Кейти поседя на стълбите още малко и после влезе в къщата. Взе си душ и си направи чаша кафе, но Джо имаше право — беше твърде горещо за кафе. Навлече къси панталони и сандали, заобиколи към задната страна на къщата и яхна велосипеда си.

Въпреки поройния дъжд застланият с чакъл път вече съхнеше и Кейти въртеше педалите без сериозно усилие. Толкоз по-добре. Главата не й побираше как Джо успяваше да тича в тази горещина, дори и рано сутрин. Като че ли всички твари се мъчеха да избягат от жегата. Обикновено се мяркаха катерички или птици, но когато се качи на главния път, Кейти установи, че всичко е замряло.

Движението не беше натоварено. Подминаха я няколко автомобила, които оставиха горещи пари подире си. Кейти продължи да върти педалите, зави и магазинът се показа. Отпред вече имаше паркирани пет-шест коли. Редовни клиенти, които идваха да ядат бисквити.

Помисли си, че разговорът с Джо й е помогнал. Поне мъничко. Все още се притесняваше, но не толкова заради семейство Фелдман и други мъчителни спомени, а по-скоро какво ще каже на Алекс. Или по-скоро какво ще й отговори той.

Спря пред магазина. Няколко по-възрастни мъже си вееха по пейките и Кейти ги подмина и се запъти към входа. Джойс таксуваше покупките на един клиент на касата и й се усмихна.

— Добро утро, Кейти — поздрави тя.

Кейти бързо огледа магазина:

— Алекс тук ли е?

— Горе е с децата. Нали знаеш пътя? По стълбите отзад.

Кейти излезе от магазина и заобиколи към задната страна на сградата. На пристана имаше опашка от лодки, които чакаха да заредят.

Поколеба се, преди да почука на вратата. Отвътре се чуха приближаващи се стъпки. После вратата се отвори и Алекс застана пред нея.

Кейти се усмихна колебливо.

— Здравей.

Той кимна с непроницаемо изражение.

Тя се прокашля.

— Искам да ти се извиня за онова, което ти наговорих. Не бях права.

Лицето му остана безизразно.

— Добре. Приемам извинението.

За миг и двамата се смълчаха и на Кейти изведнъж й се прииска да не бе идвала.

— Мога да си тръгна, но исках да питам дали още искаш да гледам децата довечера.

Той продължи да мълчи и тя поклати глава в настъпилото мълчание. Извърна се да си върви и тогава чу Алекс да пристъпва към нея.

— Кейти, чакай… — спря я той и погледна през рамо към децата, преди да притвори вратата зад гърба си. — Онова, което каза снощи… — поде и замълча несигурно.

— Не го мислех — промълви тя. — Не знам какво ми стана. Бях разстроена заради друго и си го изкарах на теб.

— Признавам, че се разтревожих. Не толкова, че го каза, а че ме смяташ способен да сторя такова нещо…

— Не го мисля — увери го Кейти. — Никога не съм смятала, че си такъв човек.

Той явно осмисляше думите й, но Кейти знаеше, че иска да й каже още нещо.

— Трябва да знаеш, че ценя това, което имаме в момента, и повече от всичко искам ти да се чувстваш добре. Каквото и да означава това. Съжалявам, че си се почувствала притисната. Не целях това.

— Напротив — усмихна се тя, — поне мъничко. Но няма нищо. Кой знае какво ще ни донесе бъдещето? Довечера например…

— Защо? Какво ще стане довечера?

Тя се облегна на рамката на вратата.

— Ами след като децата заспят и в зависимост от това кога ще се върнеш, може да се окаже твърде късно да си тръгвам. Току-виж си ме намерил в леглото си…

Когато разбра, че тя не се шегува, Алекс потърка брадичката си в шеговит размисъл.

— Сериозна дилема.

— От друга страна пък, може движението да не е натоварено и ти да се прибереш достатъчно рано, за да ме откараш у дома.

— Аз по правило съм внимателен шофьор. Не обичам да превишавам разрешената скорост.

Кейти се долепи до тялото му и прошепна в ухото му:

— Много добросъвестно от твоя страна.

— Старая се — прошепна той, преди устните им да се слеят. Когато се отдръпна от нея, забеляза, че десетина човека от лодките ги наблюдават. — Колко време репетира тази реч?

— Не съм я репетирала. Просто… ми хрумна.

Алекс още усещаше целувката им.

— Закусвала ли си? — прошепна той.

— Не.

— Искаш ли да хапнеш малко мюсли с мен и с децата? И после тръгваме за карнавала.

— Звучи апетитно.

34

Северна Каролина беше грозна — ивицата на пътя беше притисната между монотонна поредица от борове и вълнисти хълмове. Покрай шосето на места бяха скупчени каравани, фермерски къщи и рушащи се плевни, обрасли с плевели. Кевин слезе от едната междущатска магистрала и пое по другата, като се насочи към Уилмингтън. Пи още малко, чисто и просто от скука.

Докато прекосяваше монотонния пейзаж си мислеше за Ерин. За това какво ще направи, щом я намери. Надяваше се тя да си е вкъщи, когато той пристигне, но дори да е на работа, беше просто въпрос на време да се прибере.

Междущатската магистрала се виеше между безинтересни градове с незапомнящи се имена. В десет часа Кевин пристигна в Уилмингтън. Мина през града и зави по малък провинциален път. Пое на юг и слънцето безмилостно жареше през прозореца му. Беше сложил пистолета в скута си, после го премести отново на предната седалка и продължи да кара.

Най-сетне пристигна в градчето, където живееше тя. Саутпорт.

* * *

Бавно прекоси града и пообиколи около главната улица, като поглеждаше указанията, които си беше разпечатал от компютъра. Извади една риза от брезентовия сак и покри пистолета.

Градчето беше малко, със спретнати и поддържани къщи. Някои бяха типично южняшки, с широки веранди, магнолиеви дървета и развяващо се на пилон американско знаме, други приличаха на къщите в Ню Ингланд. На брега имаше имения. Слънцето изпъстряше със светли петна водата между тях и беше канска жега. Като в парна баня.

След броени минути намери пътя към нейната къща. Отпред вляво имаше универсален магазин и Кевин спря да налее бензин и да си вземе кутийка „Ред Бул“. Застана зад някакъв мъж, който купуваше въглища и запалителна течност. На касата плати на възрастна жена. Тя му се усмихна и му благодари, че е пазарувал при тях, и добави по типичния за възрастните жени нахален начин, че не го е виждала преди. Кевин отговори, че е в града за панаира.

Когато отново излезе на пътя, сърцето му запрепуска бясно, понеже вече наближаваше. Зави и намали. В далечината забеляза чакълест път. Според указанията трябваше да завие тук, но Кевин не спря. Ако Ерин си беше у дома, веднага щеше да познае колата, а той не искаше това. Не и докато не приготви всичко.

Направи обратен завой и затърси отдалечено място, на което да паркира. Нямаше голям избор. Може би паркингът на магазина щеше да свърши работа, но ако някой го забележи, когато паркира там? Подмина магазина и огледа околността. Дърветата от двете страни на пътя можеха да послужат за укритие… или пък не. Не беше склонен да рискува някой да се отнесе подозрително към изоставената сред тях кола.

Кофеинът го правеше неспокоен, затова мина на водка, та да си успокои нервите. Не можеше да намери къде да остави колата, мамка му. Що за тъпо място беше това? Отново обърна и вече започваше да се ядосва. Не допускаше, че ще е толкова трудно. Може би трябваше да вземе кола под наем, но не го беше сторил, а сега не виждаше как да се доближи достатъчно до Ерин, без тя да забележи.

Магазинът беше единствената възможност и Кевин спря в задната част на паркинга, отстрани на сградата. Беше най-малко на километър и половина от къщата, обаче не знаеше какво друго би могъл да направи. Позамисли се и угаси двигателя. Когато отвори вратата, жегата го обгърна отвсякъде. Изсипа дрехите от брезентовия чувал на задната седалка, а вътре пъхна пистолета, въжетата, белезниците, лепенката и второто шише водка. Метна чувала през рамо и се озърна. Никой не го гледаше. Сигурно можеше да остави колата си тук за около час, без да предизвика нечие подозрение.

Напусна паркинга и докато вървеше по банкета на пътя, усети как болката запулсира в главата му. Жегата беше невероятна. Като жива. Кевин крачеше по пътя и оглеждаше шофьорите на минаващите автомобили. Не видя никаква Ерин, дори кестенява.

Стигна до чакълестия път и зави. Прашната и надупчена алея сякаш не водеше наникъде, но най-накрая зърна две къщурки на около седемстотин метра по-надолу. Сърцето му затупка ускорено. В една от къщите живееше Ерин. Премина отстрани на пътя, тръгна почти долепен до дърветата, стремеше се да остава максимално скрит. Надяваше се да намери сянка, но слънцето беше високо на небето и нямаше спасение от пека. Ризата му подгизна, по бузите му започна да се стича пот, косата му залепна за главата. Сякаш чукове заблъскаха по главата му и той спря, за да пийне направо от бутилката.

Отдалеч и двете къщи изглеждаха празни. Всъщност изобщо не изглеждаха обитаеми. Нямаха нищо общо с дома им в Дорчестър, с капаците на прозорците, стъпаловидния покрив и червената входна врата. Боята на по-близката до него къща се белеше и гредите гниеха по ъглите. Той пристъпи напред и огледа прозорците, търсейки някакви признаци за движение. Нищичко.

Не знаеше коя от двете къщи е нейната. Спря, за да ги огледа по-обстойно. И двете бяха в лошо състояние, но едната изглеждаше съвсем запусната. Кевин се приближи към по-поддържаната постройка, като се стремеше да страни от прозорците.

Отне му трийсет минути да дойде от магазина дотук. Знаеше, че изненада ли Ерин, тя ще пробва да се измъкне. Няма да иска да тръгне с него. Ще опита да избяга, може дори да се помъчи да се съпротивлява и щеше да се наложи да я върже и да й запуши устата. Едва тогава щеше да отиде да докара колата и да я напъха в багажника, докато не се отдалечат от града.

Прокрадна се отстрани до къщата и се долепи до нея, далеч от прозореца. Ослуша се дали няма да чуе отварянето на врата, шуртенето на вода или тракането на съдове, но не чу нищо.

Главата още го болеше и беше жаден. Печеше страхотно и ризата му беше подгизнала от пот. Дишаше учестено, но вече бе близо до Ерин и единствената му мисъл беше как тя го бе зарязала и как пет пари не даваше, че той си изплака очите. Ерин му се присмиваше зад гърба. Заедно с мъжа, който и да беше той. Кевин беше сигурен, че е замесен и мъж. Тя не би успяла сама.

Надникна към задната страна на къщата и не видя нищо. Прокрадна се напред и огледа. Видя прозорче, рискува и надникна през него. Не светеше, но вътре явно беше чисто и подредено, до мивката висеше кърпа за съдове. Точно както правеше Ерин. Тихо се приближи до вратата и завъртя топката. Не беше заключено.

Притаи дъх, отвори вратата, влезе вътре и отново спря да се ослуша — нищо. Прекоси кухнята и влезе в хола, после в спалнята и в банята. Изруга високо, след като установи, че тя не си е у дома.

Допускаше обаче, че е улучил къщата. В спалнята забеляза скрин и отвори най-горното чекмедже. Намери купчина бикини, разгледа ги, потърка няколко между палеца и показалеца си, но беше минало твърде много време и той не помнеше дали тя е носила у дома този чифт. Другите дрехи не му бяха познати, но бяха нейният размер.

Позна също шампоана и балсама, пастата за зъби беше същата марка. Прерови чекмеджетата в кухнята, като ги отваряше едно след друго, докато не попадна на сметка за електричество. Беше на името на Кейти Фелдман. Кевин се облегна на бюфета, вперил поглед в името, и усети, че мисията му е изпълнена.

Единственият проблем беше, че Ерин я няма и той не знае кога ще се върне тя. Съзнаваше, че не би могъл да държи колата си на паркинга пред магазина до безкрай, но изведнъж се почувства ужасно изморен. Искаше да поспи, нуждаеше се от сън. Цяла нощ беше шофирал и главата адски го болеше. Механично се върна в спалнята й. Беше оправила леглото и когато отметна завивката, от чаршафите го лъхна нейното ухание. Сгуши се в леглото и вдъхна дълбоко, вдъхна нейния аромат. Усети как в очите му бликват сълзи и осъзна колко много му липсва тя, колко много я обича и че двамата биха могли да са щастливи, ако не беше толкова себична.