Ерин повтори действието й, призовавайки собствения си огън и Вен ги прекъсна.

— Чакай! Как ще вземеш контрол над сборището, ако си тук? Не искам да потушавам ентусиазма ти, но щаба на Светлинния кръг е на няколко часа на север от тук, в зависимост от трафика. Разбира се, предполагам, че можеш да яхнеш метлата си — каза той.

Лицето на Лилиан се обагри в ярък нюанс на моравото и хвърли едно от кълбата вещерски огън към него. Ерин направи бърз щит, за да го блокира и то се отклони към едно дърво, което незабавно експлодира.

— Идиот! Аз съм тук, за да се погрижа за вас, докато Калигула и Дракос са в Сиатъл! Не зная защо си го обсебила толкова, но не смятам да стоя и да гледам как се лигави с теб и сестра ти така, както баща ти се лигавеше с майка ти. Ако си мъртва, двамата с Калигула ще можем да се съсредоточим върху по-важни въпроси. Като плановете ни.

Шейпшифтърът до нея изрева това, което вероятно трябваше да бъде всяващ ужас рев, от който да те побият тръпки.

— Давам шест и пет — каза Вен. — Може би ще добавя една допълнителна точка за неподправена грозота.

Шейпшифтърът изръмжа отново към него и се приведе, очевидно готвейки се за атака.

— Май нямаме чувство за хумор, а момчета? — каза Вен, като измъкна кинжала си от ножницата с лявата си ръка и вдигна меча си с дясната, а след това погледна към Ерин, която стоеше като вцепенена до него. — Защо винаги трябва да дрънкат глупости за стремежа си към световно господство, славата на злото, дрън, дрън, дрън? Ако знаеше колко много пъти съм слушал тези самовлюбени шибани лайна през вековете, щеше да разбереш защо ще ми бъде толкова забавно да нанижа на меча си косматите им топки.

Ерин най-накрая изглежда излезе от мъглата от болка, шок и предателство, която я бе парализирала, и вдигна поглед към него. А после го насочи обратно към Лилиан.

— Един въпрос, предателска кучко. Какво направи с Беренис?

Устните на Лилиан се изкривиха в усмивка, която излъчваше толкова силна злоба, че дори Вен почувства по гърба му да полазват тръпки. След това тя вдигна ръцете си отново и кълбата вещерски огън се надигнаха на няколко сантиметра от дланите й, осветявайки тъмночервените петна, които покриваха ръцете и дланите й.

— Дори ти би трябвало да знаеш, че се нуждая от кърваво жертвоприношение, за да призова мрака. Нека просто кажем, че не е нужно да е доброволна жертва.

Ерин отметна глава назад и извика — вик на чист гняв и мъка, който можеше да засенчи воя на вълците.

— Тогава това е отмъщение, Лилиан — изръмжа тя.

— Дай най-доброто от себе си, Ерин — отговори Лилиан. — Защото искам да знаеш, преди да си заминеш от този свят, че поне една от сестрите ти е умряла от ръката ми. — С този последен словесен удар, Лилиан добави: — Давайте!

И шейпшифтърите нападнаха.

Вен имаше време да види как Ерин запраща една стрела от светещ вещерски огън към Лилиан, преди първият грозен звяр от шифтърите да се хвърли върху него. Той насочи вода и разби фронтовата им линия с шестфутова приливна вълна, но това само ги повали за няколко секунди и след това бяха отново готови за атака.

Той помисли, че винаги е бил по-добър с остриетата, отколкото с призоваването на елементите и затова единственото, което можеше да направи сега, бе да се защитава и атакува — удряше, наръгваше и отново удряше, навеждаше се, завърташе се и се нахвърляше върху тях, елиминирайки първо един, а после друг.

Искри от светкавично ярките експлозии вещерска светлина, озариха небето над тях, разказвайки историята за битката на Ерин с предателя.

Той се биеше яростно, като забиваше остриетата си в прасците, сърцата и вратовете им, и поемаше удари в бъбреците, гърба и главата си. Разкъсваха го нокти, зъби и ритници, докато черепът му зазвънтя от болката и от тялото, и от остриетата му закапа кръв. Вен чу далечен рев и осъзна, че това бе той, викайки Ерин, призовавайки Посейдон, крещейки клетвата си, за да я предпази.

Той се ухили ожесточено, като диво оголи зъби и шейпшифтърът, идващ към него, се поколеба за миг, втренчен в лицето му със зверските си очи, което даде време на Вен да го изкорми с меча си.

Силен, гръмовен шум започна да разклаща земята около и под тях, и Ерин изкрещя:

— Да, пей ми… пей с мен — викаше тя и той разбра, че това трябва да е „Сърцето на нереидата“, което по някакъв начин отговаряше на певицата на скъпоценни камъни. Тогава тя започна да пее и останалите шейпшифтъри около него се отдръпнаха назад, изплашени сякаш от нещо още по-страшно отколкото остриетата на Вен. Те поставиха лапите върху ушите си и паднаха долу, напълно некоординирани, като виеха ужасено, търкаляха се и се свиваха по земята. Вен се засили да нападне, но воинът, какъвто беше, не му позволяваше да взема живота на беззащитни треперещи жертви, които не могат да отвърнат на ударите му, затова се обърна с лице към Лилиан и се опита да определи опасността.

Песента на Ерин достигна голяма височина над сопраното, песен, която със сигурност гърбатите китове биха оценили. Тя разпери ръце пред себе си и запрати мълния от чиста сребриста светлина право към Лилиан. Докато той наблюдаваше, като междувременно държеше под око падналите шифтъри и се опитваше да си поеме дъх, тялото на Лилиан се надигна от земята и някак се разпростря, сякаш светлината я изпълваше и се врязваше в плътта й, опитвайки се да си пробие път през нея. И тогава, след миг, светлината изчезна и тя падна тежко на земята. Ерин свали ръцете си, приведе глава и се изправи задъхано, очевидно изтощена, но невредима.

Шейпшифтърите започнаха да вият дори още по-силно, като все още продължаваха да се свиват и търкалят по земята, така че Вен се затича към падналата вещица с вдигнат меч, готов да направи финалния смъртоносен удар и да спести тази болка на Ерин.

Но когато я достигна, вратът й лежеше в неестествен ъгъл, а очите й се взираха безизразно в небето.

— Тя е мъртва, Ерин — каза той. — Повече няма да може да нарани никого.

— Знам — отвърна тя и за един кратък миг безмилостната богиня, която бе видял у нея в Атлантида, заблестя в очите й. След това мигът отмина и тя сложи ръка върху устните си. После се затича към стената на хижата и повърна рязко в снега.

Той искаше да отиде при нея, но трябваше да се заеме с останалите осем шейпшифтъри. Вен изруга яростно под носа си и се засили към тях.

— Имаш ли нужда от малко помощ за проблема ти с контролирането на животните? — дойде зад него женски глас, който го стресна и той се завъртя, за да се изправи пред една дребна жена, която бе яхнала огромен тигър. Когато той я зяпна, Куин скочи от ръмжащата грамада и се насочи към него. — Джак и аз сме тук, за да помогнем.

Ерин се изправи, като потъркваше пресен сняг върху лицето си и след това тръгна към тях.

— Куин. Хубаво е да те видя. Имаме новини.

Куин кимна мрачно, докато Джак дебнеше групата свити шейпшифтъри и яростно ръмжеше, когато някой от тях посмееше да изправи глава.

— Ние също имаме новини и те не са добри.

Глава 24

Короните на дърветата, близо до щаба на Светлинния кръг

Даниъл се загледа надолу към вампирите, които обикаляха около магическия щит и подобри зрението си, което сега странно се превърна от инфрачервена в многоцветна призма. Ако знаеше, че ще получи такава сила, като пие от кръвта на древен вампир, щеше да пресуши копелето още първия път, когато го срещна. Раните му бяха напълно излекувани и той усещаше силата на живота да тупти с повече енергия през тялото му, отколкото беше чувствал след превръщането си в нежив.

Въпреки че се беше приближил до окончателната смърт повече, отколкото някога преди, като беше довлачил окървавеното си тяло обратно в планината, това беше затвърдило доверието на Калигула в него. Сега той най-сетне щеше да има възможността да унищожи чудовището и светът щеше да се превърне в по-добро място.

Поне докато не се появеше следващия претендент за завоевател. Той си бе мислил, че смъртта на Барабас ще сложи край — поне за малко — на коварната намеса на злите вампири в политическата структура на хората. Но дори и след окончателната му смърт, влиянието на Барабас продължи да се разпространява. Перфектен пример за това какво може да постигне един добър стратег, който не познава абсолютно никакви граници.

Даниъл гледаше членовете от кръвното потомство на Калигула, които се втурваха стремглаво към ръбовете на щита отдолу и призна мрачната истина пред себе си. Четири от пет дни, той бе достатъчно обезкуражен, за да обмисли срещата с истинската смърт. Ако не беше срещнал атлантите и Куин, за да има най-накрая партньори в тайните си усилия, със сигурност щеше да го направи по-рано. Животът — дори този на нежив — имаше нужда от надежда, а Даниъл нямаше никаква.

— Дракос! — извика го Калигула. — Домъкни се тук и ми помогни да разбера как да проникна през щита на тази вещица!

Даниъл кимна и се понесе през върховете на дърветата към неговия така наречен господар.

Скоро. При първата възможност, която получа, Калигула, задникът ти е мой.



Хижата

Вен влезе в хижата и погледът му веднага се понесе към Ерин, която седеше свита на кълбо върху спалните им чували. Тя вероятно отново бе изцедила цялата си сила, но някак бе надвила вещица, която беше две нива по-високо от нея на силовата скала или както там го наричаха магьосниците. Освен ако не я бе преценил погрешно, тя също така бе убила първия човек в живота си, което не бе нещо, с което да се справиш лесно.

Никога не бе лесно да се справиш с това, помисли си мрачно той, без значение дали е първото ши стотното ти убийство. Дори ако, както бе при него, си убил толкова много, че вече не можеш да ги преброиш. Убийството си бе убийство и боговете най-вероятно имаха някаква огромна схема с показатели до края на дните ти. Ако бе така, със сигурност бяха отбелязали куража на Ерин, който блестеше по-ярко дори от вещерския й огън. Той се приближи към нея и я привлече в скута си, после просто седна тихо, обгърна я с ръце и вдиша уханието на косата й.

Вратата се отвори и Джак, вече в човешкия си облик, въпреки че дори и на два крака заемаше не по-малко място, влезе, следван от Куин точно зад него.

— Те не знаят нищо за плановете на Калигула — каза Джак, изтръсквайки мокрия сняг от косата си. — Да кажем, че бяха по-ниско в хранителната верига.

Вен повдигна едната си вежда.

— Бяха по-ниско в хранителната верига?

Очите на Джак изглеждаха повече като на котка, отколкото като на човек, когато отговори.

— Аха. Бяха.

Лицето на Куин бе почти толкова бледо, колкото това на Ерин, а очите й бяха станали безизразни и мъртвешки. Или тя бе безчувствена убийца, или се отдръпваше от света, когато й се налагаше да прави ужасни неща в името на каузата си. Тяхната кауза, поправи се безмълвно той. Познавайки Райли, Вен бе почти сигурен, че Куин не е хладнокръвна убийца. Така че пътят, по който минаваше тя, трябва да бе изключително труден. Макар да се възхищаваше на всеотдайността и куража й, той си обеща, че на Ерин никога няма да й се наложи да се изправя пред този мрачен път.

— Има кафе — каза Ерин с едва доловим глас. — И малко консервирана храна по рафтовете, както и няколко нетрайни неща, които донесохме.

Куин насочи напрегнатото си внимание към Ерин.

— Не е нужно да се правиш на домакиня, певице на скъпоценни камъни. Можем… — тя спря на средата на изречението, бързо прекоси стаята и се наведе пред Ерин. — О, не, Ерин. Не бива да се чувстваш така заради нея. Тя беше предателка.

— Какво? — Ерин повдигна глава и после я отпусна обратно върху коленете си. — О, емпатското нещо. Сестра си на Райли, значи и ти си такава, предполагам. Е, стой далеч от главата ми — нямаше никаква разпаленост в думите й, просто безчувствена апатия, която изплаши Вен повече, отколкото би направил един емоционален изблик.

— Вен, Джак. Излезте — каза Куин, изправяйки се. — Веднага.