— Те не заслужават нашата помощ — сподели Кристоф. — Защо защитаваме овца, която приветства вълците в стадото си? Знаеш ли, че има клубове, където хората ходят доброволно, за да бъдат ухапани от вампир? Що за лудост е това? Ако искат да умрат толкова отчаяно, тогава да ги оставим.

— И после какво? — Силата от гнева на Аларик се усещаше ясно. — Когато превърнат още повече хора, дори вещици, за да ги присъединят към редиците на неживите? Тогава какво? Цялата земя ще принадлежи рано или късно само на тези, които никога не виждат слънцето.

Ерин изведнъж се засмя рязко, а в звука на смеха й не се усещаше нищо забавно.

— Да, това си е математика. Ако двама вампири пътуват с влак в противоположни посоки и всеки от тях превърне двама човеци, после всеки от тези двама превърне други двама и така нататък, кой влак пътуващ с неживи за Сейнт Луис ще пристигне пръв?

Веждите на Вен се повдигнаха.

— За какво говориш? Какви влакове?

Тя се засмя отново, но в очите й имаше отчаяние, когато погледна към него.

— Нищо. Това е математическа задача за деца, то е… нищо. Мисля, че Куин не е единствената, която се нуждае от почивка.

Вен бутна стола си назад и се изправи.

— Всички се нуждаем от почивка. Аларик, ще съберем нашите ранени в една стая, така че можеш да отвориш портала.

Аларик поклати глава.

— Твърде изтощен съм след събитията тази вечер и лекуването. Опитах да го отворя по-рано, но не можах да се свържа. Трябва да отпочина поне дванадесет часа, дори повече, преди да опитам отново. Освен това Алексий и Бренан са твърде лошо ранени, за да ги местим и да ги пуснем в океана, в опит да преминат през водата. Налага се да останем тук тази нощ и да се доверим на защитата на вещиците.

Дженай се наежи леко.

— И ние ще поставим охрана. С нея и защитната магия ще сме в безопасност. Също така, след по-малко от час ще се зазори, а слънцето ще накара вампирите да се скрият в дупките си по време на деня.

Вен наблюдаваше как Ерин се свлече в стола си, опитвайки се едва да остане изправена и стигна до бързо решение:

— Всички ще останем тук и ще си починем, докато отвориш портала, Аларик. Аз ще взема Ерин и ще я отведа на безопасно място. Място, за което никой, освен мен не знае, така че да няма начин някакъв предател да издаде позицията ни.

— Далеч от Калигула, надявам се — каза Дженай.

Ерин рязко вдигна глава и той вида огъня в очите й. Беше решена да спори по въпроса.

— Не — отвърна той, — точно обратното. Ще отидем там, където никога не биха ни очаквали. Направо при него.

Глава 19

„Пойнт съксес“, височина 4 315 метра, Маунт Рейниър

Калигула седеше в молитвена позиция със свити колене и наблюдаваше зората, която настъпваше на хоризонта от една от най-високите точки в планината, за която обичаше да мисли като за своя.

— Изумявам се като си помисля, че това място се нарича „Пойнт съксес“10 — каза й той. — Когато толкова голяма част от моя собствен успех е постигната на това място. Може би, когато светът се преобърне, ще преименувам цялата планина в моя чест. Планината на Калигула. Това ще ми хареса, не мислиш ли?

Диърдри не отговори, нито пък той очакваше отговор от нея. След първия час, нейните викове от болка му бяха доскучали и той беше завладял ума й със своя, позволявайки й по този начин да изпита цялата болка и ужас, без да може да ги надмогне.

Тя трепереше гола и насинена на снега пред него. Но когато той повдигна брадичката й, за да се наслади на нейната капитулация, не се изненада, като видя в погледа й омраза вместо страх.

Той се усмихна.

— Страх, омраза, всичко това е еднакво за мен, любов моя — каза той, като прокара върха на пръста си по една от кървящите й бузи. — Тъмнината от насилствени чувства ме кара да се чувствам добре, независимо от източника им.

Калигула погледна преценяващо към небето. Може би оставаха не повече от двадесет минути до изгрева. Той беше достатъчно стар, за да допусне част от дневната светлина да докосне кожата му, но не и да позволи тя да го изгори и убие, затова никога нямаше да рискува. Двадесет минути, помисли си той, е достатъчно време за десерта, който си беше планирал.

Той я хвана с една ръка през кръста и я издърпа към себе си, докато не намести възхитителното й задниче срещу слабините си. После навлезе в нея с едно мощно движение, като усети нещо вътре в нея да изплаква от бруталното му нахлуване. Тя отвори уста и изпищя с ням вик, което го накара да отметне глава назад и да се засмее.

— Да, двадесет минути са несъмнено достатъчни — каза той силно, за да се увери, че тя го е чула през беззвучната си агония. Той продължи да я изнасилва, докато не получи освобождение, само няколко минути преди настъпването на зората.

Глава 20

Пустошта, Маунт Рейниър

Вен наблюдаваше как Ерин върви до него по заснежената пътека, с поглед забит в земята, а по движенията и препъващите стъпки личеше колко е уморена. Тя настояваше, че може да носи собствената си раница, докато накрая той просто не преодоля съпротивата й и отне проклетото нещо. Вече вървяха близо миля и повече от мястото, на което оставиха взетия от Дженай невзрачен седан и той определено имаше повече сили от нея.

— Бих изминал разстоянието под формата на мъгла и щях да те нося, но Аларик ме предупреди, че съсредоточаването на толкова много атлантска магия близо до Калигула, може да го предупреди, че приближаваме. Не можем да поемем подобен риск — каза той за трети или четвърти път.

Тя кимна, без да му отговори. Той най-вероятно звучеше като някоя дърта баба, която само се върти около нея. Искаше единствено да я защити, да се грижи за нея, да я люби през следващия век-два, а ето, че бяха тук и се разхождаха в стомаха на звяра, така да се каже.

Когато стигнаха до върха на друг хълм, Ерин се препъна отново и той я хвана, преди да падне, а после я взе на ръце.

— До тук с това. Твоето изтощение направо ме убива.

Тя не започна да спори с него, което го уплаши повече от всичко останало. Просто го погледна с изморените си очи, около които имаше тъмни кръгове и отпусна глава на рамото му.

— Пее ми, Вен. Можеш ли да го чуеш? „Сърцето на нереидата“ пее толкова силно и ме зове. То се нуждае от мен, за да го спася от мрака.

Той се заслуша като фокусира атлантските си сили, за да чуе звуците на планината долу, но не чуваше нищо друго, освен обикновени шумове.

— Съжалявам, Ерин, не го чувам. Неприятен ли е звукът?

— Не, красив е. Дори вълшебен. Ако звукът на моите камъни наподобява музиката на чирак, това е звукът на неговия господар. Толкова прекрасен. — Гласът й се прекърши и той погледна надолу, за да види, че очите й се затварят, докато тя се опитваше да остане будна.

— Не се съпротивлявай, ми амара, просто си почини. — Той се спря пред една дървена колибка, която беше толкова добре замаскирана от дърветата, че беше невидима на разстояние от осем-девет крачки. Вен я остави нежно на земята и разплете сложната система от възли с която се придържаше завързана вратата и след това я бутна. Влизайки вътре преди нея, той беше посрещнат от застояла миризма, но вътрешността се беше запазила чиста от природните влияния, точно толкова, колкото и когато я беше използвал за последно преди осем години.

Ерин влезе в единствената стая на къщичката след него и се огледа.

— Какво е това място? Не изглежда като обикновените постройки в природните паркове.

— Не съм сигурен дали управлението на парка знае, че тя дори съществува — отвърна той. — Тук е от повече от век, предполагам. Може да е била колиба на ловец. Традиция е между сериозните туристи да поддържат мястото чисто и да използват каквото им е нужно, но и да оставят каквото могат за други като тях. — Той се насочи към грубите непочистени дървени дъски, забити на стената и започна да разглежда запасите от консерви. — Повечето от тези са достатъчно годни за ядене, а и винаги мога да хвана някакъв дивеч.

— Не — отговори му тя, като клатеше глава. — Знам, че е глупаво, но не мога да понеса мисълта за ничия смърт в момента, нито дори за заешка или птича.

Той не й отговори, само кимна и внесе раниците им в колибата, после завърза отново вратата отвътре. Двата малки прозореца бяха залостени с дъски против вятъра, но имаше процепи в стените и стаята беше замръзнала.

— Трябва да запалим огън. Има насечени дърва в огнището, но не виждам кибрит.

Той претърси лавиците на стената, кълнейки тихо, че е забравил да вземе такъв.

— Няма значение — каза Ерин. Тя раздвижи леш пръстите си в посоката, в която беше огнището и подпалките под трупите заискряха и пламнаха докато огъня не стана достатъчно силен.

Тя повдигна едната си вежда.

— Прост трик, който дори новаците в първата си година могат да направят с огъня. Ти можеш ли да правиш нещо с атлантската си магия?

— Огънят е забранен елемент, само някои от атлантите могат да го канализират. Но не съм съвсем непотребен — отвърна той и се ухили. После извади изглеждащо чисто на вид канче за кафе и едно дълбоко медно гърне от един шкаф и ги сложи на масата. След това каза думите, които Аларик го караше да повтаря отново и отново, чувствайки магическите им защитни сили да обгръщат колибата.

— Ти защити колибата — каза тя и отново повдигна вежда. — С магия ли я запечата?

— Аларик ми показа този номер преди да тръгнем. Той вярва, че Калигула може би е способен да усеща атлантската магия, а това важи със сигурност за Анубиса, ако е наоколо.

Тя кимна, затвори очи и измърмори нещо тихо. Тогава той усети как силата на неговата защитна магия сякаш се удвои.

— Това сигурно също ще помогне — каза тя, докато разкопчаваше и събличаше тежкото си палто.

Вен се загледа в нея, уловен в капана на обърканите емоции, препускащи през него и се наруга, задето е такъв похотлив глупак, който не иска нищо друго, освен да съблече дрехите й и да я обладае, за да докаже по някакъв примитивен начин, че тя е жива и невредима. Да я бележи като своя сега и завинаги.

— Вен? Водата?

— Да — каза той почти замаяно.

Той разтърси глава, за да се отърси от желанието и копнежа, предизвикани от унеса, после призова елементите и водата, която беше за неговата същност нещо толкова естествено, както и въздуха, който дишаше.

Тя откликна на повика му веднага под формата на спирала образувана от блестящи капки дъжд и премина със звънене през стените, после се обедини във вълни и се изви под погледа му във водопад от блестяща вода, която затопли въздуха и се изсипа в съдовете, където завря и забълбука.

— Дженай ми даде малко кафе, когато опаковахме провизиите — каза той като се зае да тършува в раницата си. Когато най-после намери кафето, което незнайно как беше на дъното на багажа му и се обърна към Ерин триумфално. В този момент изтърва раницата от разтрепераните си пръсти, защото тя стоеше там, по средата на колибата и не носеше нищо друго върху себе си, освен чорапите си.

— Краката ми са замръзнали — каза тя, като хапеше устни, сякаш не беше сигурна в реакцията му.

— Аз ще ги стопля — обеща той, като тихо отново благодари на Посейдон за подаръка, който представляваше тази жена, тази вещица, докато горещината преминаваше през тялото му и караше стомаха, топките и сърцето му да изтръпнат. — Нуждая се от теб, Ерин — той успя да овладее гласа си, който беше станал груб и дрезгав от страст. Опитваше се да се държи рицарски и да покаже сдържаност. — Нуждая се от теб толкова силно, че не мога да ти обещая, че ще съм нежен. Сигурна ли си?

— Не желая нежност. Просто искам теб — тя разтвори ръце и сдържаността се изгуби под водовъртежа от ожесточената и отчаяна нужда. Той използва последния си самоконтрол, за да изкаже магическите атлантски думи, които Аларик го беше накарал да практикува, после пресече стаята и я взе тържествуващо в обятията си.