Пръстите му копнееха да погалят косата й, но той не искаше да рискува да я събуди. Металният вкус на мъката се надигна в гърлото му като жлъч при спомена за припадъка й. Всичките му инстинкти викаха да обходи цялото й тяло с ръце, за да се увери, че е жива. Макар че, кого заблуждаваше, мечтаеше да обходи тялото й с ръце, откакто я видя за пръв път.

Затвори очи, облегна се назад и се опита да се отпусне, да си спомни някоя техника за дълбока медитация, която беше научил през дългите години на военното обучение. Трябваше му нещо, каквото и да е, което да го спре да разкъса дрехите си и да й се нахвърли. Доста му трябваше.

Приливът на адреналин от припадъка й, смесен с огромното облекчение, когато тя дойде в съзнание и отвори очи, го бяха напомпали с породен от кризисното състояние тестостерон и безумна, притискаща тестисите му, похот.

Само докато свали обувките, пуловера и дънките й, се разтресе от желание. В бялата си тениска и дантеленото бельо тя цялата бе меки извивки и нежна, гладка кожа, а това, което успя да зърне, преди да я завие, го накара да се зачуди къде ли е най-близкият леденостуден душ. По дяволите, той беше принц на Атлантида — можеше да поръча леденостуден водопад на място в стаята.

Стисна челюсти, отвратен от себе си. Тя едва бе оживяла, а той мислеше само как да си го мушне в тялото й. Беше боклук, не, по-долен и от боклук.

Ето това беше магистралата за Ада. Добре би му дошла класиката на „Ей Си/Ди Си“ сега. Или може би Елвис. Елвис винаги е подходящ. Кралят бе символът на идеологията „без обвързване, без уловки, само забавление“ на свободните мъже.

По дяволите, Елвис ми липсва.

Тя се помръдна насън — може би беше доловила нотите на „А Little Less Conversation“6 която звучеше в главата му. Не изглеждаше като четец на мисли, но имаше някои странни таланти в музикално отношение. По дяволите, с такава жена би се притеснил да пее дори под душа.

Не успя да се сдържи и се разсмя на глас при мисълта за това как Ерин критикува граченето му, след това запуши устата си с ръка да заглуши звука. Обаче беше късно — тя отвори невероятните си сини очи и му се усмихна, и той бе загубен.

Сбогом, Елвис.

— Дълго ли спах? — прошепна тя.

— Няколко часа. Запивай, още е тъмно — отговори той, като най-сетне се предаде на желанието си нежно да отмести светлите кичури коса от лицето й. Дългите вълни се плъзнаха между пръстите му като най-чиста атлантска коприна, а усещането го прониза като гореща мълния. Той се размърда в стола, като се надяваше тя да не е забелязала колко е жалък, затова че се възбуди само от докосването на косата й. Добре де, че се възбуди още повече от преди.

Магистрала към Ада.

Тя обаче не сваляше поглед от лицето му.

— Не съм сънувала, нали? Вен, чух музиката ти — каза тя с пропит от почуда и благоговение глас. — Чух музиката в душата ти.

— Горката. Сигурно е било доста страшно. Как звучеше? Леко по вагнеровски? Или като гаражен метъл от бездарни гимназисти?

Тя поклати глава и се усмихна на жалкия му опит да се пошегува и после се опита да се изправи в леглото. Той я повдигна, за да може да се облегне на възглавниците, след което се насили да я пусне, за да седне на стола си и да се прави на равнодушен. Сякаш докосването до нея не му действаше. Якия пич. Нехайника.

Господин Тъпанар.

— Какво беше онова място? Какво ми се случи? Чух една жена… Вен, тя ми пееше. Беше толкова прекрасно, почти не можех да го понеса. Спомена нещо за това как трябва да се върна при нея. Чу ли я?

— Да. Ерин, мисля че това беше богинята на нереидите. Трябва да е била тя. Мари също я чу и тъй като е главна девица, я е чувала и преди, но само три пъти, така каза — той протегна ръка да вземе нейната, защото имаше нужда от допира й.

Тя уви пръсти около неговите и погледна събраните им ръце.

— Вен, какво е това между нас? Защо връзката е толкова силна, след като току-що се запознахме? Как така чуваш как пеят скъпоценните ми камъни?

— Де да знаех — издърпа внимателно ръката си той, стана и закрачи из стаята в опит да балансира несигурността, която чувстваше. За момент си помисли да избегне въпроса, но тя не заслужаваше това.

Накрая спря до леглото й, привлечен към нея от сила, по-мощна от волята му и използва истината като щит:

— Ерин, не знам как да ти отговоря. Аз служа като Отмъщението на краля и съм се заклел да защитавам брат си с живота си. Това е моята чест и мой дълг и за мен е привилегия да правя това за Райли и нероденото им дете.

Нещо припламна и угасна в кристалното синьо на очите й.

— Райли е доста важна за теб, а? Ти… влюбен ли си в нея?

— В Райли ли? Не, не я познавах, преди двамата с Конлан да се обрекат един на друг, въпреки че мина време, докато го признаят. Тя ми е като сестра, каквато никога не съм имал — той седна на ръба на леглото и отново хвана ръката й. — Интересно е, че питаш обаче — добави ухилен.

Тя се изчерви и дори на слабата светлина от прозореца се виждаше как вратът и лицето й стават морави.

— Не ревнувам, ако това си мислиш. Ама че абсурд.

— Ами на мен пък ми се прииска да забия Джъстис в земята, когато му се усмихна. Дали е абсурд или не, изглежда няма значение.

Устните й се разтвориха и той трябваше да стисне челюсти и да стегне рамене, за да овладее импулса си да се наведе и да я целува, докато тя го замоли да влезе под завивките при нея; да я обладае, а след това пак, и пак, докато навлезе толкова дълбоко в нея, че тя да запее отново. Да запее само за него.

Тялото му запя собствена песен при тази мисъл, която обаче беше по-скоро каруцарско тананикане. Трябваше да се помести в стола си, за да облекчи напрежението в отеснелите си панталони.

Отново.

— Какво ще кажеш да захвърлим трезвия разум за малко? — прошепна тя. — Какво би отвърнал, ако те помоля да ме прегръщаш — само да ме прегръщаш — до сутринта?

В него пламна глад и поиска той да я покори, а тя да се предаде. Воинът у него, с който бе роден и за който бе обучен, желаеше да я плячкоса. А мъжът, който той искаше да бъде — заради нея, поне за малко — изтласка глада и отчаяно се мъчеше да се овладее.

— Ерин, ако искаш да те прегърна, ще го сторя с най-голяма радост. Нещо повече, ако трябва да съм честен, откакто за пръв път те докоснах, не мога да мисля за нищо друго.

Тя му се усмихна колебливо, отметна копринените завивки и протегна ръце към него.

— Тогава ме прегърни, Вен. Върни ми спокойствието.

Внимателно, много внимателно, той се качи на леглото при нея и я взе в прегръдките си, и това го накара да осъзнае, че той се предава, не тя. Когато тя настани глава на гърдите му, музиката им се надигна между тях, пулсиращо гореща и настоятелна. Той успокои дишането си и се опита да мисли за нещо, за каквото и да е, стига да не е неумолимото желание, което го разяждаше.

Взе ръката й в своята и разгледа пръстените на дългите й пръсти.

— Опалът е, нали? Опалите и смарагдите пеят, когато сме заедно.

Тя потрепери в ръцете му и зарови лице в гърдите му. Ароматът на цветя и пролет от косата й разруши още малко здравия му разум и той не можа да се сдържи да я вдиша дълбоко. Да потрие лице в косата й.

Да я бележи, жигоса и обяви за своя.

— Да — отговори тя, а гласът й беше заглушен от ризата му. — Те пеят… смарагдите и опалите, точно така.

Думите й отвлякоха мислите му от пламналите нервни окончания из тялото му за малко.

— Ерин, какво означава това? Защо и аз ги чувам? Всички ли ги чуват?

Тя си пое дълбоко дъх и го погледна.

— Не. Всъщност през тези десет години след шестнайсетия ми рожден ден, когато се прояви дарбата ми, никой, освен теб не беше чувал камъните ми да пеят. А смарагдите… смарагдите не пееха, преди да те срещна. Не пееха дори на мен.

Той я притисна малко по-силно. Значи пеят само за него. Както той искаше да накара и нея да запее. Нещо дълбоко в него надигна глава и изрева. Дишането му се ускори и той се отдръпна малко от нея в опит да запази дистанция между тях и да не й се нахвърли като хищник — какъвто беше.

Камъните. Говорехме си за камъните. Съсредоточи се!

— Какво ти пеят? — попита я. — Песните значат ли нещо? Сега защо са се смълчали? Не искам да прозвучи грубо, но в момента сме кожа до кожа. Мислех, че ще се скъсат от пеене.

Тя се гушна в него и нейното дишане също се ускори и накъса.

— Можем да експериментираме по малко с допира на кожа до кожа по всяко време. Сега обаче се мъча с всички сили да ги държа под контрол.

Ръцете му се затегнаха около нея и той не успя да спре думите, които излязоха от устата му. Вече не можеше да се бори.

— Ерин, отпусни се. Да видим какво ще стане.

Тя лежеше неподвижна в ръцете на Вен, смразена от думите му. Да се отпусне ли? Да се отпусне, когато цялата й снага сякаш щеше всеки миг да се подпали от допира до твърдото му, мускулесто тяло? Жегата от привличането между тях навярно би взривила купола над Атлантида, ако се отпусне и остави магията да излети. Като стана въпрос за жега, този човек беше същинска пещ, а двамата бяха толкова близо един до друг, че тя усещаше всяко стягане на мускулите му.

Господин воинът с всички сили се опитваше да държи устоите на самообладанието си. С една много дяволита част от съзнанието си Ерин се чудеше колко трудно би й било да ги събори.

За щастие, благоразумната част от съзнанието й надделя над дяволитата.

— Не мога да се отпусна. Боя се от последствията — прошепна тя, трепереща. — Ами ако без да искам отново стана проводник за Стихийна магия? В Атлантида по някаква причина магията ми се увеличава. Ами ако се отпусна и шоковите вълни предизвикат земетресение или нещо подобно?

— Шшш — успокои я той, като я галеше по гърба и ръката и докосваше косата й. Поне се опитваше да я успокои. Някак си да лежи полугола в прегръдките на мъж, който сякаш е излязъл от най-възбуждащите й секс фантазии, не беше точно успокояващо. Той ухаеше на кожа и подправки, на сила и на истински, мощен мъжкар и тя искаше цялата да се отърка в него. Зърната й се втвърдиха при тази мисъл.

Дъхът на Вен спря. Божичко мили, дали е усетил?! Ерин пламна цялата, като си го представи, но тогава той разтърка тила й, тя потръпна и се предаде. Притисна гърди към тялото му и триенето от контакта почти я накара да простене.

Почувства как горещата влага се насъбира в самата й сърцевина, как тялото й се разтваря и става готово, усети неотложната потребност да го има дълбоко в себе си, горещ и твърд. Опита се да изтласка желанието. Да се успокои. Осъзна, че устата на Вен се движи и от нея излизат думи, но тя чуваше само дивия, пронизителен звук на смарагдите си, които се опитваха да се освободят от наложения им затвор.

— … и Аларик защити с магия тази стая — продължаваше Вен. — Той… се притесняваше да не се появят някакви странични ефекти от процеса на изцеление, докато си почиваш и затова… какво да ти кажа, Аларик си е Аларик.

Тя се засмя насила.

— Да, господин Смъртна присъда. Бас държа, че няма да му мигне окото, ако трябва да пусне тока или гилотината, или каквото използвате тук.

Вен повдигна брадичката й с пръст и обърна главата й към себе си така, че двамата бяха само на един дъх разстояние.

— Това, че мислиш за друг мъж, докато си с мен в леглото, ми размазва самочувствието — заяви той и изви опасните си устни в секси усмивка, но очите му бяха неподвижни и бдителни.

— Но…

— После ще ми кажеш — прекъсна я той и покри устните й със своите. В този миг всички опити за разумна мисъл излетяха от главата й. Беше бавна, търпелива целувка, сякаш Вен можеше да вкусва устните й до края на времето. Езикът му я дразнеше, докато тя не се отвори за него и той задълбочи целувката, продължавайки нежно да изследва устата й.

Тя вдигна ръце, обви ги около врата му и от гърлото й се откъсна тих стон на удоволствие — жужащ звук, който той пое с устата си и внезапно целувката вече не беше нежна, нито внимателна. Той се премести така, че тя бе наполовина покрита от дългото му, твърдо тяло и топлината, и тежестта му я притиснаха към възглавниците. Тя се сгуши в него, отвърна на целувката и вдиша топлия му, силен аромат. Не й стигаше.