Степента, битката.

Тя отвори очи.

— Вен — дрезгаво простена тя. Гласните й струни горяха така, сякаш беше погълнала огнен меч. Опита да се изправи и в следващия момент Вен вече беше клекнал до нея.

— Тук съм, ми амара. Как се чувстваш?

— Чувствам се така, сякаш ме е смазала някоя скала — призна тя. — Но като изключим тежкия магически махмурлук мисля, че съм добре. Ами ти? — Изведнъж тя сграбчи ризата му обезумяла и я издърпа настрани, за да види раната му. — Успях ли? Излекуван ли си?

Той й показа зарасналата плът, която беше единственото доказателство за пробождането и тя се срина облекчено обратно на възглавниците. Вен се наведе и бързо залепи една твърда целувка на устните й.

— Благодаря на Посейдон, че си добре — каза той прегракнало. — И да, както виждаш, твоето пеене ме излекува, но ние трябва да поговорим за склонността ти да се излагаш на опасност. Лекуването изцежда твърде много от силите ти.

Тя му се усмихна уморено.

— Тогава го добави към списъка с нещата, за които трябва да си поговорим по-късно.

Успокоена, че Вен е добре, Ерин най-накрая огледа стаята и позна съвещателната зала в щаба на Светлинния кръг. Тя лежеше на тъмночервен раиран диван, възможно най-надалеко от прозорците, а няколко мъже и жени, които разпозна като част от хората на Куин, лежаха на дюшеци на пода и върху останалите кушетки в стаята.

Джъстис се беше облегнал върху една стена и по синята му коса се стичаше струйка червена кръв. Ризата му беше разкопчана, а гърдите му бяха превързани. Аларик, Куин, тигъра и останалите от атлантите не се виждаха никъде наоколо.

— Джъстис зле ли е ранен? А останалите? Куин? Да не са…

Вен поклати глава, а очите му потъмняха.

— Джъстис е най-леко ранен. Куин за малко да умре, забиха нож в дробовете й. Бренан и Алексий също бяха тежко ранени.

Тя се помъчи да се изправи, принуждавайки натъртеното си тяло да й сътрудничи.

— Изправи ме! Мога да им помогна. Мога да пея…

— Шшт! — Той нежно я бутна да легне назад върху възглавниците. — Аларик ги излекува всичките, колкото можа преди неговата енергия да се изпари. Мисля, че този номер, който направи почти го уби, но той няма да си признае. Видя Куин да пада и направо откачи. Твоята приятелка Дженай казва, че някак си е успял да събере магията на всяка вещица в града и да я насочи заедно със своята собствена, за да изпрати тази разрушителна мълния от енергия през склада. Тя беше достатъчно силна, за да разложи всеки вампир в радиус от две мили. Намерихме купчини от топяща се вампирска слуз в цялата сграда. Очевидно те са изпратили подкрепления.

— Ами твоят приятел? Даниъл? Той също ли беше унищожен?

Вен поклати глава.

— Не съм сигурен дали мога да го нарека приятел. Ако беше приятел, можеше да ни предупреди по-рано за тази атака или да я предотврати напълно. Не знам какво да отговоря на твоя въпрос. Последното, което видях, беше, че той пада на земята, повален от моя куршум, забит в червата му. Вижда ми се невъзможно да се е измъкнал.

Изведнъж той стана мрачен и тя инстинктивно протегна ръка към него.

— Не е твоя вината. Той те помоли да го застреляш. Трябва да е знаел колко опасно е това, в което се е забъркал.

Тъмните му очи станаха ледени. Той пусна ръцете й и се изправи.

— Не чувствам никаква вина за смъртта на вампир. Наш свещен дълг от повече от единадесет хиляди години, е да унищожим вида им. Ако си сигурна, че си добре, трябва да отида да намеря Джак и да го попитам дали ще ми помогне да потърся Кристоф и Денал. Нуждая се от тяхното съдействие, за да пренесем ранените ни хора до Атлантида.

Тя кимна и го видя как се отдалечава, мислейки си, че дали го признаваше или не, той със сигурност съжаляваше, че е причинил смъртта дори на един-единствен съюзник, когато светът изглежда беше пълен с врагове.

Познато магическо трептене започна да блести в края на съзнанието й и тя се обърна за да види Дженай да върви през стаята към нея с одеяла в ръце. Една млада вещица я следваше с поднос пълен с чаши. Тя кимна на Ерин и след това започна да разпределя одеялата, като отделяше време на всеки пациент, за да провери дали се чувства добре. Тя и новобранката раздадоха чашите на всеки, който се беше събудил, а след това Дженай занесе една чаша, от която се издигаше пара и на Ерин.

— Изпий това, дете. — Тя й поднесе ароматен чай и седна в края на дивана близо до краката на Ерин. — Добре ли си? Този воин се е провъзгласил за твой личен телохранител и едва ми позволяваше да се доближа до теб. — Възмутена тя сбръчка вежди. — Сякаш бих могла да те нараня. Единственото, което ми каза беше: „Тук имаме предатели, лейди и аз не знам дали не си една от тях.“ Накрая онзи човек Аларик им каза, че ме е проверил и че аз не съм предател. Много са нервни и двамата!

За един дълъг миг Ерин се зарадва на представата как Дженай се изправя лице в лице с Аларик и Вен. Тя не познаваше някой по-силен от нея. Но пък Вен й беше казал, че Аларик е канализирал силите на всички вещици в Сиатъл.

— Почувства ли го? — тя знаеше, че въпросът е безочлив, но трябваше да попита. — Когато Аларик събра силата на вещиците, той взе ли и твоята?

— Не, аз се защитих. Но със сигурност го почувствах — гняв и после следа от недоумение се появи върху обикновено кроткото лица на Дженай. — Само веднъж съм усещала подобна сила преди. Беше преди много години от един магьосник, който канализираше магия от мъртвите. Мисля, че силата, която този атлант призова, беше лишена от всякаква мрачна сила. Тя беше толкова кристалночиста в своята същност и толкова древна, че само най-първородните феи биха могли да я опишат.

— Това звучи смислено след като атлантската раса изглежда е много по-стара от тази на феите.

Дженай кимна и след това се протегна, за да докосне ръката на Ерин.

— Страхувам се, че трябва да ти съобщя няколко лоши новини от тази вечер, Ерин. Атакувани са няколко части на града едновременно, когато са нападнали и вас. Няколко вещици са мъртви, а други са заловени. Един цял отряд от паранормални граждански защитници са били убити. Всичките петима членове са били оставени изкормени да висят от покрива на полицейския участък в Сиатъл.

Ерин потръпна при тази картина.

— Калигула? Това трябва да е бил той, Дженай, и сега виждаш защо трябва да унищожим това чудовище.

За малко по-възрастната вещица нямаше да се съгласи.

— Има още. За мен лично, най-лошата новина от всички… — гласът й прекъсна и тя наведе глава. Ерин видя сълзите да падат върху стиснатите й една в друга ръце.

— Какво има? — Тя се огледа наоколо, едва сега осъзнавайки кой липсва. — Беренис и Лилиан! Къде са те?

Раменете на Дженай се разтрепериха от силата на нейните потиснати ридания.

— Няма ги. Изчезнали са или може би са мъртви. По-лошото е… много, много по-лошо… че една от тях изглежда ни е предала.

Глава 18

Аларик наблюдаваше Куин, докато спеше. Дори докато тя бе в това състояние, той не можеше да мисли разумно, защото аурата на нейните емоции завърташе силата си около него в цветове от тъмносиньо, бургундско червено и мистично сиво. Някой го бе нарекъл най-могъщия жрец на Посейдон досега. Но той знаеше, че стои тук и наблюдава тази крехка човешка жена, която притежава силата да го унищожи.

Той се забави още малко, жаден за още няколко откраднати от настоящето мигове. Не разбираше, как беше успяла да се промъкне в душата му, нито разбираше защо това се бе случило.

Не го и интересуваше.

Беше сигурен само в знанието, родено от мрак и неумолим глад, че я желаеше, че копнееше за докосването, ума и душата й. Повече от всичко, което бе искал някога.

Бе сигурен също, че дългът и съдбата му забраняваха това.

Но дългът със сигурност не можеше да го лиши от това да опита поне един-единствен път устните й. Той се наведе тихо, но когато се приближи към нея тя отвори очи.

— Аларик, трябва да престанем да се срещаме по този начин — каза тя и прекрасните й меки чувствени устни се извиха в усмивка. Незнайно защо той не можеше да откъсне очи от тях. Дори жрец на Посейдон, дал клетва за безбрачие, можеше да фантазира за устните й.

Тя навлажни пресъхналите си устни с върха на езика си и това предизвика вълна от желание в тялото му. Той се олюля назад и падна на колене, изведнъж почувствал слабост.

Куин се изправи в леглото си, а погледът й се стрелкаше в малката стая, която вещиците му бяха дали, за да я настани в нея.

— Добре ли си? Лицето ти цялото е пребледняло, което не може да е здравословно. Какво се случи? Къде са моите хора?

Той вдигна ръка, за да прекъсне по-нататъшните й въпроси и седна върху единствения стол в стаята.

— Почакай за момент. Излиза, че силата ми не е такава каквато ми се иска да бъде.

Изведнъж очите й се вцепениха.

— Атаката! Вампирът… той ме прониза. Аз трябваше да съм мъртва.

Тя спусна краката си отстрани на леглото и се подпря на ръце, за да може да го вижда.

— Последното нещо, което си спомням, беше чувството, как белите ми дробове се давят или съм припаднала, или небето е експлодирало. И странно защо имам силното усещане, че ти имаш нещо общо с това?

Той се загледа в нея и се зачуди, как изобщо е могъл да се присмива на поетите. Беше ясно, че можеш да се удавиш в очите на една жена или поне да си пожелаеш да бъдеш затворен в тях за цяла вечност.

Но мислите да проникне в Куин го водеха към мрачни и невъзможни копнежи да я разсъблече гола и да я притежава физически още тук на леглото, където щеше да завърши изцелението й. Тя никога нямаше да му позволи да проникне толкова дълбоко в нея.

Никога нямаше да го пожелае толкова силно.

Невъзможен копнеж.

— Аларик? — Тя произнесе името му така, сякаш бе видяла фантазиите му или беше прочела скритите кътчета на съзнанието му. Куин все пак беше акнаша и вероятно той не беше затворил достатъчно съзнанието си.

Когато погледна към нея, неспособен да проговори, през него премина вълна на желание. За малко да я пусне в съзнанието си. Да й позволи да проникне изцяло в пустата му душа за няколко мига. Да я остави достатъчно дълго, за да види дали ще открие някаква следа от човечност, която може да не е унищожена от няколко вековното му служене към справедливостта на Посейдон.

Но дългът му беше твърде дълбоко вкоренен. Съдбата му го държеше твърде силно, за да си помисли да тръгне по друг път. Той затвори щитовете на съзнанието си и си пое дълбоко дъх.

— Съжалявам, Куин. Аз съм… изтощен.

Тя се отблъсна от леглото, за да се изправи несигурно върху краката си.

— Разбирам. Знам, че трябва да ти благодаря за това, че спаси живота ми отново. — Тя пресече стаята и застана на колене пред него като сложи ръце върху коленете му. — Така че, благодаря ти.

Той стоеше, замръзнал на мястото си, а топлината, излъчваща се от ръцете й, преминаваше през панталоните му и лазеше по кожата му, като достигаше до всяко нервно окончание и караше кръвта му да кипи във вените. Уловен в блестяща призма от усещания, той знаеше, че нейната благодарност, щеше да бъде неговото унищожение.

— Не можеш… — той едва успяваше да накара думите да излязат от устата му, заглушени от болката, която изпитваше. — Не можеш да ме докосваш Куин. Никога не трябва да ме докосваш.

Тя се втренчи в него с огромните си очи, които изглеждаха толкова тъмни и изпълнени с мъка и отчаяние, отвъд границите на възможностите на едно крехко човешко същество.

— Знам, Аларик. Знам, че не съм достойна да те докосвам. Но в този единствен миг, откраднат от реалността, те моля да ми позволиш.

Той поклати глава. Тя не разбираше. Той беше този, който никога нямаше да е достоен за нея, който не можеше да предаде своя народ, дълг и Атлантида. Който бе извършил толкова непристойни дела, от които никога нямаше да може да изчисти душата си.