— Ругатните са последното средство на необразованите — най-накрая отвърна тя.

Той избухна в смях.

— Това ли е? Това ли всичко, което можеш да измислиш? Рискува живота си, за да хвърлиш магически щит върху бомба и ме критикуваш, че ругая?

Той имаше право. Тя погледна през прозореца към междущатския път, по който се движиха с бясна скорост. Неделя сутрин бе единственото време, в което някой можеше да кара бързо по магистрала номер 5.

— Защо на север? — попита тя.

— Някой луд, зъл и смъртоносен ни откри. Трябваше да се разкараме от мястото преди да пуснат още една ши… скапана бомба по нас. Искам да те заведа в Атлантида, но портала понякога може да бъде… трудно достъпен. Отправили сме се към друга тайна квартира, за да може да си починеш преди да направим опит.

Фактът, че той се опита да обуздае ругаенето си в подобна ситуация, я накара да се усмихне. Но това, че го правеше заради нея, я накара да бъде предпазлива.

— Съжалявам, че си се притеснявал за мен, Вен. Но аз винаги съм била най-умелата в цялото ни сборище що се отнася до защитата; веднъж хвърлих временен щит за около час върху хиляди хора на един благотворителен концерт, когато неочаквано заваля. В действителност не изглеждаше много по-различно от това да хвърля щит върху бомба.

Настъпи продължителна тишина, но тя забеляза как големите му ръце стискат волана толкова силно, че кокалчетата му побеляха. Когато най-накрая Вен проговори, гласът му бе груб и неестествен, вероятно от усилието да не й се разкрещи.

— Шегуваш ли се с мен? Не си мислила, че да удържиш взрив на бомба ще е много по-различно от това да удържиш няколко капки дъжд? Да не си пълна идиотка?

Да, помисли си тя. Да, сигурно. Защото погледнах към теб, а след това към бомбата и просто отказах да те оставя да умреш.

Гордостта не й позволи да каже тези думи. Гневът не я остави да замълчи.

— Чуй ме, атланте. Аз притежавам сила. Не съм най-могъщата вещица в света, но имам сила. Стихийната магия избира само най-силните. Не ме подценявай.

— Няма да имам шанс да те подценя, ако си мъртва, Ерин. Ако някога… — той млъкна и издиша дълбоко. — Ако още веднъж опиташ нещо такова, ще те заключа в някоя стая и ще те напляскам.

— Как смееш…

— Ерин — прекъсна я той. — Не искам да гледам как умираш.

Разтърсена от чувството в гласа му, тя се обърна, за да погледне лицето му, но той не откъсваше очи от пътя.

— Почини си, Ерин. Ще пътуваме още един час.

— Но…

— Почини си. Изтощена си. Може да ми зададеш всички въпроси, които желаеш след като стигнем. Сега си в безопасност. Почини си.

Той пусна стереото и нещо оживено и класическо изпълни въздуха. Още една изненада. Очакваше някаква хард рок, метъл или пънк музика от мрачния воин. Тя се отпусна изморено и се облегна назад в кожената седалка. Докато очите й започнаха да се затварят, тя го чу да прочиства гърло.

— И Ерин? Благодаря ти. Действията ти спасиха мъже, които ценя като братя. Въпреки, че не бих рискувал твоя живот заради нашите, знай, че оценявам помощта ти повече, отколкото мога да се отплатя.

Гърлото й се сви и сълзи опариха очите й.

— Как е официалният израз за „Пак заповядай“? — попита тя и се усмихна леко.

Той най-после погледна право в нея и топлината на погледа му се разпростря надълбоко в тялото й, достигайки до нещо, което бе заключила преди много години. Пленена от погледа му, Ерин не можеше да говори, нито да мисли. Не можеше да диша. Най-накрая той премести очи от нея обратно към пътя.

— Почини си, Ерин. Все още си изтощена от призоваването на тази могъща сила — каза той с дрезгав глас.

— Добре. Но само докато стигнем там, за където сме тръгнали. Тогава искам да разбера всичко, което знаеш за Калигула.

Вен кимна, присвитите му очи обещаваха възмездие.

— О, да, първото нещо, което искам да разбера, е, как, по дяволите, са разбрали къде сме. Ако има предател в Атлантида ще изсипя цялата ярост на Посейдон върху задника му.

— Аз ще съм точно до теб и ще ти помагам — измърмори тя докато очите й се затваряха.

Тя едва чу следващите му думи, но те звучаха като: „Само през трупа ми“. Ерин се усмихна.

Точно това искам да избегна, помисли си тя и тъй като вече не можеше да държи очите си отворени, остави ритъма от движението на колата да я унесе в сън.

Глава 7

Пещерата на Калигула, под Маунт Рейниър

Ужасеният човек се сви в ъгъла. Лицето му бе извърнато от телата на мъртвите му колеги. От отворената му рана капеше кръв, но Калигула се застави да не обръща внимание на изкушаващата миризма. Имаше достатъчно време да пресуши глупака, щом изкопчеше цялата информация от него.

— Закле ми се, че устройството ще е ефективно, Меркел — изръмжа Калигула. — Каза, че имаш години опит с експлозиви, нали така. Нямало начин, някой да оцелее след взрив с подобна сила, така ми обеща.

Той пристъпи по-близо до треперещия мъж, който покри главата си с ръце и изстена.

— Знаеш ли какво се случва с хората, които ме разочароват?

Калигула изрита Меркел в ребрата, но намали удара си в последния момент, за не премине ботушът му през гръдния кош на мъжа. Но вероятно не бе сдържал достатъчно силата си, защото отпуснатото тяло на Меркел се повдигна почти на два метра преди да падне отново на земята. Стенанията му прераснаха в остър писък от болка.

— Не знам какво се е случило… заклевам се, че бомбата трябваше да избухне — изхленчи Меркел. — Проверих всеки елемент по три пъти.

Новият генерал на Калигула се спусна от мястото си на стената, от където бе наблюдавал разпита. Дракос бе предложил той да се заеме с въпроса, но когато ставаше дума за мъчения, Калигула предпочиташе да взема нещата в свои ръце. Както казваха по негово време, ако искаш някой да бъде убит както трябва, направи го сам.

— Има и друго обяснение, освен провала на този човек — каза Дракос. — Знаем, че атлантите могат да управляват елементите, а също така знаем, че обмисляха съюз с вещиците. Два доста различни вида магия, които ако се обединят може да са по-могъщи отколкото очакваме.

Калигула се наведе и небрежно вдигна Меркел за гърба на ризата му, докато мъжът не увисна във въздуха. Наклони главата му и го принуди да погледне очите му. Заради болката и страха бе въпрос само на секунди да проникне в съзнанието му.

— Кажи истината или ще умреш — изръмжа той. — Ти ли си виновен, че бомбата не сработи?

— Не, господарю — отвърна мъжът с равен безжизнен глас. — Знаех, че ще ме убиете, ако ви проваля. Бомбата бе в пълна изправност. Приземяването бе идеално. Вещицата я защити от взривяване при удара, но детонацията би трябвало да настъпи щом таймера отброи времето.

Калигула вдигна другата си ръка и погали почти нежно лицето на мъжа. Хората му го боготворяха и бе почти болезнено, когато изгубеше дори един от тях. Ласкателствата бяха негово рождено право, а робската преданост на подчинените му — неговото богатство.

— А вещицата, която е направила заклинанието върху бомбата?

— Убих я както заповядахте, господарю.

— Браво — зарадва се Калигула. — Все пак си свършил добра работа, нали?

За миг в очите на мъжа блесна искрица надежда и Калигула се изкикоти. След това впи зъби във врата на Меркел и го пресуши. Щом приключи, захвърли безжизненото му тялото на земята и внимателно избърса устните си.

— Ужасът им е толкова по-силен, когато им дадеш искрица надежда, не мислиш ли?

Дракос стоеше невъзмутим.

— Учили са ме да не играя с храната си — отбеляза сухо той.

Калигула присви очи и след това избухна в смях.

— Да не си играеш с храната. Брилянтно.

Гласът, който преряза въздуха, бе шокиращ в красотата си. Веселият звук на мрачен ангел, шепнещ думи за кървава смърт.

— Смях? Кажи ми, че не чувам смеха на адмирала ми, когато плановете му се провалиха с гръм и трясък.

Дракос изтръпна, а след това изстена — звук, шокиращо подобен на този, който мъртвият човек бе издал — и дрезгаво произнесе само една дума. Едно име.

Мрачна и извратена молитва за изкупление, което никога няма да може да се намери.

— Анубиса.

Дракос коленичи на земята и сведе глава докато не докосна пръстта. Калигула остана прав, предизвикателно подлагайки на тест себе си и силата си срещу ненадминатата по сила богиня на нощта.

Анубиса се спусна към тях от високата тъмна част на пещерата. Черната й, дълга до бедрата коса блестеше така, сякаш безброй невидими звезди галеха къдриците й. Белите копринени поли на роклята й, незасегнати от гравитацията или от скоростта на спускането й, се виеха скромно около глезените й. Когато доближи Калигула, напрежението в главата му се засили толкова, че той си помисли, че очите му ще изскочат от орбитите си.

— Наистина ли си готов да жертваш очите си само заради едно жалко предизвикателство? — гласът й цвърчеше по него като киселина и по кожата на ръцете и лицето му се надигнаха мехури. Напрежението в главата му стана непоносимо и той падна на колене зад генерала си.

Смехът й заби иглички в мозъка му, а напрежението продължаваше да се засилва.

— Предаваш се толкова бързо, Калигула? Разочарована съм. Очаквах много повече от най-покварения владетел на Римската империя. Какво се твърдеше, че си казал? Че ти се иска римският народ да има една-единствена шия? — Тя пристъпи по-близо до мястото, където Калигула се бе свил на земята до Дракос. — Изключително подходящо или може би пророческо, не мислиш ли?

Налягането в главата му се увеличи, той стисна зъби и заби пръсти в земята в напразен опит да спре вика си. Но напрежението се увеличаваше и увеличаваше… очите му със сигурност щяха да изскочат от болезнените викове, кънтящи в главата му. Калигула получи внезапно, ужасяващо видение, как очите му се търкалят по земята и най-после се предаде и извика.

Пожертва две хилядолетия на гордост и извика дълго и силно.

Той извика, а тя се разсмя.

И смехът й надигна рояк, черен като древна чума, гърчещи се безцветни личинки, които заизлизаха от земята под него и запълзяха по тялото му. Напрежението в главата му спадна, но той вече не се притесняваше за очите си. Калигула се претърколи на земята и притисна длани към лицето си, за да го предпази от буболечките, които пируваха с гниещите трупове.

Знаеше, че няма смисъл да се опитва да избяга.

Тя продължаваше да се смее.

— Разочароваш ме, но пък ме забавляваш. Тъй като много малко неща ме радват напоследък, след като тези проклети атланти ме подмамиха да убия Барабас, ще те оставя да живееш — каза тя. Приливът на облекчение, който премина през него бе толкова силен, че той почти пропусна следващите й думи. — Искам малкия брат на Конлан — прошепна тя, прокарвайки един дълъг пръст по бузата си. — Ще взема Отмъщението на краля за себе си.

Калигула седна, принуждавайки се да не се върти, докато личинките пълзяха по тялото му. Това е само илюзия, това е само илюзия, това е само илюзия — повтаряше си той.

Тогава те пропълзяха в устата му.

Анубиса се разсмя отново на звука от разкъсващите душата му викове, плесна с ръце и личинките изчезнаха.

Отне му известно време, за да спре да пищи.

— Бях чула, че личинките са твоя лична… слабост — прошепна тя.

Той повдигна очи и се осмели да погледне лицето й, за първи път след пристигането й, знаейки, че не бива да го прави. Но не можеше да устои. Като всеки жалък човек, той незабавно потъна в съблазнителните пламъци на червените й очи, които блестяха като порочни скъпоценности върху бледото й лице. Такава пищна красота бе ужасна, когато се намираше върху лицето на болезнена смърт.

Анубиса го отблъсна с единия си, обут в изтънчена обувка, крак и го събори. Той падна върху Дракос, който продължаваше да стене тихо на земята и най-после привлече вниманието на богинята на вампирите.