Учудващото бе, че лесно успяваше да поддържа разнообразието в асортимента.

Някои стоки се търсеха редовно, други не. Подобно на тъста си, Алекс имаше добър усет за нуждите на хората още щом прекрачеха прага. Винаги забелязваше и помнеше неща, които другите не помнеха — способност, която му беше от неизмерима полза през годините, докато работеше в ДКР. В днешно време постоянно сменяше асортимента, който държеше на склад, стараейки се да задоволява променливите вкусове на клиентите си.

Никога не си беше представял, че ще се занимава с подобно нещо, но решението му беше добро, дори и само поради факта, че му позволяваше да държи децата под око. Джош ходеше на училище, но Кристен щеше да бъде в първи клас чак наесен и сега прекарваше повечето време в магазина. Беше й подредил кът за игра зад касата, където умната му и бъбрива дъщеря обичаше да стои най-много. Едва петгодишна, тя умееше да работи с касовия апарат и да връща ресто, стъпила на столче, за да стига копчетата. Алекс обожаваше да наблюдава изражението на хората, когато малката започнеше да им прави сметката.

Все пак не беше идеалното детство за нея, макар да познаваше само този живот. Когато Алекс беше честен пред себе си, се виждаше принуден да признае, че грижите за децата и за магазина изсмукват цялата му енергия. Понякога усещаше, че не издържа повече — да приготвя обяд на Джош, да го кара на училище, да поръчва стока от доставчиците, да се среща с търговците, да обслужва клиентите и през цялото време да обръща внимание на Кристен. И това беше само началото. Понякога му се струваше, че вечер е още по-зает. Правеше всичко по силите си да върши някакви детски работи с децата си — да кара колело, да пуска хвърчила и да ходи на риба с Джош, обаче Кристен обичаше да си играе с кукли, да рисува и да изработва разни неща, а него хич не го биваше в тези работи. Като добавим приготвянето на вечеря и почистването на къщата, през повечето време Алекс едва успяваше да смогне. Дори след като най-сетне сложеше децата да си легнат, не можеше да си отдъхне, понеже винаги имаше още нещо за вършене. Вече не беше сигурен дали изобщо знае какво е това почивка.

След като децата си легнеха, прекарваше остатъка от вечерта сам. Познаваше почти всички в града, но имаше малцина истински приятели. Двойките, на които двамата с Карли понякога бяха гостували на барбекю или на вечеря, постепенно, но неотвратимо се отчуждиха. Донякъде вината беше негова — работата в магазина и грижите по децата запълваха времето му почти изцяло — но понякога той оставаше с усещането, че причинява неудобство на познатите си, сякаш им напомня, че животът е непредсказуем и плашещ и че всичко може да се сгромоляса само за миг.

Водеше изтощителен и понякога самотен живот, но всичките му усилия бяха насочени към Джош и Кристен. Макар и не толкова често както по-рано, понякога двамата сънуваха кошмари след смъртта на Карли. Събудеха ли се посред нощ, безутешно разплакани, Алекс ги притискаше в прегръдките си и шепнешком ги уверяваше, че всичко ще бъде наред, докато отново не заспяха. Отначало всички ходеха на консултации с психолог, децата рисуваха и говореха за чувствата си, но изглежда това не им помагаше толкова, колкото се надяваше той. Кошмарите продължиха почти година. От време на време, докато Алекс оцветяваше заедно с Кристен или ловеше риба с Джош, децата се умълчаваха и той разбираше, че тъгуват за майка си. Кристен понякога си го признаваше с бебешко и треперещо гласче, а по бузите й се стичаха сълзи. В такива мигове сърцето му се късаше, понеже знаеше, че не би могъл да направи или да каже нищо повече, за да подобри нещата.

Психологът го уверяваше, че децата са издръжливи и че ако се чувстват обичани, кошмарите в крайна сметка ще престанат и сълзите няма да са толкова чести. Времето доказа правотата му, но сега Алекс се бе оказал изправен пред опасността от нова загуба, също толкова съкрушителна. Осъзна, че състоянието на децата се подобрява, тъй като спомените за майка им постепенно, но сигурно избледняваха. Изгубиха я съвсем малки — съответно на четири и на три години — а това означаваше, че някой ден за тях тя щеше да бъде по-скоро представа, отколкото човек от плът и кръв. Разбира се, това беше неизбежно, но на Алекс някак не му се струваше редно хлапетата да не помнят смеха на Карли, нито нежността, с която ги прегръщаше като бебета, нито дълбоката й обич към тях.

Не си падаше много по снимките. Винаги Карли се бе пресягала към фотоапарата, затова имаше десетки снимки на него и децата. На много малко обаче присъстваше и тя и макар Алекс специално да разглеждаше албума заедно с Джош и Кристен и да им разказваше за майка им, подозираше, че разказите му постепенно се превръщат само в разкази и нищо повече. Свързаните с тях чувства бяха като пясъчни замъци на пътя на прилива, които морето бавно отмиваше. Същото се случваше и с портрета на Карли, окачен във всекидневната. През първата година от брака им той уреди да й направят портретна снимка въпреки протестите й. И се радваше, че го беше направил. На снимката тя изглеждаше красива и независима, волевата жена, която бе запленила сърцето му, и вечер, след като децата си легнеха, понякога Алекс съзерцаваше портрета на съпругата си и у него бушуваше буря от чувства. Джош и Кристен обаче почти не забелязваха снимката.

Той често мислеше за Карли, липсваше му разбирателството помежду им и приятелството, което бе основата на брака им в най-добрите му години. И ако трябваше да бъде честен пред себе си, съзнаваше, че отново иска да изпита тези неща. Беше самотен, макар да се смущаваше да го признае. Месеци след смъртта на жена си просто не можеше да си представи друга връзка, камо ли да допусне възможността отново да живее с някого. Дори година след това прогонваше от главата си подобни мисли. Болката беше още прясна, споменът и равносметката — твърде болезнени. Преди няколко месеца обаче бе завел децата в аквариума и докато стояха пред басейна на акулата, бе завързал разговор с привлекателната жена, застанала до него. И тя като него беше довела децата си, и тя като него нямаше халка на пръста. Децата й бяха връстници на Джош и на Кристен и докато четиримата се отдалечаваха, сочейки рибите, жената се засмя на някаква негова забележка и Алекс усети искрица привличане, която му припомни какво е имал преди. Накрая сложиха точка на разговора и всеки пое по пътя си, но на излизане той я мярна още веднъж. Жената му махна и Алекс за миг се запита дали да не изтича до колата й и да поиска телефонния й номер. Не го стори и след малко я видя да излиза от паркинга. Повече не я срещна.

Вечерта очакваше да го залее вълна от укори и съжаления, но странно защо, това не се случи. Което пък не му се стори неуместно, а някак… в реда на нещата. Не беше положително, не беше въодушевяващо, а просто в реда на нещата и Алекс отсъди, че явно най-сетне раната му е започнала да зараства. Разбира се, това не означаваше, че е готов да се впусне стремглаво в ергенския живот. Ако се случи, случи. Ами ако не се случи? Е, нямаше да се притеснява предварително. Искаше му се да почака, за да срещне подходящата жена, която не само отново ще изпълни живота му с радост, но и ще обикне децата силно като него. Даваше си сметка обаче, че вероятността да срещне такъв човек в градчето е нищожна. Саутпорт беше прекалено малък. Всичките му познати бяха или женени, или пенсионери, или ученици в местните училища. Нямаше много неомъжени жени, още по-малко такива, които да са готови да приемат мъж с деца. Което естествено пречеше. Може и да беше самотен, може и да имаше нужда от компания, но Алекс не смяташе да пожертва децата си за това. Достатъчно бяха преживели и винаги щяха да бъдат основната му грижа.

Все пак… май имаше една възможност. Заинтригува го друга жена, за която обаче не знаеше почти нищо, освен че не е омъжена. От началото на март идваше в магазина един-два пъти седмично. Когато я видя за пръв път, беше бледа, измъчена и почти отчайващо слаба. Едва ли би я забелязал. В магазина често се отбиваха хора, които просто минават през града и спират да си купят сода, бензин или нещо за хапване. Повече не ги виждаше.

Тя обаче не си купи това. Тръгна с наведена глава към стелажите с хранителни стоки, сякаш се мъчеше да остане незабелязана, призрак в човешка форма. За нейно съжаление не се получаваше. Беше твърде привлекателна, за да остане незабелязана. Алекс допускаше, че жената е към трийсетте, имаше къса кестенява коса, подстригана малко неравно над раменете. Не слагаше грим, а високите й скули и кръглите раздалечени очи й придаваха изискан и крехък вид.

На касата Алекс установи, че отблизо жената е още по-хубава, отколкото му се бе сторила отдалеч. Очите й бяха лешниково зеленикави със златисти точици, а кратката й разсеяна усмивка изчезна така бързо, както се и появи. Тя стовари на касата само хранителни продукти — кафе, ориз, овесена каша, макарони, фъстъчено масло — и тоалетни принадлежности. Алекс усети, че непознатата би се смутила, ако я заговори, затова мълчаливо се зае да маркира покупките й. И докато го правеше, чу гласа й за пръв път:

— Имате ли сух боб? — попита тя.

— Съжалявам, но обикновено не го поддържам на склад — отговори той.

Докато пъхаше покупките й в торбичка, забеляза, че тя се взира навън през прозореца и разсеяно хапе долната си устна. По някаква причина Алекс остана със странното усещане, че жената всеки момент ще се разплаче.

Той се прокашля и каза:

— Ако ще ви трябва редовно, с радост ще поръчам. Просто ми кажете коя марка предпочитате.

— Не искам да ви затруднявам — отговори тя с почти недоловим шепот.

Плати му с дребни банкноти, взе торбата си и излезе от магазина. За негово учудване прекоси паркинга пеша и едва тогава Алекс осъзна, че не е дошла в магазина с кола, което допълнително разпали любопитството му.

На следващата седмица в магазина имаше фасул. Той зареди три вида: маслен, пъстър и бял, макар и само по един плик от всеки, и при следващото й посещение специално изтъкна, че са на долния рафт в ъгъла, до ориза. Тя донесе на касата и трите плика и попита дали има лук. Посочи й малката торба, която държеше в голяма кошница до вратата, но тя поклати глава.

— Трябва ми само една глава — промърмори с извинителна и колеблива усмивка. Отброи банкнотите с треперещи ръце и отново си тръгна пеша.

Оттогава в магазина винаги имаше боб и възможност да купиш отделна глава лук, а през седмиците след първите й две посещения в магазина жената му стана редовен клиент. Макар да си остана мълчалива, тя вече не изглеждаше толкова крехка и неспокойна. Тъмните кръгове под очите й постепенно избледняха и дори цветът на лицето й се бе подобрил благодарение на хубавото време напоследък. Освен това понапълня — немного, но достатъчно, за да се смекчат деликатните й черти. Гласът й също укрепна и макар непознатата да не проявяваше никакъв интерес към него, все пак задържаше очи върху Алекс малко по-дълго, преди отново да ги отмести. Разговорът им не стигна много по-далеч от „Намерихте ли всичко необходимо?“, последвано от „Да, благодаря“, но вместо да бяга от магазина като подплашена сърна, понякога тя обикаляше щандовете малко по-дълго и дори започна да говори с Кристен, когато двете се окажеха самички. Тогава за пръв път той видя непознатата да изоставя предпазливостта. Непосредственото й поведение и откритото й изражение говореха, че тя обича децата, а първата мисъл на Алекс беше, че за миг е зърнал жената, която е била преди и би могла отново да стане при подходящи обстоятелства. Кристен също явно бе забелязала нещо различно у нея, понеже след като тя си тръгна, съобщи, че си има нова приятелка, която се казва госпожица Кейти.

Това обаче не означаваше, че Кейти се чувства удобно в негово присъствие. Предишната седмица, след като непринудено си беше побъбрила с Кристен, той я видя да разглежда задните корици на романите, които предлагаше в магазина. Не си купи нищо, а когато преди да си тръгне Алекс небрежно я попита кой е любимият й автор, отново забеляза по лицето й да се прокрадва предишната тревожност. Озадачи се, щом осъзна, че не е трябвало да се издава, че я наблюдава. „Няма значение — побърза да добави той. — Не е важно.“ На излизане обаче тя поспря на прага, стиснала чантата си в извивката на ръката. Полуизвърната към него, отвърна: „Харесвам Дикенс“. После отвори вратата и пое по пътя.

Оттогава той се сещаше за нея все по-често, но мислите му бяха някак смътни, забулени в тайнственост и обагрени от ясното желание да я опознае по-добре. Не че знаеше как да подходи. Като изключим времето, когато бе ухажвал Карли, Алекс не беше специалист по срещите. В колежа от лекции и тренировки по плуване не му оставаше много време за това. В армията хвърли всичките си сили в кариерата си, работеше много и се местеше от база в база след поредното повишение. Беше излизал с няколко жени, но това бяха все мимолетни връзки, които започваха и свършваха в спалнята. Понякога, когато се замислеше за живота си, почти не можеше да познае човека, който е бил някога, и съзнаваше, че промяната се дължи на Карли. Да, беше му трудно, чувстваше се самотен. Липсваше му жена му и макар да не бе споделял с никого, можеше да се закълне, че от време на време все още долавя присъствието й наблизо — как го наблюдава, за да се увери, че всичко е наред.