на двора, била напълно сигурна, че той ще намери парите. Много дълго събирала, но й трябвали достатъчно средства, за да замине толкова надалеч, че той никога да не я открие, а тя да започне начисто.

Не беше усетила кога се е случило, но си даде сметка, че вече не се наблюдава сякаш от другия край на стаята, а Джо е хванала ръката й. Усещаше соления вкус на устните си и имаше чувството, че душата й изтича. Отчаяно копнееше за сън.

Джо прикова погледа й в настъпилото мълчание.

— Приятелката ти е много смела — тихо рече тя.

— Не, приятелката ми живее в непрекъснат страх — възрази Кейти.

— Точно в това се изразява смелостта. Ако не беше уплашена, изобщо нямаше да й трябва смелост. Възхищавам се от постъпката й.

Джо стисна леко ръката на Кейти.

— Мисля, че приятелката ти много ми допада. Радвам се, че ми разказа за нея.

Кейти отмести поглед и се почувства изцедена, без капчица сила.

— Може би не трябваше да го правя.

— На твое място не бих се тревожила — сви рамене Джо. — Ще се увериш, че умея да пазя тайни. Особено когато става дума за хора, които не познавам, нали?

— Да — кимна Кейти.



Джо остана в къщата още един час, но насочи разговора към безопасни теми. Кейти й разказа за работата си в ресторанта на Айвън и за някои клиенти, които започваше да опознава. Джо я попита как най-лесно да махне боята под ноктите си. След като виното свърши, световъртежът на Кейти поотшумя и на негово място се появи изтощението. Джо също започна да се прозява и двете се надигнаха от масата. Джо й помогна да разчисти, макар че нямаше много за вършене, освен да измият няколко чинии, и после Кейти я изпрати до вратата.

Джо излезе на верандата и спря:

— Мисля, че сме имали посетител — оповести тя.

— Какви ги говориш?

— На дървото ти има облегнато колело.

Кейти я последва навън. Светът извън жълтия кръг светлина от верандата беше тъмен и силуетите на далечните борове й заприличаха на назъбения ръб на черна дупка. Светулките подражаваха на звездите — примигваха и проблясваха, а Кейти се взря с присвити очи и установи, че Джо има право.

— Чие е колелото? — попита тя.

— Не знам.

— Чу ли някой да се приближава?

— Не, но според мен е донесено за теб. Виж там — посочи Джо. — Това на кормилото не е ли панделка?

Кейти примижа и забеляза панделката. Женски велосипед, с телени кошници от двете страни на задната гума и още една отпред. Около седалката хлабаво беше навита верига, а ключът още беше в катинара.

— Че кой ще ми подарява колело?

— Не питай мен. Знам толкова, колкото и ти.

Излязоха на верандата. Локвите почти бяха изчезнали, водата беше попила в песъчливата почва, а тревата бе задържала влагата и когато Кейти тръгна по нея, намокри върховете на обувките си. Докосна велосипеда, а после и панделката, потърка я между пръстите си като търговец на платове. Под нея беше пъхната картичка и Кейти се пресегна да я вземе.

— От Алекс е — съобщи слисана.

— Алекс от магазина или друг Алекс?

— От магазина.

— Какво пише?

Кейти поклати глава, мъчейки се да проумее случилото се, после подаде листчето на Джо: „Струва ми се, че би ти харесало“.

Джо тупна бележката с пръст:

— Явно това означава, че той се интересува от теб, точно както и ти — от него.

— Не се интересувам от него.

— Не, разбира се — намигна Джо. — Защо да се интересуваш!

8

Алекс метеше пода край хладилниците, когато Кейти влезе в магазина. Допускаше, че тя ще дойде да говори с него за велосипеда рано сутринта. Облегна дръжката на метлата на стъклото, подпъхна ризата си и бързо прокара ръка през косата си. Кристен я беше чакала цяла сутрин и изникна още преди Кейти да затвори вратата.

— Здравей, госпожице Кейти! — поздрави я детето. — Получи ли колелото?

— Да. Благодаря — отвърна Кейти. — И точно затова съм тук.

— Здравата поработихме над него.

— Свършили сте чудесна работа. Татко ти тук ли е?

— Аха. Ето там — посочи момиченцето. — Идва.

Алекс видя как Кейти се обърна.

— Здравей, Кейти — поздрави той, но когато се доближи, тя скръсти ръце и каза:

— Може ли да поговорим навън за минутка?

Алекс долови хладината в гласа й и знаеше, че тя прави всичко по силите си да не издаде гнева си пред Кристен.

— Разбира се — отговори той и се запъти към вратата. Отвори я, последва посетителката си навън и се хвана, че оглежда с възхищение фигурата й, когато тя се запъти към колелото.

Кейти спря близо до Алекс и се извърна към него. В предната кошница беше чадърът, който й бе заел предния ден. Тя потупа седалката със сериозно изражение.

— Може ли да попитам какво става?

— Харесва ли ти?

— Защо си ми го купил?

— Не съм ти го купил.

— Но бележката… — примигна тя.

— От няколко години събираше прах в бараката. Повярвай ми, последното, което би ми хрумнало, е да ти купя велосипед.

— Не е там работата! — проблеснаха гневно очите й. — Непрекъснато ми даваш разни неща и вече трябва да престанеш. Не искам нищо от теб. Не ми трябва чадър, нито зеленчуци, нито вино. И колело не ми трябва.

— Тогава го дай на някого — вдигна рамене той. — Понеже и аз не го искам.

Тя замълча и Алекс видя как объркването й преминава в безсилие и безизходица. Накрая Кейти поклати глава и се обърна да си ходи. Преди да направи и една крачка, Алекс се прокашля:

— Преди да си тръгнеш, няма ли да бъдеш така добра поне да изслушаш обяснението ми?

Тя го измери ядосано с поглед през рамо.

— Няма значение.

— За теб може и да няма, но за мен има.

Кейти прикова очи в неговите, поколеба се и накрая сведе поглед. Въздъхна и той я покани с жест да седнат на пейката пред магазина. Беше я наместил там, между машината за лед и рафта с бутилки за пропан, на шега, понеже знаеше, че никой няма да я използва. Че кой ще седне да съзерцава някакъв паркинг и пътя отпред? За негова изненада обаче на пейката почти винаги имаше хора и единствената причина да е празна сега беше ранният час.

Кейти се поколеба, преди да приседне, а Алекс сплете пръсти в скута си.

— Не те излъгах, че колелото събира прах от няколко години. Беше на жена ми. Тя го обичаше и го караше непрекъснато. Веднъж отиде с него чак до Уилмингтън, но докато стигне дотам, се измори и се наложи да отида да я взема, макар че нямаше на кого да оставя магазина. Наложи се да затворя за няколко часа.

Той замълча.

— Тогава тя кара колелото за последен път. През нощта получи първия си пристъп и аз я откарах в болницата по спешност. След това състоянието й все повече се влошаваше и тя повече не се качи на колелото. Прибрах го в гаража, но щом го погледна, не мога да не си припомня онази ужасна нощ — поизправи се на мястото си Алекс. — Знам, че би трябвало вече да съм се освободил от това колело, но просто не можех да го дам на някого, който ще го покара веднъж-два пъти и после ще го зареже. Щеше ми се да отиде при човек, който ще го обича, както го обичаше самата тя. При някого, който ще го използва. Така би искала жена ми. Ако я познаваше, щеше да разбереш. Всъщност ти ми правиш услуга.

— Не мога да взема колелото на жена ти — обади се най-накрая Кейти глухо.

— Значи още настояваш да ми го върнеш?

Тя кимна, а той се приведе напред, опрял лакти на коленете си.

— Двамата с теб си приличаме много повече, отколкото смяташ. Аз на твое място бих направил същото. Не обичаш да дължиш нищо на никого. Искаш да си докажеш, че можеш да се справиш сама, нали?

Кейти понечи да отговори, но не каза нищо. Алекс наруши мълчанието:

— След смъртта на съпругата ми и аз бях като теб. Много дълго време. Хората се отбиваха в магазина и мнозина ме увещаваха да ги потърся, ако имам нужда от нещо. Повечето знаеха, че нямам близки тук, и бяха добронамерени, но аз не потърсих никого, понеже съм си такъв. Дори да се нуждаех от нещо, не знаех как да го поискам, но в повечето случаи даже не знаех какво искам. Знаех само, че съм опънал въжето докрай и — за да продължа метафората — че вися на косъм. Представи си само, изведнъж се оказа, че трябва да се грижа за две деца и за магазина сам-самичък, а тогава децата бяха по-малки и се нуждаеха от повече внимание, отколкото сега. И ето че един ден се появи Джойс — впери поглед в нея Алекс. — Запозна ли се вече с Джойс? Работи тук няколко следобеда седмично, включително в неделя, по-възрастна жена, която завързва разговор с всеки? Джош и Кристен я обожават.

— Не съм сигурна.

— Не е важно. Тя дойде един следобед някъде към пет часа и просто ми заяви, че ще се грижи за децата, докато аз прекарам следващите три седмици на плажа. Вече ми беше намерила къде да се настаня и ме отряза, че нямам право на мнение по въпроса, понеже ако продължавам така, ще получа нервен срив.

Алекс щипна носа си в опит да овладее спомените от онези дни.

— Отначало бях разстроен. Ставаше дума за моите деца, нали така? И що за баща ще бъда в очите на хората, ако си помислят, че не се справям със задълженията си? За разлика от всички други обаче, Джойс не ме попита дали се нуждая от нещо. Тя знаеше какво преживявам, затова просто се намеси и направи каквото смяташе за правилно. Докато се усетя, вече се бях запътил към морето. Оказа се права. Отначало бях същинска развалина. Но през следващите дни си правех дълги разходки, четях книги, спях и когато се върнах, се чувствах по-отпочинал от много време…

Алекс замълча под тежестта на изпитателния поглед на Кейти.

— Не разбирам защо ми разказваш всичко това.

Той се обърна към нея.

— И двамата знаем, че ако те бях попитал дали искаш колелото, щеше да кажеш „не“. Затова постъпих, както Джойс постъпи с мен — просто направих каквото смятам за редно. Защото се научих, че няма нищо лошо в това човек да приема малко помощ от време на време — кимна Алекс към колелото. — Вземи го, на мен не ми е нужно, а и признай, че така ще ти бъде много по-лесно да ходиш на работа и да се връщаш.

След няколко секунди раменете й се отпуснаха и Кейти се извърна към него с колеблива усмивка:

— Упражнява ли тази реч?

— Разбира се — помъчи се той да си придаде стеснителен вид. — Ще го вземеш, нали?

Тя се поколеба:

— Едно колело ще ми дойде добре — призна най-сетне. — Благодаря ти.

Двамата се смълчаха за дълго. Докато се любуваше на профила й, Алекс забеляза колко е красива, макар да имаше усещането, че самата тя не мисли така. Което само я правеше още по-привлекателна.

— За мен е удоволствие — отвърна той.

— Но повече нищо гратис. Даде ми достатъчно.

— Споразумяхме се.

Алекс кимна към колелото и попита: