Ръцете на Вен се затегнаха около Ерин.

— Не знам какво…

— Излез. Веднага — повтори тя, но не отместваше погледа си от Ерин. Съчувствието и разбирането в очите на Куин, го накараха да се реши.

— Ще бъде ли проблем за теб, ми амара? — прошепна той на Ерин.

Тя сви рамене, но след това се дръпна от скута му, затова той прие това за съгласие и се изправи, за да излезе.

— Ще бъда точно отвън, ако имаш нужда от мен.

Куин се ухили развеселено към него.

— Не съм толкова страшна, колкото изглеждам, братко.

— Братко… — той се плесна с ръка по челото. — О, в името на боговете, въобще не се замислих за това. Когато Райли и Конлан се оженят, ние ще бъдем семейство. Как ще го преживея? — изпъшка той.

Куин се надигна и разроши косата му, сякаш беше малко детенце.

— Всичко е наред, братле. Обещавам да бъда добра с теб на семейните събирания.

Все още пъшкайки, той последва Джак навън и си открадна последен поглед към Ерин, когато мина през вратата. Вен бе облекчен, когато видя сянката на усмивка върху лицето й. Може би Куин щеше да успее да й даде спокойствието, което той не можа. Всичко, което се сещаше да направи, бе да я люби чувствено, докато тя не заспи, а това не беше особено практично в момента.

— Хайде, рибке — каза Джак. — Ще те науча как да ловуваш вечеря, която не идва от консерва.

Вен изчака докато златният блясък на трансформацията приключи и на мястото, където бе мъжът, преди той да отговори, сега стоеше тигър.

— За теб съм акула, косматко.

Тигърът изръмжа и се понесе към гората. Вен го последва, поклащайки глава, когато осъзна, че кръгът от приятелите му, изведнъж вече включваше вещици, бунтовници и тигри.



Щабът на Светлинния кръг

Джъстис наблюдаваше периметъра на щита и си помисли за трети или четвърти път през последните двадесет минути, че беше много щастлив да е от страната на Аларик. Жрецът бе прибавил силата си към тази на Дженай и щитът бе напълно непропусклив за полуделите вампири, които многократно хвърляха телата си срещу него, скърцаха със зъби, а червените им очи светеха с убийствени намерения. Той изруга под нос, когато един от тях се втурна направо към него от надвисналите дървета и блъсна щита на сантиметри от главата му. Оглеждайки върховете на дърветата, той съзря някого, който много приличаше на Даниъл, поне от разстояние, което означаваше, че вампирът бе преживял взрива на Аларик в склада.

Джъстис не знаеше дали да приеме това като плюс или минус. Даниъл, под прикритието на Дракос, планираше да спипа Калигула отблизо. Или поне така бе на теория.

Лично на Джъстис идеята, че той разиграваше всички тях като някакъв вид нежив двоен агент, му бе минала през ума неведнъж. Вампирът изглеждаше като мъж с тайни, а Джъстис определено бе способен да разпознава такива. Беше като призвание.

Не че той някога би признал своите. Поне не и на някого, когото не възнамеряваше да убие след това.

— Джъстис — обърна се Аларик към него. — Мисля, че имаме нужда от план. Този с Дракос е Калигула. Той ръководи това нападение. Но ако отслабя щита, за да отвърна, тези вампири ще превземат всичко.

— Не е ли вярно, че не могат да влязат в сградата, ако не бъдат поканени вътре?

— Трябва да е вярно, особено когато се защитава с магия. Но тайнствените правила на вампирските способности, когато се отнасят до обществени сгради може да са различни в този случай — отговори Аларик, а очите му заблестяха в жестока смарагдовозелена светлина.

Дженай отпусна ръцете си.

— Благодаря ти, че ме караш да се смея, Аларик, но е очевидно, че ти удържаш този щит без мен. Може би ако го отпуснеш, ще можеш да преминеш в момента, в който ми го прехвърлиш. И вампирите ще се опитат да се доберат до входа на щаба, с много лоши резултати за тях.

Джъстис присви очи.

— Не съм сигурен какво имаш предвид с това „много лоши резултати“, но ми идват наум няколко неща. Първо, биха могли да се преструват, с цел да ви накарат да отслабите защитата си. Второ, това, което въздейства на скоро превърнат вампир, няма да въздейства по същия начин на толкова стар вампир като Калигула.

— Ако се преструват, като спонтанно се запалват, докато се насилват да преминат защитите ни, го правят по много убедителен начин — отсече тя. — И съм наясно със силата на един древен вампир. Но вие, атлантите, водите борба с тях от векове, нали?

Аларик наклони глава.

— Така е, лейди. Но никога досега не е трябвало да се бием в съгласувани атаки. Неживите не са общностен тип, нито пък някога са били, и осуетяването на отделни нападатели е съвсем различно нещо.

Кристоф дотича от ъгъла на сградата.

— Не знам на колко дълбоко действа този щит, но вампирите зад сградата тъкмо започнаха да копаят под нея.

Аларик изруга яростно на атлантски, след това очите му заблестяха дори по-ярко и кожата на Джъстис изцвърча от силата на чистата, сурова мощ, която бе канализирана от най-могъщия върховен жрец в историята на Атлантида. Изминаха няколко секунда и след това той кимна.

— Щитът вече действа на три метра и половина дълбочина в земята, и мога да го разпростря в непрекъсната сфера около това място, ако се наложи.

— Споменах ли колко се радвам, че съм от твоя отбор — промърмори Джъстис, преди да започне да крачи отново напред-назад пред ръба на щита. — Защо просто не ги пуснем? Ако не могат да влязат в сградата — макар да признавам, че това е едно голямо „ако“ — ни превъзхождат числено само с осем или девет на един.

— Което би било приемливо за атлантски воин, може би, но с нас има уморени и ранени шейпшифтъри и освен това силите ни не са пълни — каза Аларик и погледна надолу към белите превръзки, увити около гърдите на Джъстис, които проблясваха в тъмнината под отворената му риза.

— Това е драскотина — протестира той. Огледа групата им и с неохота разпозна уморената, препъната походка, резултат от изтощението, в повечето от шейпшифтърите, много от които се възстановяваха от собствените си драскотини.

— Добре, може и да имаш право — призна Джъстис. — Тогава какъв е планът?

— Планът на Дженай има своите предимства. Аз ще изляза и ще… обсъдя… ситуацията с Калигула, докато тя удържа щита.

— Ако обсъждам на атлантски означава „да затрия сеещото смърт чудовище от лицето на земята“, тогава аз съм в пълно съгласие с този план — каза Дженай.

— Няма да ходиш никъде без мен — изръмжа Джъстис, предизвиквайки жреца да не се съгласи.

— Същото се отнася и за мен — заяви Кристоф и извади кинжалите си.

Аларик повдигна една черна вежда.

— Не бих очаквал друго.

Глава 25

Хижата

Ерин внимателно вдигна глава, за да види какво прави Куин. Жената стоеше мълчаливо от няколко минути; не беше продумала и дума откакто бе наредила на мъжете да излязат от хижата. Куин седна на пода с кръстосани пред огъня крака, взирайки се в пламъците.

— Искаш да говориш с мен, така ли? Нещо като разговор по женски? Може би излияние от типа „всичко е наред щом убиваш в името на живота, свободата и Америка“? — думите излязоха с повече изтощение и по-малко сарказъм, отколкото бе искала. Може би в нея не бе останал никакъв борбен дух.

Куин я прониза с мрачен поглед.

— Това ли имаш нужда да чуеш? Ще направи ли нещата по-лесни за теб? Ако е така, чудесно.

Объркването я изкара от сковаността й.

— Тогава за какво искаше да говориш с мен?

Куин въздъхна.

— Най-вече исках просто да слушам. Мислиш ли, че става по-лесно да убиваш, само защото си го правил повече от веднъж? Не. Дори напротив, става все по-трудно.

— Тогава как го правиш? Как правиш, това, което правиш, ден след ден, месец след месец? — Ерин стисна ръцете си една в друга толкова силно, че кокалчетата й побеляха. — Дори убиването на вампири не е лесна работа — много от тях са съседи, приятели, дейни членове на обществото, на които просто се е наложило да пият кръв. Как можеш да погледнеш в лицето им, което е точно като твоето, и да ги убиеш?

— Някои от най-добрите ти приятели са вампири, това ли е? — запита горчиво Куин. — Виж, не ми казваш нищо, което не знам. Както споменах, става все по-трудно и по-трудно. Всеки отнет живот, дори и на нежив, е поредният черен отпечатък в моя собствен. Поредното петно върху душата ми — тя се засмя. — Чуй ме само: „петно върху душата ми“. Изведнъж започнах да драматизирам.

— А ако е така? А ако душата ми е непоправимо опетнена, защото убих Лилиан тази вечер? Тя не беше шейпшифтър или вампир. Беше човек.

— Беше чудовище — каза Куин категорично. — Вен ни каза, как се е похвалила, че е убила сестра ти, приятелката ти, която също е вещица, и е помагала за планирането на убийството на семейството ти. Наистина ли смяташ, че тя заслужаваше да живее?

Ерин се втренчи в Куин. Светлината от огъня играеше по лицето й като зловещ предвестник на адските пламъци. Ерин се отърси от странното чувство на страх и обмисли въпроса за миг. Накрая поклати глава.

— Направих това, което трябваше и бих го сторила отново. Беше самозащита и аз предпазвах Вен, защото дори и да бе убил всеки един от онези шейпшифтъри, тя щеше също да го убие. Но не ме карай да решавам кой заслужава да живее. Това е въпрос за богинята.

Куин се обърна с лице към огъня.

— Може би. Или може би твоята богиня и моят бог ни дадоха силата да ги победим като отговор на въпроса. Така или иначе, аз отказвам да позволя това да продължава повече. Не мога просто да си стоя и да се преструвам, че не забелязвам как вампирите вземат контрол над политическото ни ръководство, гласувайки закон след закон в полза на неживите. Не мога да понеса и да оставя групи от свирепи шейпшифтъри да убиват хора, които са попаднали в териториалните им борби.

Вълна от безнадеждно отчаяние заля Ерин.

— Можем ли да променим нещо, Куин? Наистина ли вярваш, че усилията ти имат смисъл? Чувствам се така, сякаш всички ние играем карнавална игра за гиганти. Знаеш ли тази игра, при която удряш пластмасови лалугери с дървен чук, докато изкачат от дупките? Без значение колко много си ударила, продължават да излизат още и още?

По лицето на Куин мина сянка на усмивка.

— Да, играла съм тази игра. Преди, когато имах време за неща като улични панаири и карнавали. Струва ми се, че е било преди векове.

— Е, вампирите с планове да вземат контрол над човешката раса и да ни третират като овце, злите шейпшифтъри, все повечето вещици, които се обръщат към мрака — те са лалугерите. Те са навсякъде и всичко това все повече прилича на една безкрайна игра, където шансовете за успех са обърнати срещу нас — заяви Ерин.

— Това, което извърши тази вечер, не беше безполезно или безсмислено. Не беше и грешно, независимо от това какво би казал законът. Законодателството не върши това, което е нужно, за да се отстрани тази заплаха. И докато не премахнем вампирската конспирация, никога няма да го направи. Защото те са тези, които пишат законите и всеки, който не е съгласен, изчезва удобно. — Куин бутна още една цепеница в огъня. — Трябва да съхраним вярата си, Ерин.

— Не знам. Аз…

Куин удари юмрук в дланта си.

— Спри! Нямаш време да се самосъжаляваш. Трябваш ми силна, за да намериш този рубин и да спасиш сестра ми. Райли е единственото хубаво нещо, което остана в живота ми и ако тя и бебето… — Куин поклати глава и сълзите се стекоха по лицето й.

Гняв и решителност, в равни количества, профучаха през Ерин и изпратиха стоманени тръпки по гръбнака й.

— Не съжалявам себе си, Куин, повярвай ми. Не знам дали въобще ще разбереш какво означава това, но тази вечер канализирах Стихийна магия без никакъв проблем. Пеенето на скъпоценните камъни изглежда е увеличило силите ми неимоверно. Изведнъж не съм толкова притеснена за закона на сборището, който всъщност повелява да не призовавам Стихийна магия. Така че защо не изясним точно как ще намерим „Сърцето на нереидата“ на сутринта?