— Аха, тя е много по-различна от мен… — каза тя намръщено. — Висока, елегантна и кротка, не ниска, трътлеста и разчорлена.

Преди да успее да чуе движенията му, той вече стоеше зад нея и придърпваше гърба й към гърдите си.

— Трътлеста? Да не би да имаш пристъп на временно умопомрачение, породен от прекалено близкото ти стоене до огъня? Ти си красива, а тялото ти е толкова съвършено, че ми е трудно да те гледам, без да си те представям гола.

По тялото й се разля горещина, която нямаше нищо общо с огъня, но тя все пак беше жена, която гледаше фактите.

— Задникът ми е твърде закръглен — каза тя. — Това е семейна черта, затова не мога наистина да го намразя, но фактите са си факти.

Той затегна ръцете си около нея, така че тя беше притисната към много твърдото, непогрешимо доказателство за неговото желание.

— Задникът ти, както ти неелегантно наричаш това закръглено изкушение, е с перфектни извивки, както и останалата част от тялото ти. — Той вдигна ръце, за да обхване гърдите й и издаде ръмжащ звук в косата й. — Говорейки за тялото ти… вероятно бихме могли да прекараме няколко от часовете до зазоряване с по-малко дрехи?

Тя обърна шията си и повдигна глава към него. И той просто бе там. Нагаждаше устата си към нейната и всички съмнения и тревоги, които я притесняваха във връзката им, бяха пометени от горещината на докосването му. Той я целуна дълбоко и с нужда, а тя беше притисната в ръцете му и обвиваше своята ръка около врата му, без да се откъсва от него.

Ерин чу тихо стенание, но не беше сигурна дали дойде от него или от нея, защото звукът беше уловен от устните им, които бяха заключени заедно. Езиците им първо се бореха за надмощие, а после се отдаваха на изучаването на страстния им танц. Вен я повдигна от земята и тя обви краката си около кръста му, като не спираше да го целува. Ерин стискаше силно раменете му, без да го пуска. Не искаше никога да го пуска.

Изведнъж той вдигна глава и се загледа диво около тях.

— Чу ли това?

— Да съм чула кое? — попита тя, все още замаяна от целувките им.

Той прошепна „вълци“ в ухото й, после я свали на пода, без да казва нищо повече. Когато Вен се хвърли към оръжията си, през хижата отекнаха зловещи звуци. Бяха вълци и виеха нещо, което трябва да бе предупреждение или заплаха. От звука, можеше да се каже, че те бяха много.

И бяха наобиколили хижата.

Глава 23

Щабът на Светлинния кръг

Аларик се събуди сепнато от полузаспалия транс, в който бе изпаднал, за да ускори възстановяването си. Шум… нещо неочаквано. Той вдигна поглед и видя Джъстис да стои на отворената врата към малката дневна на Дженай, с меч в ръка.

— Трябва да се махнеш оттук, Аларик. Бяхме нападнати и този път атаката е координирана — каза мрачно Джъстис. Косата му все още беше изцапана с кръв — страховит нюанс на ръждивочервено, който покриваше кичури от синята му коса — а тъмните сенки под очите на воина говореха за повече болка от нараняванията му, отколкото би признал.

Разбира се, той не би признал никаква, следвайки древния воински кодекс „остави лечителят да отгатне“.

Аларик изръмжа при тази мисъл.

— Не мога да лекувам правилно нещо, което ти не ми описваш, лорд Джъстис.

Джъстис, бидейки този, който е, му изръмжа в отговор.

— Не си прави труда да си губиш времето с мен, жрецо. Има много хора, които са далеч по-зле, включително Бренан и Алексий. Но точно сега трябва да разберем какво става тук и да го спрем, защото няма никакъв шибан начин в името на деветте кръга на ада, да се примирявам с атаките на противните кръвопийци нощ след нощ — с тези думи той се отправи надолу по коридора към вратата. Когато Аларик го последва, той мислено тества готовността си да призове вид сила, която щеше да покаже на неживите точно с какво — и кого — си имаха работа.

Когато излезе през вратата и вдигна поглед към десетките вампири, които затъмняваха нощното небе, в него се разби внезапна увереност, че този, който контролираше тези атаки, знаеше точно с кого си има работа — и точно заради това беше по петите им.

Дженай стоеше на малко разстояние от входната врата, удържайки щит над цялата сграда. Дори и от десетина крачки, той можеше да усети преумората в магията й. Аларик огледа групата от тежковъоръжени шейпшифтъри, които стояха в предните ъгли на сградата.

— Куин и хората й по всички ъгли ли са? — попита Аларик.

Джъстис се поколеба.

— Хората на Куин са, и Кристоф е с тях наоколо.

Аларик се хвана за пропуска.

— А Куин?

— Не насочвай тези пламнали очи към мен, жрецо — изръмжа Джъстис. — Тя и тигърът тръгнаха от тук преди няколко часа. Имах чувството, че са се запътили към Маунт Рейниър, за да помогнат на Вен и Ерин, но те избягваха въпросите ми.

Аларик искаше да изреве яростта и чувството си на безсилие, но пребори инстинктите си и остана мирен. Тя вече беше доста далеч.

— Ако Калигула й направи нещо, никога отново няма да познае дори един спокоен миг, докато не одера кожата от кръвосмучещите му кости — каза той с мощен тътен в гласа си.

— Аз съм експерт в одирането, така че само трябва да ми кажеш времето и мястото — отговори Джъстис, изучавайки върха на меча си. — За момента трябва да се подготвим. Червенокосата вещица май няма да може да задържи този щит още дълго.

Аларик кимна и се запъти към вещицата, но след миг спря.

— Къде са останалите от Седемте?

— Денал мина през водата, за да докладва на Конлан преди известно време. Алексий се опита да измъкне потрошения си задник от леглото, но го фраснах в главата, достатъчно здраво, за да съм сигурен, че няма да мърда никъде известно време. Бренан е все още в безсъзнание. — Джъстис му хвърли остър, преценяващ поглед. — Сигурен ли си, че си в състояние да се справиш с това? Не изглеждаш в най-добрата си форма.

— Задръж тревогите си за собственото си благополучие, воине — каза Аларик, вдигайки ръце, за да призове сила. — Имам да изпепелявам малко вампири.



Хижата

Вен надникна през пукнатината в дъските, които покриваха един от прозорците, докато Ерин правеше същото на друг.

— Тук има поне седем — прошепна тя.

— Още половин дузина и от тази страна — каза той. — Това не може да са обикновени вълци.

Тя присви очи и протегна ръце за миг, после поклати глава.

— Не са. Те са шифтъри. Усещам и магия. Или един от тях може да призовава магия, или имат вещица, която се крие сред дърветата.

Точно тогава един женски глас ги повика отвън.

— Знаем, че сте там, Ерин. Ти и твоят атлант трябва да излезете веднага, преди ние да ви накараме да го направите.

Ерин ахна и се подпря с една ръка на стената.

— Този глас! Това не може да е тя…

— Коя? — попита той и хвърли връхната й дреха към нея.

— Лилиан. Моя приятелка. Тя е тази, която мислехме, че Беренис е заловила… и трябва да е така. Вероятно я насилват да прави това — каза тя, а гласът й стана по-силен. Върху бледите й страни се върна част от цвета им, докато слагаше тежкото палто върху раменете си. — Тя не би ни предала. Знам, че не би го направила.

Той погледна отново навън.

— Независимо от мотива й и дали това е доброволно или не, най-добре да направим каквото ни казва. Защото тя стои отвън с факла, а пет от тези вълци тъкмо се превърнаха в истинския си животински облик. Аз не бих се поколебал да се погрижа за тълпа от осемфутови чудовища съвсем сам, но няма да те подлагам на риск, особено когато има още от тях наоколо.

Тя повдигна брадичка.

— Ще видим какво искат. Не забравяй, че и аз имам сила.

— Нищо не забравям, но дали си толкова силна, колкото нея? Честно? — той изрече думите нежно, но трябваше да знае фактите. — Какъв шанс точно имаш срещу нея?

— Зависи. По-силна съм, отколкото ще позволя някой от тях да узнае, но ако тя призове черна магия не мога да се противопоставя на това.

— Дори със силата си на певица на скъпоценни камъни?

Тя поклати глава.

— Не знам. Все още не знам достатъчно, за това, което правя. Нуждая се…

— Времето тече, Ерин — извика Лилиан. — Излезте веднага или ще разберем колко бързо гори старата дървесина.

— Да го направим — каза Вен. — Стой зад мен.

— Да бе. Защото ти имаш шанс срещу вещица от единадесето ниво! Не мисля. Може би ти трябва да стоиш зад мен — отговори тя, а гласът й въобще не трепна. Той я издърпа към себе си и я целуна неумолимо, после отвори вратата и пристъпи навън.

— Защо това ми изглежда толкова познато? — попита той провлачено, оглеждайки нарастващата тълпа шейпшифтъри пред себе си, заобикалящи от двете страни сивокосата вещица, която стоеше в центъра с факла в ръка. Трябваше да има петнадесет или повече, всички преобразени в истинския си животински облик.

И действащи така, сякаш бяха в адски шибано настроение. Чудесно.

— Чакайте, сетих се. Нямаше ли някаква история за голям лош вълк, който умира ужасно накрая? — продължи той.

Един от шейпшифтърите, огромно кално кафяво тромаво чудовище, изрева към него, показвайки зъбите си, от които капеха лиги.

— Излиза, че вие сте малките прасенца, човеци — изръмжа той с характерен глас, отличителен за неговия облик.

Вен изтегли меча си.

— Това малко прасенце хапе, зъбльо. Гледай си работата и се разкарай.

Вещицата проговори.

— Много забавен защитник си намерила, мила моя. Но все пак ти, сестра ти и онази кучка майка ти винаги сте били добри в привличането на привлекателни мъже, не е ли така?

Ерин трепна така, сякаш я бяха ударили.

— Лилиан? Контролират ли те по някакъв начин? Как би могла… Защо би…

Лилиан се засмя и смехът й прозвуча така, сякаш в него имаше нотка лудост.

— О, да. Бедната, слаба Лилиан, обикновено трябва да има някой друг, който да й дърпа конците, за да излезе от сянката на Беренис и Дженай, нали? Или, както беше преди десет години, тази на Гуендолин? Тя отне баща ти от мен, знаеше ли това? Преструваше се на моя приятелка и после го открадна, легна с него и се омъжи за него, и всичко това преди аз дори да разбера какво става.

Ерин стоеше до Вен и трепереше. Той я огледа за признаци на шок, като се осмели да откъсне за миг вниманието си от шейпшифтърите, които продължаваха да се приближават.

— Трябва да си полудяла! Баща ми обичаше майка ми и двамата никога не са ти били нещо повече от приятели. Но без значение какво си мислиш, че се е случило, дали оправдава това? Да нараняваш хората, които те обичат? Ти… имаш ли нещо общо с нападението срещу нас?

Лилиан им се присмя.

— Все още загряваш бавно, нали? Предполагам, че това, което казват за блондинките е вярно. Аз участвах в планирането на нападението, идиотке. Така, както планирах повечето от нападенията през последните десет години. Калигула ми обеща място в управляващия му съвет, веднъж след като надделеем. След като господстваме, както сме родени да правим.

Вен подсвирна — един дълъг, бавен звук на недоверие.

— Ти да не си глупава? Или просто често си пропускала часовете по история? Ако си мислиш, че можеш да се довериш на думата на чудовище като Калигула, може би ще трябва да си поприказваш с Тиберий, относно това кой е държал възглавницата, която го е задушила през март 37-ма година. — Ерин го стрелна с поглед и повдигна вежди. — Ей, аз съм запален по историята, какво бих могъл да кажа — отвърна той, свивайки рамене. — Освен това прадядо ми пиеше вино с човека от време на време.

— Млъкни, млъкни, млъкни! — изпищя Лилиан. — Омръзна ми до смърт да бъда игнорирана! Дженай и Беренис прекараха последното десетилетие, като ме игнорираха и не ме вземаха под внимание при решенията на сборището. Родителите ти ме игнорираха, когато се запътиха към брачното блаженство. Но никой няма да ме игнорира повече! Тази нощ ще взема контрол над Светлинния кръг! — Лилиан вдигна ръце и в дланите й се образуваха светещи огнени кълба.