Беше адски изморена и гърбът й пулсираше. Изтегна се на леглото и се унесе почти на мига. Кевин звънна по-късно и мелодията на мобилния телефон я разбуди. Трябваше да мобилизира всичките си сили, за да може гласът й да звучи спокойно, да не се издаде с нещо, обаче звучеше точно толкова изтощена, колкото се чувстваше, и Кевин със сигурност й повярва, че е в леглото им. След като той затвори, тя заспа след броени минути.

На сутринта чу хора да минават по коридора на път за банята. На мивките имаше две китайки, покрай сифона се виждаше зеленикава плесен, а на пода беше полепнала мокра тоалетна хартия. Вратата на кабинката не се заключваше и се наложи да я придържа с ръка.

В стаята си закуси със сирене и крекери. Имаше нужда от душ, но беше забравила да си вземе шампоан и сапун, така че нямаше да има голяма полза. Преоблече се, изми си зъбите и се среса. Преподреди платнената чанта, понеже не й се искаше да я оставя в стаята, докато я няма, преметна я през рамо и се запъти надолу по стълбите. На рецепцията седеше същият служител, който й беше дал ключа, и тя се запита той дали изобщо излиза от това място. Плати за още една нощ и го помоли да запази стаята й.

Навън небето беше синьо, а улиците — сухи. Усети, че болката в гърба й е почти изчезнала. Беше студено, но не колкото в Бостън, и тя се усмихна въпреки страховете си. Напомни си, че се е справила. Беше избягала, Кевин беше на стотици километри и нямаше никаква представа къде е тя. Дори още не знаеше, че го е напуснала. Щеше да й звънне още няколко пъти, а после тя щеше да изхвърли мобилния телефон и повече никога да не говори с него.

Поизправи рамене и вдъхна от мразовития въздух. Започваше нов ден, изпълнен с безкрайни възможности. Днес щеше да си намери работа. Днес започваше останалата част от живота й.



Беше бягала два пъти и й се искаше да вярва, че се е поучила от грешките си. Първият път беше почти година след сватбата, след като той я преби, сгушена в единия ъгъл на спалнята. Бяха пристигнали сметките и той се вбеси, че е въртяла термостата, за да затопли къщата. Когато най-сетне спря да я удря, Кевин грабна ключовете на колата си и излезе да си купи още алкохол. Без да се замисля, тя си взе палтото, излезе от вкъщи и закуцука по улицата. Няколко часа по-късно заваля суграшица и понеже нямаше къде да отиде, му се обади и той дойде да я прибере.

Следващия път се добра чак до Атлантик Сити, преди той да успее да я намери. Взела беше пари от портфейла му и си бе купила билет за автобуса, обаче Кевин я откри само час след като беше пристигнала. Шофирал беше като луд, понеже се бе досетил, че тя ще избяга на единственото място, където сигурно още имаше приятели. Беше я вързал с белезници за задната седалка на колата по обратния път. Спря веднъж до една затворена административна сграда и я смаза от бой, а по-късно същата нощ се появи и пистолетът.

След това Кевин съществено ограничи възможностите й за бягство. Държеше парите под ключ и маниакално започна да следи местонахождението й. Тя не се съмняваше, че би направил и невъзможното, за да я намери. Беше ненормален, но също така беше упорит и прилежен, а инстинктите му обикновено бяха безпогрешни. Сигурна беше, че той ще разбере къде е заминала и ще пристигне във Филаделфия, за да я открие. Просто си бе спечелила известна преднина, само толкова. След като нямаше достатъчно пари да започне начисто някъде другаде, й оставаше само да се озърта през рамо за него. Престоят й във Филаделфия беше ограничен.

Намери си работа като сервитьорка в коктейлбар на третия ден от престоя си в града. Даде измислено име и осигурителен номер. В крайна сметка щяха да ги проверят, но дотогава тя вече отдавна щеше да е заминала. Нае си стая в другия край на китайския квартал. Работи две седмици, посъбра пари от бакшиши, а междувременно си потърси и намери нова работа, без да си направи труда да си прибере чека от заплатата. Нямаше смисъл — без лични документи нямаше да може да го осребри. Работи още три седмици в малка закусвалня и накрая се премести от китайския квартал в един порутен мотел, където се плащаше на седмица. Намираше се в по-лош квартал на града, а стаята беше по-скъпа, обаче си имаше собствена тоалетна и душ, така че си струваше, дори и само задето можеше да се уедини някъде и не се налагаше да носи вещите си със себе си. Беше спестила няколкостотин долара — повече, отколкото имаше, когато замина от Дорчестър, но не стигаха за нов живот. Пак си тръгна преди чека със заплатата, без дори да съобщи, че напуска. Няколко дни по-късно си намери работа в друга закусвалня, после в трета. На новото място каза на управителя, че името й е Ерика.

Непрекъснатата смяна на работата и на квартирите поддържаше бдителността й, затова веднъж, четири дни, след като бе започнала на ново място, тъкмо зави към ресторантчето, когато един от паркираните автомобили й се стори някак не на място. Спря.

И досега не беше сигурна как точно го разбра — освен заради това, че беше много лъскав и отразяваше ранното утринно слънце. Докато се взираше към колата, забеляза раздвижване на шофьорското място. Двигателят не работеше, затова тя се озадачи, че някой седи в неотоплена кола в студената сутрин. Знаеше, че така постъпват само хора, които чакат някого.

Или търсят някого.

Кевин.

Знаеше, че е той, и то със сигурност, която я озадачи, затова отстъпи зад ъгъла и се върна по обратния път с надеждата той да не е погледнал в огледалото за обратно виждане. Да не я е видял. Веднага щом изгуби колата от поглед, хукна обратно към мотела с разтуптяно сърце. От години не беше тичала, но напоследък ходеше пеша толкова много, че краката й бяха заякнали, затова бягаше бързо. Една пресечка. Две. Три. Непрекъснато се озърташе назад, но Кевин не я последва.

Какво от това обаче. Нали знаеше къде е. Знаеше къде работи. Щеше да разбере, че не е отишла на работа. След броени часове щеше да разбере и къде е отседнала.

Когато се върна в стаята си, тя натъпка вещите си в платнения сак и след минути изхвърча навън. Тръгна към автогарата, но щеше много да се забави. Може би час, за да стигне дотам, а не разполагаше с толкова време. А и той най-напред там щеше да я потърси, когато види, че не идва на работа. Завъртя се, върна се в мотела и помоли служителя на рецепцията да й извика такси. Колата пристигна след десет минути. Най-дългите десет минути в живота й.

На автогарата прегледа разписанието, обезумяла от тревога, и избра автобуса за Ню Йорк. Тръгваше след половин час. Скри се в женската тоалетна, докато стане време за тръгване. Качи се в автобуса и се смъкна надолу на седалката. Пътуването до Ню Йорк беше кратко. Там отново огледа разписанията и си купи билет чак до Омаха.

Вечерта слезе някъде в Охайо. Спа на автогарата, а на следващата сутрин отиде на спирката на камионите. Там намери човек, който доставяше материали в Уилмингтън в Северна Каролина.

Няколко дни по-късно, след като продаде бижутата си, влезе в Саутпорт и си намери къщата. След като плати наема за първия месец, не й останаха пари за храна.

23

Беше средата на юни и Кейти си тръгваше от ресторанта на Айвън след натоварена вечерна смяна, когато забеляза позната фигура до изхода.

— Здрасти — махна й Джо, застанала под улична лампа, докато тя отключваше колелото си.

— Какво правиш тук? — попита Кейти и прегърна приятелката си. Преди не беше срещала Джо в града и сега, когато я виждаше извън обичайната среда, се почувства някак странно.

— Идвам да те видя. Къде се губиш?

— И аз мога да ти задам същия въпрос.

— Достатъчно дълго живея тук, за да науча, че от няколко седмици се срещаш с Алекс — намигна й Джо. — Но понеже съм ти приятелка, не исках да се натрапвам. Реших, че двамата се нуждаете от известно време насаме.

Кейти неволно се изчерви.

— Откъде знаеше, че съм тук?

— Отникъде. Просто у вас не светеше, затова реших да си опитам късмета тук.

Джо сви рамене и направи знак през рамо:

— Имаш ли планове? Искаш ли да пийнем по нещо, преди да се прибереш?

Забеляза колебанието на Кейти и продължи:

— Знам, че е късно. Само по едно, обещавам. После ще те заведа в леглото.

— Само по едно — съгласи се Кейти.

Няколко минути по-късно влязоха в кръчмата, предпочитано местно заведение с ламперия от тъмно дърво, изпонадраскана през годините, и с дълго огледало зад бара. Тази вечер беше спокойно, заети бяха само няколко маси и двете жени седнаха на ъгловата в дъното. Явно нямаше сервитьор, затова Кейти поръча две чаши вино на бара и ги отнесе до масата.

— Благодаря — пое своята Джо и обеща: — Следващото е от мен.

Облегна се назад.

— Значи ти и Алекс, а?

— Наистина ли дойде да говорим за това? — попита Кейти.

— Е, понеже собственият ми любовен живот никакъв го няма, преживявам твоя. Явно нещата вървят добре. Той се отби… колко? Два-три пъти миналата седмица? И предната също?

Всъщност повече, помисли си Кейти.

— Нещо такова.

Джо завъртя столчето на чашата си.

— Аха.

— Какво аха?

— Човек би си помислил, че нещата стават сериозни — каза тя.

— Все още се опознаваме — отговори Кейти, тъй като не беше сигурна накъде води този разпит.

— Така започва всяка връзка. Той те харесва, ти го харесваш. И продължавате нататък.

— Затова ли дойде в града? — попита Кейти, мъчейки се да не звучи раздразнено. — За да научиш всички подробности?

— Не всички. Само по-сочните — отговори Джо и изви вежди.

Кейти завъртя отчаяно очи.

— А защо не поговорим за твоя любовен живот?

— Защо? Искаш да се потиснеш ли?

— Кога за последен път излезе на среща?

— На хубава среща или просто на среща?

— На хубава среща.

Джо се поколеба:

— Трябва да призная, че беше преди няколко години.

— Какво се случи?

Джо топна пръст във виното, после прокара пръст по ръба на чашата и тя забръмча. Накрая вдигна поглед:

— Трудно е да намериш свестен мъж — отбеляза замечтано. — Не всеки има твоя късмет.

Кейти не знаеше точно как да й отговори, затова просто докосна ръката й.

— Какво става всъщност? — попита тя мило. — За какво искаш да поговорим?

Джо огледа празния бар, сякаш за да почерпи вдъхновение от обстановката.

— Случвало ли ти се е да се замислиш какво означава всичко това всъщност? Дали някъде има нещо повече, нещо по-величаво? Дали са ти отредени по-велики дела?

— Според мен всеки го прави — отговори Кейти с растящо любопитство.

— Като малка си представях, че съм принцеса. От добрите. Че винаги постъпвам правилно и притежавам силата да променям живота на хората към по-добро и да са щастливи до края на дните си.

Кейти кимна. Помнеше как е правила същото, но все още не беше сигурна накъде бие Джо, затова мълчеше.

— Мисля, че затова сега се занимавам с такива неща. Когато започвах, исках просто да помагам. Виждах как хората се мъчат да преодолеят загубата на свой близък — родител, дете, приятел — и сърцето ми преливаше от съчувствие. Правех всичко по силите си да им помогна да се почувстват по-добре. Но с течение на времето започнах да проумявам, че възможностите ми са ограничени. Че в крайна сметка хората, които скърбят, трябва сами да поискат да продължат напред с живота си, че първата стъпка, онази живителна искра, трябва да се запали вътре в тях. И когато това стане, ще се отворят дверите към неочакваното.

Кейти си пое дълбоко дъх, мъчейки се да проумее казаното от Джо.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш.

Джо разклати виното си и се вгледа в развълнуваната течност в чашата си. За пръв път тонът й стана съвсем сериозен.

— Говоря за теб и Алекс.

Кейти не успя да скрие изненадата си.