— Имаш предвид, че няма да ни кажеш — каза Аларик.

— Имам предвид, че не мога да ви кажа — повтори Джъстис. — Нали знаеш старата приказка? Ще ти кажа, но тогава ще трябва да те убия? Добре, в моя случай, това е буквалната истина.

Вен и Конлан скочиха на крака.

— Да не би да ни заплашваш? — Вен пръв зададе въпроса.

Джъстис махна с ръка.

— Не, излагам факт. Това е задължение, което ми е наложено още докато съм бил бебе. Буквално не мога да говоря за обстоятелствата около раждането ми, без значение колко много може да искам да го направя, — каза той горчиво. — Ако го направя, ще съм задължен от могъща магична принуда да убия всеки, който може да ме е чул.

Аларик го изучаваше с присвити очи.

— Кой може да наложи толкова могъща принуда, че да продължи векове?

Джъстис го погледна право в очите.

— Била е положена от най-добрия, жрецо. Направена е от бог.

Райли вдигна длан и докосна ръката на Конлан.

— Той казва истината.

Вен тръсна глава.

— Не можем да знаем това. Той ни е лъгал от векове.

— Ало? Тука има акнаша, помниш ли? Мога да почувствам емоциите му. Той със сигурност казва истината.

Ерин най-накрая проговори, за пръв път откакто се бяха събрали в стаята.

— Защо моят кехлибар ми каза, че той използва смъртоносна магия? Не разбирам нищо от това. Ако той е потомък на нереидите, защо богинята на храма откачи по този начин?

Преди Джъстис да успее, Мари отговори:

— Не знам отговора на това. Той е първият кръвен потомък на нереидите, който влиза в храма от хилядолетия, доколкото знам. Както и да е, той е бил там и преди и никога не е имало никакво издаване. Мисля, че твоите камъни са извикали предупреждение към теб, когато нашата богиня е разпознала един от нейните и ти си го възприела като предупреждение за смъртоносна магия. Не е като да си имала друг начин да го разбереш. Не сме срещали много нереиди в миналото.

Ерин кимна, макар че не изглеждаше много убедена.

— Има смисъл, предполагам. Сега, когато сме извън храма, кехлибарът ми не ме предупреждава, макар Джъстис да е достатъчно близо да го докосна.

Нещо тъмно потрепери във Вен при тези думи и той проговори, преди да успее да се спре, като се придвижи, за да застане между Джъстис и Ерин.

— По-добре ще е да не го докосваш — каза той. — Моля те, направи ми услуга по този въпрос.

Тя въздъхна и сви рамене.

— Добре. Но трябва да си поговорим и за това.

Мари заговори отново.

— Има нещо жизненоважно, което трябва да споделя с всички вас. Вярвам, че съдържа ключа към излекуването на Райли и бебето. Макар песента на Ерин да помогна временно, основният проблем остана. Тялото на Райли изглежда отхвърля бременността.

Всички погледнаха към Райли, която изглеждаше още по-бледа отколкото сутринта и със сигурност не толкова добре, колкото след като Ерин й пя за изцеление предишния ден. Райли имаше очи само за Мари.

— Можеш да помогнеш на бебето ми?

Мари поклати глава.

— Не, за съжаление, всичко е както го казах. Неспособна съм да сторя нещо повече за вас. Ерин е. Тя може да излекува бебето.

Ерин вдигна глава, като премигваше.

— Знаеш, че ще направя всичко, което мога. Но наистина не знам как да правя все още тези неща с пеенето на скъпоценни камъни. Това, което сторих вчера, може да се окаже всичко, на което съм способна.

— Не, ти не разбираш — каза Мари. — Имаш способността да намериш „Сърцето на нереидата“, който е скрит в ковчеже с диаманти и смарагди, а също според мълвата съдържа един от изгубените камъни от тризъбеца на Посейдон.

Мари издърпа нещо, което изглеждаше като свитък от джоба на дрехата си и го подаде на Ерин.

— Изучи го добре. С този рубин, ще можеш напълно да излекуваш Райли и бебето.

* * *

Ерин наблюдаваше, изумена, докато подготовката за пътуването обратно към Сиатъл я заобикаляше отвсякъде. Гоблена от пода до тавана на едната страна на кабинета, показващ сцени на това, което тя предположи, че е Катаклизмът, за който говореха, беше издърпан настрани, за да открие арсенал. Оръжия, простиращи се от мечове и арбалети до модерни пистолети и нещо, което изглеждаше като автомат, биваха издърпвани от рафтовете и приготвяни за употреба.

Тя искаше война и изглежда щеше да отиде на такава. Аргументите на Вен относно това да се поставя в опасност изчезнаха, когато осъзна, че тя е единствената, която може да намери „Сърцето на нереидата“. Сега всеки инч от твърдото му, мускулесто тяло изглеждаше отрупано с оръжия. Той й беше проговорил само веднъж, откакто приключиха с дискусията. Беше я дръпнал настрани и й бе заповядал никога да не се отдалечава на повече от няколко стъпки от него по време на мисията.

Тя само се обърна и не си направи труда да спори с него. Щеше да стори това, което се налага, за да спаси сестра си и без значение дали Вен е там или не, за да й помага.

На Райли й стана лошо малко след изявлението на Мари, и двамата с Конлан я отведоха да си почине. В този момента Конлан се завърна в стаята с бледо и изпито лице.

— Тя отново е зле — каза той. — Много по-зле този път.

Ерин скочи от стола си.

— Мога да…

— Не. Не може да отслабваш силите си преди да напуснеш — каза той, а гласът му беше груб от преумора. — Благодаря за предложението, но очевидно облекчението, което можеш да предложиш без рубина, е само временно. Мари вярва, че рубинът ще ти помогне да я излекуваш. Да излекуваш нашето дете.

Вен сложи ръка на рамото на брат си.

— Знай това, Конлан. Кълна ти се, че ще направя всичко по силите си да намеря този скъпоценен камък, дори с цената на живота си.

Конлан кимна.

— Знам, че ще го направиш. Не мога… не мога да тръгна от тук. Има шанс тя да не… да…

Ерин почувства сълзи да парят по клепачите й от отчаянието в гласа му.

— Ще го намерим, Конлан. Кажи й го вместо нас.

Той кимна, после я прегърна набързо.

— Дай най-доброто от себе си, певице на скъпоценни камъни — каза той и след това си тръгна.

Ерин се обърна към Вен, като отчаяно се нуждаеше от утехата на прегръдката му, но той стоеше със скръстени ръце и я гледаше, с вледенени от болка очи.

— Ще рискувам собствения си живот, но няма да рискувам твоя, Ерин. Трябва да открием начин да намерим тази скъпоценност без това да те нарани. Ако съм принуден да избирам между твоя живот и живота на Райли и нейното бебе, няма да го преживея.

Тя нямаше отговор, който да има смисъл, така че просто кимна и се сви в ъгъла на дивана, докато приготовленията продължаваха, като се чудеше каква безчувствена кучка орисница беше поставила толкова много на карта… всичко лежеше върху раменете на една млада, изплашена вещица.

Погледна надолу към пръстените си, но по изключение те бяха съвършено тихи.

Глава 16

Ако скривалището на Вен (или поне това, което беше останало от него, след като онази бомба издълба дупка в средата на пода му) бе толкова старо, за да се нарича ретро, то мястото, към което Куин ги упъти беше на границата между помийна яма за плъхове и каторга.

Вен залагаше на второто.

Поглеждайки към грубата фасада на сградата, тъмна в мъждивата светлина, хвърляна от единствената работеща улична лампа на блока, той забеляза дупките от липсващи тухли и множество счупени прозорци във всяка, от които можеше се скрие враг, прицелил се надолу в тях, докато стоят там. Той дръпна Ерин близо до тялото си, така че тя да е по-малка мишена, въпреки че той се доверяваше на Куин толкова, колкото и на всеки човек, а Алексий, Джъстис и Бренан се стопиха в сенките, за да обиколят сградата и да огледат за проблеми в периметъра.

Кристоф и Денал бяха отишли на лов за пропаднали пияници, претърсвайки барове и кръчми за всеки, който би могъл да има информация за Калигула и неговите дела. Когато навикът да си пийва, постави човек в безизходица, той обикновено може да бъде убеден да продаде това, което знае за определена цена.

Ерин се наежи и започна да се отдръпва от него, но тогава един плъх, по-голям от повечето котки, притича покрай ъгъла пред тях и тя подскочи с писък и се опита да се покатери по него и да се скрие в ризата му. Той не можеше да скрие усмивката, която цъфна на лицето му.

— Моето малко войниче. Готова да поема бомби с нищо друго, освен магията си, но се страхува от едно малко мишле.

Тя го избута.

— Малка мишка, друг път! Това е най-големият плъх, който някога съм виждала!

Той сви рамене.

— Най-малко можеш да бъдеш относително сигурна, че не пренася чума, което невинаги е било така.

— Чума? О, да. Ти си почти на петстотин години. Все забравям. Разбираш, че си доста стар за мен, нали? — каза тя, опитвайки се да мине пред него, за да влезе в сградата първа. После започна да спори с Вен за това, как тя е по-добре подготвена да влезе първа вътре, имайки предвид магическия щит, който владееше, откакто прекрачиха портала, създаден от Аларик за тях.

Погледът на Вен се отправи към жреца, чието лице беше толкова пребледняло, че той заприличваше на един от неживите. С всяка стъпка, приближаваща ги до Куин, Аларик чувстваше пробождане в гърдите си.

Преди да стигнат стоманената врата, която висеше полюшваща се на пантите си, тя се отвори, за да разкрие малка, стройна жена, която стоеше на прага. Като я погледнеш, никога не би помислил, че Куин Доусън е един от лидерите на човешките бунтовнически сили. Тя бе с няколко сантиметра по-ниска от сестра си и имаше къса, тъмна коса, която изглеждаше като отрязана с косачка. В огромната тениска на Бон Джоуви, която носеше, с избелели дънки, тя лесно можеше да мине за обикновено момче. Момче с огромни очи и много нежни черти.

Зад себе си Вен чу шум, който звучеше като тежка въздишка. Вземайки предвид факта, че това бе Аларик и че можеше да подпали задника му със светещите си зеници, Вен не даде индикации, че е чул нещо. Докато Ерин се опитваше да премине отново покрай него, той дори почувства проблясък на съчувствие към реакцията на жреца от новата му среща с Куин.

Без ни най-малко предупреждение, Аларик внезапно премина в мъгла и се зарея над горната част на сградата. Вен го гледаше как изчезва с ехидна усмивка. Най-могъщият върховен жрец, който Посейдон бе помазал, се страхуваше от едно момиче. Мисълта го ободри неимоверно, независимо, че не беше много редно да се присмива на това.

Той реши проблема на Ерин, като сложи ръка на раменете й и я придърпа по-близо, без да се притеснява да отрече, дори пред себе си, чувството на абсолютна лекота, което изпита, докато тя бе в ръцете му. Знаеше, че ще плати за дързостта си по-късно, но щеше да се тревожи за това, когато му дойде времето.

— Готина квартира, Куин — каза той, като протегна ръката си.

Тя му се усмихна и разклати ръката му със здрав захват. Бързият й поглед вече бе претеглил и измерил всеки един от тях.

— Радвам се да те видя — каза тя, звучейки сериозно. — Имаме проблеми.

— Ти и проблеми на едно място? Кажи, че не е вярно — отвърна той, като се държеше за гърдите със свободната си ръка.

— Май е по-добре да се разкараме от улицата. — Тя се обърна и изчезна през тъмната врата. Докато Вен я последва, все още държейки здраво Ерин до себе си, неговата певица на скъпоценни камъни го фрасна с лакът. Доста здраво!

Той изсумтя, но не я пусна.

— За какво беше това?

— О, не знам, нека да видим. Може би едно запознаване би било добре — прошепна тя. — Куин, това е Ерин, Ерин, това е Куин. Виждаш ли колко е лесно?

— Тя е права, нали знаеш — каза един глас, който Вен познаваше много добре. Собственикът на гласа се появи зад ъгъла, движещ се със смъртоносна грация, която бе нехарактерна за такъв голям човек. Освен ако човекът не е шейпшифтър, който се превръща в 500-килограмов тигър, когато е в лошо настроение.