— Там ли се запознахте със съпруга си?

— Да.

— А какво прави той сега, докато вие си боядисвате косата?

Сигурно е в бара, помисли си Кейти, но отговори:

— Не знам.

— А защо самата вие не карате? Салонът е далечко.

— Не шофирам. Съпругът ми ме кара, когато трябва да отида някъде.

— Не знам какво бих правила без кола. Не е нищо особено, но ме откарва където трябва. Няма да ми бъде приятно да завися от някого по този начин.

Кейти усети във въздуха ухание на парфюм. Радиаторът под плота започна да щрака.

— Така и не се научих да шофирам.

Рейчъл сви рамене, докато увиваше с фолио поредния кичур.

— Не е трудно. Упражнявате се малко, явявате се на изпит и готово.

Кейти се вгледа в нея в огледалото. Момичето явно си разбираше от работата, но беше младо и в началото на кариерата си, а на Кейти й се искаше да бе попаднала на някоя по-възрастна и по-опитна фризьорка. Което беше странно, понеже тя беше може би само две-три години по-голяма от Рейчъл. Може би дори по-малко. Но се чувстваше по-възрастна.

— Имате ли деца?

— Не.

Момичето явно усети, че е казало нещо не на място, защото през следващите няколко минути работи мълчаливо. Свитъците от фолио по главата на Кейти приличаха на антени. Накрая Рейчъл я поведе към друг стол и включи загряваща лампа над главата й.

— Ще се върна да погледна след няколко минути.

Отдалечи се и отиде при друга фризьорка. Двете се заговориха, но на общия фон на разговорите в салона бе невъзможно да чуеш какво си казват. Кейти погледна към часовника. Кевин щеше да се върне след по-малко от час. Времето течеше бързо, твърде бързо.

Рейчъл се върна и провери косата й.

— Още мъничко — весело оповести тя и се върна да си бъбри с колежката си, жестикулирайки с ръце. Оживена. Млада и безгрижна. Щастлива.

Минаха още няколко минути. После десетина. Кейти се помъчи да не гледа часовника. Накрая Рейчъл махна фолиото и я поведе към мивката. Кейти седна и се наведе назад, опряла врата си на хавлиената кърпа. Момичето пусна водата и Кейти усети хладната течност да плисва лекичко по бузата й. Рейчъл втри шампоан в косата и скалпа, после изплакна, сложи балсам, и отново изплакна.

— А сега да ви подстрижем.

Когато се върнаха на стола, Кейти си помисли, че косата й изглежда добре, но все пак трудно можеше да се прецени, докато е мокра. Трябваше да бъде както трябва, иначе Кевин щеше да забележи. Рейчъл разреса косата й. Оставаха четирийсет минути.

Момичето погледна отражението на Кейти в огледалото.

— Колко искате да скъся?

— Не много. Само колкото да почистим връхчетата. Съпругът ми харесва косата ми да е дълга.

— А как да я стилизирам? Имам една брошура с новите неща, ако искате.

— Както беше, когато дойдох.

— Добре — съгласи се Рейчъл.

Кейти наблюдаваше как с помощта на гребен тя прокарва дългата й коса през пръстите си и после реже с ножиците. Първо отзад, после отстрани. И накрая горе. Рейчъл дъвчеше дъвка и челюстта й се движеше нагоре-надолу, докато работеше.

— Добре ли е дотук?

— Да, мисля, че е достатъчно.

Рейчъл се пресегна за сешоара и една кръгла четка. Бавно прокара четката през косата на Кейти и сешоарът силно забуча в ухото й.

— Колко често си правите косата? — опита да я заговори момичето.

— Веднъж месечно — отговори Кейти. — Но понякога само се подстригвам.

— Между другото, имате красива коса.

— Благодаря.

Рейчъл продължи да работи. Кейти помоли за няколко леки къдрици, и тя донесе машата. Изчакаха няколко минути да загрее. Все още разполагаха с двайсет минути.

Рейчъл къдреше и решеше, докато най-сетне остана доволна и погледна Кейти в огледалото.

— Какво ще кажете?

Кейти огледа цвета и прическата:

— Идеално.

— Нека ви покажа как е отзад — каза Рейчъл, завъртя стола и й подаде огледало.

Кейти огледа двойното отражение и кимна.

— Така, готови сме.

— Колко струва?

Рейчъл й каза и Кейти бръкна в портмонето си. Извади нужната сума, плюс бакшиша.

— Може ли да ми дадете касова бележка?

— Разбира се. Елате с мен на касата.

Момичето пусна бележката. Кевин щеше да провери и да потърси рестото, когато Кейти се качи в колата, затова тя помоли Рейчъл да включи и бакшиша в сумата. Погледна към часовника. Дванайсет минути.

Кевин още го нямаше и сърцето на Кейти биеше учестено, докато обличаше палтото си и слагаше ръкавиците. Излезе от салона, докато Рейчъл все още й говореше. В съседния магазин за електроника попита за евтин мобилен телефон и за карта с двайсет предплатени часа разговори. Прималя й, докато изричаше думите, понеже съзнаваше, че вече няма връщане назад.

Мъжът извади един телефон и се зае да го маркира на касата, докато й обясняваше как работи. Кейти имаше още пари в чантата си, беше ги пъхнала в кутийката с тампони, защото знаеше, че Кевин никога не би проверил там. Извади ги и остави смачканите банкноти на плота. Часовникът продължаваше да тиктака и тя отново огледа паркинга. Започваше да й се вие свят и устата й беше пресъхнала.

Продавачът маркира поръчката й сякаш цяла вечност. Плащаше му в брой, но той въпреки това поиска името, адреса и пощенския й код. Безсмислено. Нелепо. Тя искаше просто да плати и да се махне. Преброи до десет, но продавачът продължаваше да трака по клавиатурата. На улицата светофарът светна червено. Колите чакаха. Сигурно Кевин се готвеше да завие към паркинга. Щеше ли да я види, че излиза от магазина? Кейти почти се задушаваше.

Помъчи се да отвори пластмасовата опаковка, но се оказа невъзможно — беше здрава като стомана. Твърде голяма за чантичката й, твърде голяма за джоба. Помоли продавача за ножици и на него му отне цяла минута да ги намери. Идеше й да се развика, да му кресне да побърза, понеже Кевин щеше да пристигне всеки момент. Но вместо това просто се обърна към витрината.

Когато извади телефона, Кейти го пъхна в джоба на палтото си заедно с предплатената карта. Продавачът я попита дали иска торбичка, но тя вече изхвърчаше през вратата. Телефонът тежеше като олово в джоба й, освен това трудно успяваше да запази равновесие на снега и леда.

Отвори вратата на салона и влезе вътре. Свали ръкавиците и палтото си и зачака на регистратурата. След трийсетина секунди видя Кевин да влиза в паркинга и да се запътва към салона.

По палтото й имаше сняг и Кейти побърза да го изтупа, докато Рейчъл се приближаваше към нея. Паникьоса се, че Кевин може да е забелязал. Съсредоточи се и си нареди да се овладее. Да се държи естествено.

— Забравихте ли нещо? — попита Рейчъл.

Кейти въздъхна и каза:

— Щях да почакам навън, но е студено — обясни тя. — Пък и забравих да взема визитката ви.

Лицето на Рейчъл грейна.

— О, няма нищо. Само секунда.

Тя се запъти към стола си и извади визитка от чекмеджето. Кейти знаеше, че Кевин я наблюдава от колата, но се преструваше, че не забелязва.

Рейчъл се върна и й подаде визитната си картичка.

— Обикновено не работя в неделя и понеделник — каза тя.

— Ще ви се обадя — кимна Кейти.

Чу как вратата зад тях се отвори и Кевин застана на входа. Обикновено не влизаше вътре и сърцето й затупка лудо. Облече си палтото, мъчейки се да овладее треперенето на ръцете. После се извърна и се усмихна.

18

Снегът се беше усилил, когато Кевин Тиърни спря колата на алеята пред къщата. На задната седалка имаше торби с покупки и той взе и трите, преди да се запъти към входа. Не продума по целия път от салона, почти не й проговори и в магазина за хранителни стоки. Просто вървеше до нея, докато тя оглеждаше рафтовете, търсеше изгодни предложения и се мъчеше да не мисли за телефона в джоба си. Парите не достигаха и Кевин щеше да се ядоса, ако похарчеше твърде много. Почти половината му заплата отиваше за погасяването на ипотеката, а кредитните им карти поглъщаха останалото. Налагаше се да се хранят предимно у дома с едно основно, две допълнителни блюда и понякога салата. Той отказваше да яде претоплена храна от предния ден и това затрудняваше бюджета им. Налагаше се Кейти да планира менюто много внимателно и да изрязва от вестниците купони за намаление. Кевин плати покупките, а тя му подаде рестото от салона и касовата бележка. Той преброи парите, за да се увери, че всички са тук.

У дома тя потърка длани, за да се стопли. Къщата беше стара и студеният въздух се промъкваше на топло през пролуките около прозорците и под входната врата. Подът на банята беше толкова студен, че стъпалата я заболяваха, но Кевин се оплакваше колко скъпо е горивото за парния котел и не й позволяваше да върти термостата. Когато той беше на работа, тя ходеше по анцуг и чехли, но докато си беше у дома, съпругът й изискваше от нея да изглежда секси.

Кевин стовари торбите с покупките върху кухненската маса. Кейти остави своите торби до неговите, а той се запъти към хладилника. Отвори фризера, извади бутилка водка и няколко кубчета лед. Пусна кубчетата в чаша и наля водка, почти пълна чаша. Остави я сама, отиде в дневната и Кейти го чу да пуска телевизора на спортния канал. Говорителят съобщаваше нещо за „Патриотите“, за плейофите и за шансовете им да спечелят отново Суперкупата. Миналата година Кевин бе ходил на мач на „Патриотите“, беше им фен още от дете.

Кейти свали палтото си и бръкна в джоба. Подозираше, че разполага с няколко минути, и се надяваше да й стигнат. Надникна в дневната и бързо застана на мивката. В шкафа под нея имаше кутия с кърпи за бърсане. Остави мобилния телефон най-отдолу и го покри с кърпите. Тихо затвори шкафа, взе палтото си и с надеждата лицето й да не е пламнало, се помоли горещо Кевин да не е видял какво прави. Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, преметна палтото си през ръка и го понесе през дневната към гардероба си в коридора. Стаята сякаш се удължи, докато я прекосяваше, като че ли гледаше през криво огледало от онези смешни зали по панаирите, но тя се помъчи да пренебрегне усещането. Знаеше, че той е способен да вижда през нея, сякаш е прозрачна, че чете мислите й и знае какво е направила, но Кевин не откъсваше поглед от телевизора. Дишането й се нормализира едва когато се върна обратно в кухнята.

Зае се да разопакова покупките, все още зашеметена, но съзнавайки, че трябва да се държи както обикновено. Кевин обичаше в къщата да е чисто и подредено, особено в кухнята и в баните. Кейти прибра сиренето и яйцата в съответните отделения на хладилника. Извади старите зеленчуци от чекмеджето и го избърса, преди да сложи новите отдолу. Остави навън малко зелен фасул и намери десетина червени картофа в кошница на пода на килера. Извади краставиците върху плота заедно с айсберга и доматите за салата. Основното ястие щеше да бъде маринован стек.

Накиснала беше пържолите в марината още предния ден: червено вино, портокалов сок, сок от грейпфрут, сол и черен пипер. Киселите сокове правеха месото крехко и му придаваха допълнителен вкус. То беше в глинен съд на най-долния рафт на хладилника.

Кейти прибра останалата част от покупките си, премести по-старите продукти отпред, после сгъна торбите и ги прибра под мивката. Извади нож от едно чекмедже, дъската за рязане беше под тостера и тя я намести близо до плочата на печката. Разряза картофите на две — само колкото за тях двамата. Намаза с мазнина една тавичка за печене и подправи картофите с магданоз, сол, черен пипер и чесън. Щеше да ги пъхне във фурната преди пържолите и после да ги притопли. Пържолите щеше да изпече на скара.

Кевин обичаше салатата му да е нарязана на дребно, с трохички от синьо сирене, кротони и италиански дресинг. Кейти сряза домата на две, отряза и четвърт от краставицата, а останалото уви в найлоново фолио и го прибра в хладилника. Докато отваряше вратата, забеляза, че Кевин е влязъл в кухнята и е застанал зад гърба й, облегнат на рамката на вратата към трапезарията. Той надигна продължително чашата си, допи водката, продължи да я наблюдава, присъствайки властно и вездесъщо.