— Разлято мляко.

— Какво?

— Казваме: „Няма смисъл да се плаче за разлято мляко“ — обясни тя и се усмихна леко.

— Защо ще плачеш за разлято мляко? Това да не би да наранява кравата по някакъв начин? — челото му се намръщи от объркване.

— Няма значение. Ако преодолеем това, ще имаме възможност да разберем по-задълбочено глупавите човешки поговорки.

— Когато преодолеем това — каза той с леденостуден глас, който тя знаеше, че не бе предназначен за нея.

— Ето още едно нещо, което исках да разбера. Какво означава ми амара?

Изражението му се смекчи за миг.

— Ето още едно нещо, за което ще говорим, след като преодолеем това.

— Колко време имаме, Вен? Мари и Конлан са казали на пратеника, че могат да поддържат Райли в стаза само за четиридесет и осем часа без риск от увреждане на бебето. И също, че тя е започнала бързо да отслабва.

— Трябва да открием „Сърцето на нереидата“ в рамките на следващите седемдесет и два часа, ако искаме да променим това — каза той. — Има нещо, което трябва да знаеш, Ерин. Организмът й очевидно отхвърля детето като чуждо тяло, което подлага бъдещето на всяко обвързване между атлант и човек на риск.

Стаята се завъртя пред очите й, когато заключението от думите му се разби в нея.

— Обвързване? Имаш предвид… не, че се познаваме достатъчно добре, дори да… но не бихме могли… искам да кажа…

Той прекоси стаята с две крачки, коленичи пред нея и взе леденостудените й ръце в горещите си длани.

— Не сега, Ерин. Не сега. Нека да прибавим това към списъка с „неща, за които да се тревожим по-късно“, става ли?

Тя огледа хижата, с изцяло дървените й под и стени, купчината от оръжия на Вен, които бяха по средата на масата, свитъкът и книгата пред нея, които можеха да я научат как да впрегне скъпоценната си дарба да пее, и въздъхна силно.

— Разбира се. Защо не? Това е един ужасно дълъг списък. Предстои ни чуден разговор.

— Чуден. Чуден — той плъзна думата по езика си, очевидно наслаждавайки се на звука, след това веселото настроение постепенно изчезна от лицето му, оставяйки там единствено леденото обещание за смърт след себе си. — Да, ще имаме чуден разговор, когато унищожим чудовищата. А сега, да се подготвяме.



3048 метра под колибата

Калигула наблюдаваше как раболепните, страхливи глупаци от кръвното му потомство се тътрят в главното ниво на пещерата и трепереха, докато се нареждаха пред него. Всички бяха покрити с миризма на засъхнала кръв, така че сигурно бе постигнат някакъв успех, макар те да бяха далеч по-малко от изпратените навън в нощта, за да сеят страх и смърт сред хората.

Много по-важно от липсващите вампири, обаче, беше другият човек, когото го нямаше. Той се озъби на водачите, които беше превърнал във вампири много години по-рано от тези най-нови идиоти.

— Къде е тя? Как е възможно една слаба човешка жена да успее да избяга от най-добрите ми и способни… от най-силните ми?

Те се преклониха, докато челата им не докоснаха влажната и заледена мръсотия по пода на пещерата.

— Тя беше защитена, господарю. Атлантите и много шейпшифтъри бяха там в сградата, в която ни изпратихте. А вещиците бяха защитили сградата толкова силно, че нямаше начин да проникнем.

Той оголи вампирските си зъби и изсъска към тях, твърде вбесен, за да отвърне с думи. Водачите започнаха да се тюхкат, тъй като знаеха, че нямаше нещо, на което той да се наслаждава повече от това да убива вестителите на лоши новини.

Е, може би имаше нещо. Той погледна към нишата, където беше затворена Диърдри и облиза устни. После отново насочи вниманието си към глупаците и изведнъж осъзна, че липсваше още някой.

— Къде е генералът ми? Да не би Дракос да не ви отведе до тях?

— Направи го, господарю, но беше тежко ранен от атлантския принц. Той застреля Дракос в корема. Можеше да го спасим, но когато опитахме да пробием щита на вещицата, атлантският жрец призова сила отвъд всичко, което някога сме виждали. Той предизвика взрив като мълниеносен удар през сградата и унищожи всички от нашия вид в рамките на миля.

Яростта започна да се надига в черепа на Калигула като казан с врящо олио, докато накрая не бе убеден, че самият му мозък трябва да се е овъглил и изкипял от тази сила.

— И въпреки това ти успя да избегнеш тази катастрофа? — той изрева толкова силно, че от стените паднаха парчета лед, мръсотия и камъни.

— Аз, ъх, аз се оттеглих, когато електрическата енергия започна да се увеличава, господарю. Веднъж видях вампир да умира от електрически ток в гръмотевична буря и се…

— Уплаши — изсумтя Калигула. — Бил си по-уплашен от мълниеносния удар на един атлант, отколкото от мен? — той се наведе към треперещия вампир. — Ти наистина си глупак. — С един замах на удължените си нокти, той отдели главата на мъжа от раменете му и след това започна да скача нагоре-надолу върху черепа, докато под ботушите му не остана нищо друго, освен съскането на безформената каша, от която се извиваше пушек.

След няколко минути той обузда гнева си и внимателно избърса първо единия, а после и другия си ботуш върху приведения гръб на един от потомците му, който все още беше наведен към земята. После се опита да се съсредоточи и да намери вътрешен покой. Ако е загубил Дракос и всичко, което му е останало, е противното множество от всички тези малоумници, тогава трябваше да се оттегли и реорганизира, преди да може да продължи по-нататък. Ако загубеше Ерин Конърс заради това, сестра й щеше да плати с много по-силна агония, отколкото всяка, която й бе причинил до този момент. Той искаше и двете… това се бе превърнало в идея-фикс за него преди известно време… и нямаше да се откаже.

Но поне беше започнал дейността по смазването на така наречения цивилизационен напредък на хората, които се опитваха да се налагат над неживите. Той и неговият вид бяха родени, за да владеят нощта, не за да се подчиняват на някакви жалки закони, измислени от овцете.

Погледът му обходи безполезните членове на кръвното му потомство.

Е, поправи се той, някои от неговия вид бяха родени да владеят нощта. Други бяха просто пушечно месо11. Но най-могъщите генерали и императори се научаваха от рано да правят разлика или биваха убивани от онези, на които веднъж се бяха доверили.

Леко смущение във въздуха прекъсна горчивите му спомени и го извести за приближаването на друг вампир. Такъв с позната характерност на мисловните си особености, въпреки че бяха почти неразпознаваеми от силната агония, която ги разкъсваше. Черна фигура падна рязко на пода пред него и се удари тежко в земята, като подскочи веднъж и след това остана да лежи тихо и неподвижно. Вонята на кръв и пробити черва се надигна мъчително във въздуха.

Калигула внимателно бутна купчината в окървавени дрехи с единия си крак и се втренчи в изгореното и пребито лице на единствения си генерал.

Дракос бавно отвори очи и цялото му тяло потрепери от усилията, които му коства това.

— Тук съм, господарю… да докладвам. Знам как можем да хванем вещицата. Сега тя е на път към нас — гласът му се прекърши и той се изкашля и простена. Беше много близо до окончателна смърт.

Калигула вдигна китката си към устата си и после я разкъса с вампирските си зъби. Когато се наведе към своя генерал и задържа китката до устата му, той се усмихна с онази усмивка, която веднъж беше накарала цялата Римска империя да трепери от ужас.

— Пий, Дракос. Пий и ми кажи всичко.

Когато Дракос сграбчи ръката му и започна да пие, ужасният камбанен звън отново започна да кънти тежко в пещерата и членовете на кръвното му потомство се разкряска и разбягаха, покривайки ушите си. Калигула оголи зъби и изръмжа своето предизвикателство към самата земя.

— Разпознавам твоя звън като предвестник на моето собствено господство, каквото и да си! — извика той в тъмнината. — Аз съм Калигула и ще управлявам света!

Шумът стана още по-силен, докато накрая не беше принуден да издърпа китката си от устата на Дракос и да покрие ушите си. Някак обаче, въпреки ужасния звън на незнайната камбана и през ръцете, които покриваха ушите му, високо над него той чу как Диърдри започна да се смее.

Глава 22

Атлантида, Храмът на нереидите

Конлан сведе поглед към бледата, спяща фигура на Райли и се застави да повярва в чудеса. Блещукащата светлина на свещите отразяваше цветовете като през призма от скъпоценните камъни, които обкръжаваха ниското легло в една от многото лечебни стаи на храма.

Той се насили да изрече думите през скованото си от мъка гърло.

— Стазата държи ли?

— Да, лесно мога да я задържа за цели четиридесет и осем часа — каза Мари.

Той стрелна с твърд, преценяващ поглед главната девица, отбелязвайки сивкавата бледост и следите от напрежение по лицето й.

— Сигурна ли си? Мари, зная, че нямам право да искам от теб да рискуваш живота или здравето си…

Тя поклати глава.

— Не довършвайте тази мисъл, Ваше височество. Като главна девица мое право и моя привилегия е да предложа помощ на жените и неродените деца в нашето царство. Мога ли да направя по-малко за бъдещия наследник, отколкото правя за повечето от нас?

— Защо? Защо се случва това? — гласът му беше вой от страдание, повече като на ранено животно, отколкото на човек. — Защо тялото й отхвърля детето?

— Енергията на бременността й е… нередна. Никога преди не съм усещала нещо подобно. Това не е просто спонтанен аборт, а нещо дълбоко противоречиво… между енергиите на майката и бебето.

Той се взря в Райли, която бе станала по-важна за него от собствения му живот. Неговата любима, неговата душа, неговата бъдеща кралица. Конлан най-накрая зададе въпроса, който тя му бе забранила да изрича или дори да си помисля, въпреки че произнасянето на думите издълба дълбоки кървави рани в сърцето му.

— А ако махнеш бебето?

Лицето на Мари стана дори още по-бледо и тя се олюля на краката си.

— Не мога, Конлан. Райли говори с мен, преди да се съгласи на стазата и ме накара да се закълна в клетвата ми на главна девица, че няма да направя нещо, което да навреди на детето й, ако има и най-слаба надежда то да оцелее. Без значение кой може да поиска това.

Той се принуди да попита:

— Има ли такава надежда?

Тя докосна челото на Райли с нежната си ръка, после вдигна поглед към него, а очите й бяха пълни с мълчалива сила, в която той отчаяно искаше да повярва.

— Докато има живот, има и надежда, принце мой. Сега трябва да се молим на богинята и Посейдон, брат ви и певицата на скъпоценни камъни да успеят.



Хижата, високо в Маунт Рейниър

Вен престана да засилва магическата защита, на която Аларик го бе научил, след това се облегна удобно и се загледа в Ерин.

Преди повече от два часа тя беше изсипала върху масата скъпоценните камъни от кадифената торбичка, която Мари й бе дала и прекара времето от тогава, като ги наблюдаваше. Ерин не помръдваше, освен за да вдигне първо един, а после друг, взираше се съсредоточено в тях и след това внимателно ги оставяше обратно долу върху дървената повърхност. Той беше задържал въпросите и любопитството си, но когато тя сложи глава в ръцете си, приглушеният стон на отчаяние го разсече като най-острия кинжал.

Вен я вдигна от пейката и я притисна в ръцете си.

— Кажи ми — промърмори той в косата й.

— Не мога да го направя. Не зная достатъчно. Мари очакваше някак инстинктивно да знам как да използвам тези скъпоценни камъни; как да направлявам силата им. Аз съм певицата на скъпоценни камъни — каза тя горчиво. — Но макар да чух тяхната песен, не знам как да я използвам. Не знам как да пея песните им — гласът й секна от сподавени ридания, когато се притисна в гърдите му. — Мога да чуя мощта на камъка в планината да ме призовава, Вен. Толкова е силен — като гръмотевичен тътен в гърдите и костите ми. Час, след час, звъни и ме призовава.